Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (28)

28

Париж

Улица „Монтен“

Фоайето на хотела се огласяваше от гръмки викове. Тълпа фотографи вече повече от час очакваше пристигането на Моника Белучи за представянето на новия й филм. По този повод на входа на „Плаза Атене“ стояха трима охранители, които едва удържаха нейните почитатели, разбрали за пристигането й още предишната вечер. Бешир се намръщи, като видя тази глутница, която препречваше пътя му, и се опита да мине.

Когато стигна пред един от охранителите, той му обясни, че има бизнес среща в бара на хотела и тъй като определено не изглеждаше като разпален почитател, го пуснаха да влезе.

В „Плаза Атене“ поискайте от Тюзе ключовете на неговия даймлер.

Електронното съобщение на Сол бе доста загадъчно. Бешир се промъкна между фотографите в опит да стигне до рецепцията и да потърси въпросния човек, но точно преди да стигне до нея, схвана всичко. Точно на входа на бара имаше плакат, който съобщаваше, че ще има рецитал на Тюзе, френски изпълнител на сантиментални балади, който щеше да изпълни с Мануела, певица, поканена като гост-звезда, песни на Синатра, Дийн Мартин и други любимци от това време. Въпросното лице беше певец. Интересно…

Изпълненията започваха след половин час. Той попита някаква служителка къде е певецът. Стройната блондинка му се усмихна и му посочи мъж с кестеняви коси, облегнат на бара, в компанията на прелестна метиска с опънати назад коси. Бешир благодари и се запъти право към певеца. Искаше му се час по-скоро да предаде този проклет камък и да изчезва. Все още пред очите му беше побеснялото лице на онзи тип във влака точно преди да се свлече на пода. Не искаше да свърши по този начин.

Двамата певци изпълняваха дует на бара. Момичето държеше чаша шампанско като микрофон, а партньорът й я гледаше с блеснали очи. Да, Тюзе спокойно отпиваше от бърбъна си и тъкмо се готвеше да подхване своята част от дуета, когато Бешир го прекъсна:

— Съжалявам, господин Тюзе, но трябва да поговорим…

Певецът се обърна раздразнено и презрително го огледа от глава до пети.

— Все още не съм обърнал резбата, момчето ми, така че ми се обади след сто години. — Извърна се към партньорката си и рече: — Извинявай, Мануела, хората в днешно време са толкова невъзпитани.

Бешир го прекъсна заплашително:

— Ключовете на твоя даймлер, Тюзе.

Изражението на певеца се промени мигновено и той се усмихна широко.

— Трябваше да кажеш това по-рано. Не се ядосвай. Мануела, извини ме за две секунди, миличка. Връщам се веднага.

Певецът го поведе към изхода на бара, а после към асансьора до рецепцията. Пусна пред тях двойка германци, които чакаха своя ред. После стисна ръката му и се намръщи. Усмивката се бе стопила.

— Дявол да те вземе! Трябваше да пристигнеш вчера. Чаках цяла вечер след рецитала ми.

Бешир издърпа ръката си и отговори сухо:

— Не съм длъжен да давам обяснения. Ето пакета. Моята работа е свършена.

Палестинецът тъкмо щеше да извади пакета, когато певецът го спря рязко.

— Не, не тук. Вземи ключовете от моя даймлер. Намира се на паркинга на хотела, точно до товарния асансьор. Сложи пакета в багажника и остави ключовете на рецепцията, преди да си тръгнеш. С останалото ще се заемем ние.

В главата на Бешир отекна сигнал за тревога. Това подреждане на нещата изобщо не му харесваше. Той не обичаше паркингите, дори и на големите хотели. Преди това ги проверяваше старателно. А и вече бе убил двама типове на един паркинг — чудесно място, за да се отървеш дискретно от някого. Дори и да се превръщаше в параноик, не можеше да си позволи друга грешка по невнимание, както бе станало във влака. След пристигането си в Париж живееше с натрапчивата мисъл, че да се опази живота си сега е първостепенната му задача.

— Няма да отида там. Ето ти пакета и си затваряй устата. Излизаш на сцена след четвърт час. Не карай публиката да те чака.

— Но аз не мога… Заповедите са ясни.

— Не ми пука за твоите заповеди. Аз си свърших работата.

И без да дочака отговор, Бешир набута в ръцете му найлоновата чанта, в която беше камъка, сякаш хвърляше чанта с боклуци. Обърна се и остави певеца с помътнен поглед и чанта в ръка. Единствената мисъл на Бешир беше да напусне хотела час по-скоро и да изчезне. Със сигурност певецът не беше единственият човек на Сол. Щом трима убийци бяха изпратени в Амстердам, сигурно имаше поне толкова и в Париж, та дори и в хотела. Той погледна към асансьора. Някакъв едър тип се бе приближил до Тюзе и го гледаше враждебно и втренчено. Носеше същата халка като дегизирания евреин във влака.

Бешир ускори крачка. Трябваше да излезе от това гнездо на оси, и то бързо! Само едно притискане с този камък и той щеше да агонизира тук, без никой никога да разбере какво всъщност се е случило. Достатъчно беше да го докосне за няколко секунди и — край. Да умре с пяна на уста в „Плаза Атене“, какъв край…

Той се насочи към входа. Там стоеше друг човек със сив костюм. Бешир ускори крачка като държеше под око и другите двама. Явно беше в клопка.

Изведнъж тълпата пред хотела се раздвижи. Чуха се истерични викове. Фотографите се спуснаха бързо към вратата, като блъскаха всичко и всеки по пътя си. Зашептяха: Моника, Моника, Моника… Огнената италианка се появи, следвана от двама телохранители и три асистентки. Говореше по мобилния си телефон. Мъжът със сивия костюм бе изненадан в гръб и изблъскан от единия от телохранителите на звездата. Бешир се възползва от този момент и се спусна към вратата, блъсна една от асистентките на актрисата и изскочи навън. Нямаше никакво време да благодари наум на прелестната италианска кинозвезда. Оттатък входа се сблъска с цяла глутница ревящи фенове с високо вдигнати фотоапарати. Стена от хора. Метна поглед през рамо. Двамата до асансьора бяха все още вътре, но се опитваха да го настигнат. Имаше само минута преднина. Не повече.

Пое дълбоко въздух и се хвърли в тълпата като бик на арена. Удари в корема момче, което крещеше от първия ред, и то се свлече на земята. Бешир яростно удряше с лакти наляво и надясно, стъпваше по краката на феновете, чиито викове от болка се смесваха с истеричните им крясъци на радост. За по-малко от двадесет секунди той бе излязъл от тълпата. Но все още не се беше измъкнал. Останалите го следваха по петите.

Пресече улица „Монтен“ тичешком и застана пред голяма врата, точно между два стълба, която беше достатъчно вдлъбната, за да го скрие от преследвачите му. Те току-що се бяха измъкнали от тълпата и се оглеждаха във всички посоки, опитвайки се да видят Бешир. Този със сивия костюм погледна в неговата посока, но не го видя. Бешир си пое въздух. Ако се бяха загледали малко повече, щяха да го видят. Трябваше да изчака и да изчезне незабележимо.

Изведнъж светлина огря вратата. Сърцето му подскочи. Беше абсолютно на открито. По домофона на десет сантиметра от главата му се чу глас.

— Господине, тук ли живеете, или идвате при някого?

Бешир разбра какво се бе случило, като видя малката камера до вратата на сградата. Присъствието му бе засечено от инфрачервената камера и сега пазачът изпълняваше служебните си задължения. Тази система се използваше все по-често в луксозните жилищни сгради, за да се избегнат неприятности. Гласът стана по-сериозен:

— Ако нямате сериозна причина, поради която да стоите пред вратата, си вървете. В противен случай ще известим полицията.

— Не правя нищо лошо. Просто чакам приятели, които всеки момент ще дойдат.

— Чакайте ги на тротоара. Това е частна собственост. Последно предупреждение.

Преди да успее да отговори, Бешир зърна единия от преследвачите си, който го сочеше с пръст на другите двама. Палестинецът побягна край магазините към „Шан-з-Елизе“, където имаше повече хора. В обратната посока към моста Алма по това време на деня беше съвсем безлюдно и само щеше да изгуби ценно време да пресича потока от коли.

Въздухът не му достигаше. С това темпо краката му скоро щяха да се изморят и хората на Сол да го заловят. Нещо заседна в гърлото му, слюнката му стана горчива, вените на врата му пулсираха до пръсване. Годините физическа подготовка бяха останали далеч в миналото и тялото му вече не можеше да издържа на подобно натоварване.

Известните имена се редяха пред очите му: „Черути“, „Шанел“, „Прада“. Блъсна се в няколко момичета с вид на манекенки. Оставаше му да пробяга триста метра, преди да достигне края на „Шан-з-Елизе“ при кръговото движение Марсел-Дасо. Двамата му преследвачи бяха по-добре тренирани от него и когато пресякоха улицата, вече се намираха само на петдесет метра зад гърба му.

Палестинецът реши да мине на отсрещния тротоар и пресече улица „Монтен“ на един светофар точно когато зелената светлина се смени с червена. Спечели малко преднина, защото двамата мъже не можаха да пресекат веднага и трябваше да почакат петнадесетина секунди, за да минат от другата страна.

Бешир точно стигна до входа на ресторант „Авеню“, пред който беше пълно с топмодели и чести гости в телевизионните студиа. Зави на ъгъла след ресторанта и пое по улица „Франсоа I“. После сви надясно по „Маринян“, която отново излизаше на „Шан-з-Елизе“. Единствената му надежда беше да хване такси, но бързо се отказа от тази мисъл. Имаше задръстване.

Мъжете отново започнаха да го настигат и разстоянието между него и тях вече беше не повече от двадесетина метра. След минута, която му се стори цяла вечност, той вече беше на булеварда.

По тротоарите вървяха цели ята туристи, но и много семейства от Средния изток, които бяха накупили стотици апартаменти, дори цели сгради тук. Бешир бутна трима мъже, които с интерес гледаха разголено момиче на плакат на „Понк“, един от най-известните стриптийз барове в квартала. Без да спира, Бешир зърна за миг рекламата и разбра, че Аллах му е пратил знак, за да го спаси и да избяга от преследвачите си, които бяха по петите му.

Бешир познаваше добре „Понк“ и вътрешното му разпределение. Когато го отвориха през 1999 г., той бе прекарал няколко седмици в Париж и ходеше при една рускиня на име Ирина, тогавашната звезда на локала. Тя беше от изключителна класа, нищо общо с порнографията на „Пигал“. Бешир си спомни, че в единия от салоните на клуба имаше авариен изход. Идеална възможност да се изплъзне от преследвачите си. Това беше единственото му спасение. Моника Белучи му помогна в хотела, а една стриптийзьорка можеше да му помогне тук.

Колоната от коли от площад „Етоал“ към „Конкорд“, потегли. Бешир се спусна към алеята между платната. Същото бе направил и преди малко, но тук рискът беше много по-голям. Булевардът беше три пъти по-широк от улица „Монтен“ и имаше по три редици коли в двете посоки, и съответно рискът да бъде прегазен беше три пъти по-голям. Трябваше да се има предвид, че парижките шофьори изобщо не даваха предимство на пешеходците дори и тук, на най-големия булевард в столицата.

Един мотор профуча на педя от него. Автобус заби спирачки и спря рязко, зад него екна хор от клаксони. Под проклятията на шофьорите Бешир стигна жив и здрав до средата на пътя, където имаше тясна алея за пешеходци. Туристите много харесваха тази алея и заставаха там, за да се снимат точно пред Триумфалната арка. Пое дълбоко въздух с ръце на хълбоците. Видя, че двамата му преследвачи бяха на тротоара, от който току-що бе дошъл преди не повече от половин минута. От тях го разделяха бясно преминаващите коли по булеварда.

По-едрият го гледаше усмихнато и му махна с ръка, сякаш бяха дългогодишни приятели. Другият беше намръщен и дебнеше за сгоден момент да пресече. Той се опитваше да слезе на улицата, но веднага профучаваше някоя кола и разочаровано се качваше отново на тротоара.

Бешир им обърна гръб и пресметна времето, което му бе необходимо да стигне до отсрещния тротоар и да отиде до „Понк“, който се намираше в края на улица „Понтийо“ най-много на три или четири минути път от тук. Той не можеше да изчака да светне червено, тъй като и другите двама щяха да направят абсолютно същото. Бешир изчака да светне жълто — момента, в който някои коли намаляваха, а други даваха газ, за да преминат в последния момент. Бешир се помоли наум да не попада на тези от втората категория, тъй като в противен случай щеше да умре на място.

Вече нямаше избор.

Срещу него в нощта блестяха светлинните табла на магазините. Киноафишите предлагаха чудни приключения на нетърпеливите зрители. Винаги си бе мислел, че ще бъде заловен в Палестина или в някоя държава от Близкия изток. Никога дори не му бе минавала мисълта, че съдбата ще го изненада на „Шан-з-Елизе“.

Зеленото угасна. Светна жълто. Сега беше моментът.

Бешир се хвърли между колите, които се опитваха да спечелят още няколко метра. Коляното му се удари във вратата на кабриолет, сив металик, и силна болка се разнесе по цялото му тяло, но той продължи да тича.

Един скутер рязко зави встрани, за да го избегне, и се удари в камион за доставка на стоки, който беше във втората лента. Шофьорите надуха силно клаксоните, но той вече беше на отсрещния тротоар. Двамата мъже отново тичаха лудешки след него, но вече с малко закъснение.

Бешир побягна между минувачите и се спусна с всички сили по улица „Колизе“. Бягаше по улицата, тъй като тротоарът беше тесен, а пешеходците по него — много. След около двеста метра се озова в пресечката „Понтийо“. На около петдесет метра след него тичаха хората на Сол, които отново започваха да го настигат.

Пулсът му ставаше все по-учестен. Мускулите на краката му сякаш горяха. Имаше чувството, че кръвта във вените му се е превърнала в киселина. Оставаха около десетина метра до входа на клуба. Той спря рязко своя бяг.

Не можеше да застане пред охраната на клуба като маратонец, който е избягал разстоянието си. И бездруго не пускаха всекиго, така че в този случай не би имал никакъв шанс. Със сигурност посетителите на стриптийз баровете бяха нетърпеливи да влязат вътре, но не пристигаха чак тичешком.

Бешир попи потта си със салфетката, която намери в джоба си, и уверено застана пред входа. Преследвачите му също бяха завили по „Понтийо“ и го бяха видели, че е пред клуба. Намалиха крачка. Негър с бръсната глава му се усмихна, пусна го да влезе и му пожела приятна вечер.

Бешир отново благодари на Аллах за това, че се е сетил да облече костюма „Черути“ за срещата в „Плаза Атене“. Ако се беше облякъл както в Амстердам, със сигурност нямаше да го пуснат да влезе.

Сърцето му биеше до пръсване от тичането и той полагаше големи усилия да нормализира дишането си. Дробовете му се опитваха да се нагласят към промяната в ритъма, а мозъкът му сякаш щеше да експлодира под влияние на повишеното кръвно налягане.

Набързо слезе по стълбите, които водеха до тесен и дълъг коридор с червени стени. Малки бели лампи, вградени в пода, водеха клиентите към главната зала. Той леко ускори крачка, за да не го заловят и за да попита за отделен салон, който да е свободен. В двадесет часа вечерта имаше голяма вероятност шансът да е на негова страна, тъй като още беше рано и нямаше много посетители.

Когато влезе в залата, забави крачка. Мястото беше пълно с мъже с костюми и вратовръзки, придружавани от няколко жени, също в костюми, насядали около стъкления прозрачен подиум с два метални пилона, които стигаха до тавана. Пръскаше се по шевовете в четвъртък вечер… Разбра на какво се дължи този факт, когато на една от масите до входа видя рекламни брошури с текст „Всеки четвъртък специална вечер след работа. Вход — петнадесет евро“. Обикновено входът струваше поне с десет евро отгоре.

Той отиде към бара. От тонколоните звучеше парче на диджей Дав, който беше един от собствениците на клуба. Две русокоси красавици във вечерни рокли в лилав и в черен цвят слизаха по стълбите към подиума, като се поклащаха в ритъма на музиката. Други момичета — чернокожи, руси, червенокоси — започнаха да танцуват грациозно пред масите на клиентите.

Бешир си спомни, че Ирина му бе казвала веднъж, че у французите, които не са свикнали с танците до масата, озовавайки се на няколко сантиметра от женските гърди и дупета, без да имат право да ги докоснат, това предизвиквало неудържимо желание. Бешир видя трима здравеняци с тъмни костюми и слушалки в ушите, които веднага бяха готови да се намесят, ако някой клиент направи и най-малък опит да фамилиарничи с момичетата. Един от тях ги бе изненадал с Ирина, докато я милваше. Разпорежданията бяха строги, още повече че ченгетата проверяваха посредством различни клиенти дали зад този нощен клуб не се крие публичен дом. Някои приятелки на Ирина заработваха допълнително с редовните клиенти на клуба, но повечето спазваха правилата и им се плащаше за разсъбличането край масите или в отделните салони.

От четиридесет евро за събличане в салон, което продължаваше пет минути, те получаваха половината. Най-желаните си докарваха между двеста и триста евро на нощ. Със сигурност печелеха по-малко от компаньонките, поне три пъти по-малко, но като се събереше цялата сума за месеца, се получаваше съвсем нелоша заплата. На стриптийзьорките не се заплащаше с пари, а с билети, закупени от жена на входа.

Висока кестенява жена с черна тясна рокля се приближи до него с усмивка. Вероятно беше италианка. Приличаше му на една актриса, чието име не можеше да си спомни.

— Добър вечер, аз съм Александра. Желаете ли маса, или ще останете на бара?

Излъган, Бешир си бе помислил, че това е една от стриптийзьорките, но се оказа, че това е салонният управител за вечерта, която посрещаше гостите. Разбираема грешка, тъй като самите стриптийзьорки обикаляха между масите, за да предлагат услугите си, и бяха облечени в подобни рокли.

— Бих искал отделен салон. По-точно — този вдясно.

— Съжалявам, но вече е зает и мисля, че двама други клиенти също чакат за него.

В този момент Бешир видя двамата преследвачи да влизат в залата. Все още не го бяха забелязали, но беше въпрос на секунди. Извади от джоба си банкнота от сто евро и я пъхна в ръката на салонния управител, като посочи една жена с ръка.

— Осигурете ми този салон и брюнетката ей там, която прилича на Анджелина Джоли. Всъщност тези двамата, които току-що влязоха, са изпратени от конкуренти и на ваше място веднага бих предупредил управителите.

Брюнетката го изгледа изненадано, но прибра банкнотата.

— Изчакайте, докато салонът се освободи. Не мога да прекъсна стриптийза, но ще минете преди другите двама клиенти. Вземете си билет, връщам се веднага.

Всичко зависеше от този момент, помисли си Бешир. Онези типове го бяха видели и бавно си проправяха път към него. Единият от тях си играеше с пръстена. Нямаше никакво съмнение вече, че Сол бе подписал смъртната му присъда. Достатъчно беше да се блъснат в него и — край. Той се долепи до стената. Мъжете вървяха право към него по розовия килим от леопардова кожа и вече бяха на не повече от пет метра. Достатъчно беше да заобиколят една маса развеселени клиенти и щяха да са пред него. По-едрият имаше малък белег под окото и силно се потеше. Другият ситнеше подир него.

Бешир видя сребърната халка на пръста на по-едрия от двамата, който бе приковал малките си сиви очи върху него. Потърси с очи стаята зад обшитата с перли завеса.

Играта беше към своя край. Преследвачите бяха на два метра от него. Планът му за бягство се проваляше. Каква ирония на съдбата да умре в стриптийз бар. Улемите твърдяха, че раят, пълен с девици, е достъпен само за истинските борци за вярата. Той щеше да умре сред прелестни полуголи жени и след смъртта си да се озове в царството на жените от Мохамедовия рай, които щяха да изпълнят всичките му желания… освен ако Мохамед не лъжеше.

Точно когато по-едрият преследвач щеше да застане пред него, между тях се озова огромен здравеняк. Бешир не виждаше дори вече залата, толкова широк беше гърбът на горилата. На десет сантиметра над очите си виждаше нискообръснатия му врат. Домакинята бе предупредила управителите и трима охранители заобиколиха хората на Сол и ги помолиха учтиво да напуснат клуба. Двамата убийци си дадоха сметка, че директният сблъсък няма да доведе до нищо и отстъпиха. Едрият се усмихна и махна на Бешир, че ще го чакат отпред.

Домакинята отиде до палестинеца.

— Всичко е уредено, салонът е готов и Маржори ви чака. Купихте ли си билет? Благодаря, че ни предупредихте. Натрапниците бяха прогонени и клубът ще ви почерпи с чаша шампанско.

— И аз благодаря. Един последен въпрос. Италианка ли сте?

Момичето се усмихна.

— Не, аз съм от Тел Авив. Приятна вечер.

Палестинецът се засмя. Току-що беше спасен от еврейка. Каква ирония на съдбата!

Бешир си купи билет и влезе в малкия салон, който му напомняше за прекрасните изживявания с Ирина. Веднага видя светлинния сигнал над аварийния изход. Жената, която толкова приличаше на Анджелина Джоли, го чакаше, за да започне шоуто си. Подаде й билетите. Тя започна да сваля една от презрамките на лъскавата си рокля. Бешир изчака, за да види пищната й тежка гръд, а после мина встрани.

— Красавице, продължавай да се събличаш и не ми обръщай внимание. Само минавам от тук. Не че ми липсва желание, но имам спешна работа…

Под смаяния поглед на девойката той бутна тежката врата, която се затвори автоматично след него и се озова в тъмен коридор, пълен с каси с бутилки. Тръгна по него, а музиката се чуваше все по-слабо. Не знаеше накъде води коридорът, но с нетърпение очакваше да намери изход. Най-вероятно водеше към покрития базар на „Шан-з-Елизе“, тъй като улица „Понтийо“ му беше успоредна. Бутна някаква врата и силна светлина го заслепи. Предвижданията му се оказаха правилни и се озова в базара. Изпита наслада от този миг на свобода. Още веднъж се бе изплъзнал от смъртта и жените в Мохамедовия рай щяха да почакат. А двамата кретени щяха да висят пред клуба, докато затвори, или пък да изпратят някой друг в заведението, но той вече нямаше да е там.

Помисли си да се качи на такси до гара Север, за да си вземе багажа, но това беше опасно. Можеше да наеме и хотелска стая, за да пренощува в Париж, но не се чувстваше в безопасност.

Реши друго. Щеше да остави куфара и да го вземе по-късно. Избра да отиде на някоя друга гара и да хване влак към независимо кой провинциален град. Аллах беше велик и великодушен към своите слуги. Бешир безгрижно прекоси пустия базар. Щорите на магазините бяха пуснати. Булевардът беше на не повече от петдесет метра. Премина през затъмнената аркада на търговския център. Точно когато се беше загледал в изложен на витрината костюм „Хуго Бос“, главата му се пръсна от болка. Бешир се свлече на земята. Смътно различи лицето на някакъв човек, наведен над него.

— Наистина ли си мислеше, че ще ни се изплъзнеш?

Обгърна го мрак. Дали под влияние на удара? Стори му се, че вижда камъка, надвиснал над него, сякаш се готвеше да го смаже.