Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (17)

17

Амстердам

Пътниците, които за първи път стъпват в „Шипол“, често остават изненадани от големия брой магазини на летището в Амстердам. Истински търговски център, където има голямо разнообразие и изобилие на всичко. В търсене на нови идеи изобретателни търговци бяха разположили щанд с вина и морски дарове, където се предлагаха стриди, сьомга и раци на пътниците. За любителите на виното имаше огромна, висока около десетина метра, етажерка, наредена със стотици видове вино в черни дървени сандъчета.

Седнал пред малка стъклена маса, Бешир гледаше съсредоточено чашата си с вино и размишляваше върху случилото се през последните дни. Той бе напуснал Израел с йорданска самоличност като търговец на материали за терасиране. Чудесно прикритие, тъй като от един от своите хора бе взел пикап и го бе напълнил с разни строителни отпадъци и камъни, измежду които и камъкът, който бе откраднал от института. На граничния пункт с Йордания стриктен еврейски полицай му бе казал да разтовари камиона. Това се очакваше. Бешир подаде сигнал на негов човек, който го следваше с кола. Тогава този човек се отклони от редицата с коли, натисна бясно клаксона и веднага бе обграден от група израелски военни с пръст на спусъка, мислейки, че това е изненадваща атака на камикадзета.

Полицаят бе извикал на Бешир да се маха и да кара към своята страна на нечистоплътни бедуини. Когато пристигна в Аман, Емира остави камиона при свой приятел и бързо се преоблече. Вече се представяше за Виторио Кавалканти, милански турист, който се връща в родната си страна след пътуване до Йордания. Фалшивият паспорт с фалшиви визи бе свършил чудесна работа.

Едва му стигна времето да хване самолета за Париж през Амстердам. Камъкът бе внимателно прибран в голям куфар и затрупан от сувенири.

Всичко вървеше по план, като изключим това, че самолетът трябваше да кацне на „Шипол“ по нареждане на дирекцията на холандската гражданска авиация. Внезапна проверка на самолета в момента на излитането установила нередности в хидравличната система на механизма за приземяване. Всички пътници, които продължаваха към Париж, бяха помолени да слязат, без да им бъде поднесено извинение.

Бешир си взе куфара, без да протестира, и остави ядосаните пътници, по-голямата част от които бяха французи, да се карат с горката служителка на компанията.

Бешир отпиваше от своето питие и гледаше философски на тази неуредица. Можеше да си позволи един или два дни закъснение, въпреки че нетърпението на клиента му ставаше все по-голямо. На практика той не знаеше нищо за него. Единствените му контакти се ограничаваха до разменяне на електронни писма от множество фиктивни адреси, регистрирани навсякъде по света.

Самият той използваше доста добър софтуер за криптиране на писмата си и можеше да скрие от къде изпраща имейли. Само специализиран компютър можеше да разбие неговата система и затова той изпращаше само кодирани наглед банални съобщения.

Неговият клиент връщаше кодирани заповеди през форум, в който се обсъждаха героините от американските комикси, дошли на мода с техните приключения на голям екран. Тези анимационни филми бяха разпространявани в целия свят и на Бешир му беше достатъчно да си купи оригиналната версия на Wonder woman, за да разбере кода. Той сканираше първите четири страници на излезлите броеве и си изваждаше от там референтна азбука, която се променяше всеки месец в зависимост от публикацията. Клиентът му пишеше винаги под един и същ псевдоним: Сол.

Бешир сменяше псевдонимите си при всяка мисия, след като са минали предварителните договорки. И винаги използваше женски имена. Този път бе избрал Беатриче — името на една от героините на Данте и на негова бивша любовница французойка, от която пазеше доста сладостен спомен. Съблазнително момиче, дъщеря на военен, с която се беше запознал при едноседмичен поход из пясъците на Йордания. Тогава той се възползваше от прикритието си на екскурзовод, за да огледа местността и да намери нови скривалища за командосите от „Хамас“. Горещата им връзка в пясъците на пустинята за дълго време се запечата в паметта му. Изпращането на писма на Сол минаваше през софтуер за криптиране, изработен така, че да разбира думите и изреченията и да ги предава на ясен език. Последното съобщение, изпратено точно преди да напусне Палестина, гласеше: „Среща в Париж възможно най-скоро, потърсете Тюзе в «Плаза Атене». Поискайте му ключовете от неговия даймлер“.

Той не знаеше кой е този Тюзе, но го интересуваше да вземе своята част от парите.

Изпи виното и се отправи към бюрото, където можеше да си резервира хотел. То се намираше малко по-далече от магазините, точно до мястото, където можеше да се наеме и кола.

Служителката провери в компютъра си и му предложи четири луксозни хотела. „Билдерберг“, намиращ се на десет минути от летището, в южния квартал, посещаван предимно от бизнесмени, точно срещу огромния „Хилтън“ с поостаряла архитектура; „Амстел интерконтинентал“, малко ексцентричен, целия от мрамор и кристал, който се гордееше, че в него се намира La Rive, единственият ресторант в Амстердам с две звезди от „Мишлен“, разположен в самия център и с незаменима гледка към река Амстел, и хотел „Краснополски“, величествена сграда с четиристотин шестдесет и една стаи, разположен точно срещу кралския дворец.

Бешир избра предпоследния, който се намираше сред каналите и който познаваше, тъй като вече бе прекарвал там седмица преди четири години. Той издиктува номера на картата си, издадена от италианска банка, и направи резервация.

От музикалния магазин на летището се носеше доста неприятна музика в характерния за това място стил. Бешир погледна часовника си. Беше пет часа следобед. Това със сигурност означаваше, че между „Шипол“ и центъра на града имаше задръстване. Реши да хване влака, който за четвърт час щеше да го отведе до централната спирка в северната част на центъра.

Много практично холандците бяха построили железопътната спирка точно под входа към магазините. Само след пет минути Бешир чакаше влака си на пълния с перон пътници. Експресът пристигна по разписание и го закара до централна гара, откъдето взе трамвай №16, който тихо се понесе по оживените централни улици. Никой не викаше, никой не натискаше клаксона. Движението на коли в тази част на Амстердам бе забранено. Истински рай за пешеходците. Слезе на спирка „Мунтплейн“, тръгна по улицата от другата страна на Амстел и скоро се озова на няколко крачки от хотела си.

Портиерът с ливрея го поздрави почтително и Бешир влезе в голямото фоайе на луксозния хотел. Покойният му собственик, магнатът на холандската бира Фреди Хайнекен, го бе реставрирал малко неуместно в стила на романтизма от XIX век и беше леко кичозен.

Трима рецепционисти посрещаха гостите. Той си избра дребничката червенокоса жена с безупречен кок, която даваше наставления на двама евреи, вероятно пътуващи търговци на диаманти. Бешир инстинктивно сви десния си юмрук в палтото сякаш за да възпре желанието си да ги удари така, за удоволствие, за да накаже този народ, който бе ограбил страната му. Когато те се обърнаха, за да си тръгнат, той им се усмихна приятелски и ги напсува наум. Рецепционистката, испанка, на чиято карта пишеше Кармен — той не знаеше, че има и червенокоси испанки, — го поздрави на италиански, като видя паспорта му, и му подаде ключа. Той остави куфара си на пиколото и разпореди да го качат направо в стаята му.

Четиридесет минути след като напусна летището, вече си пълнеше ваната в банята от светъл мрамор. Хотелът си беше реномиран. Всички аксесоари за баня носеха марката „Булгари“, а той високо ценеше това след прекараните два месеца във вонящите скривалища между Газа и Йерусалим.

Потопи се в горещата вода с наслада. Умореното му и изтощено от двата дни пътуване тяло се отпусна от топлината, която го обгръщаше. Вече не беше Бешир, страшният Емир в Палестина, а Виторио, бонвиван, любител на виното и красивите жени.

Приближените му хора в Палестина бяха свикнали с редовните му отсъствия от страната, но си мислеха, че отива да се зареди от най-чистия ислям в Иран. Самият той не разсейваше тези мисли и никой от палестинските му другари не би повярвал дори и за секунда, че сега се наслаждава на ваната в Амстердам. Следващата му мисия бе в Йордания, а по-следващата — в Сирия, за да купи леко бойно снаряжение за операции в еврейските колонии. От известно време работеше за „Бригадите на мъчениците от Ал-Акса“^[1], които вършеха много повече работа от „Хамас“. Последните операции на камикадзета в центъра на Йерусалим бяха много зрелищни и насаждаха в сърцата на евреите смъртоносен страх. Щом кажеше, че заминава, никой не смееше да оспорва думите му.

Но от няколко месеца Бешир се съмняваше, че някой от приближените му е вербуван от „Мосад“ и информира евреите за някои от пътуванията му. Миналия месец за малко не го хванаха в Стария град и спасението му се дължеше само на грешка, допусната от израелците. Знаеше, че се е отървал само за момента и че рано или късно ще го заловят.

Кариерата му на убиец скоро щеше да свърши и той приемаше всякакви поръчки, за да може да се оттегли. Работата, свързана с камъка от Тива, бе приел от чиста алчност. Със спечелените пари щеше да има възможност да се откаже достойно.

Излезе от ваната и легна с усмивка на дивана. Когато се събуди, нощта отдавна се бе спуснала над града. Той бе спал неусетно повече от пет часа и се чувстваше свеж и отпочинал. Умората почти се беше изпарила като по чудо и силите му се бяха възстановили.

Пусна си компютъра и влезе във форума, където разговаряше със своя клиент. Изпрати криптирано писмо на Сол, в което го предупреди, че ще закъснее, и му каза, че ще хване „Талис^[2]“ в 15,15 ч. на следващия ден за Париж. По негови предположения трябваше да пристигне във френската столица най-късно на следващия ден вечерта.

Докато изчакваше отговора, пусна телевизора и започна да превърта холандските канали. По единия от тях даваха репортаж за нарастващата употреба на халюциногенни гъби в специализираните магазини в града. Магазините за кафе, където предлагаха канабис, западаха за сметка на магазините, в които се продаваха различни видове гъби. Бешир реши, че ще си купи от тях за лична употреба, преди да замине, и че ще си ги носи в Париж.

Вече беше опитвал псилоцибин по време на едно пътуване в Мексико и споменът му беше изключителен. Изумително. Нищо общо с марихуаната. Истински екстаз и без опасност от пристрастяване. Лошото беше, че ефектът от гъбите продължаваше до четири часа след поглъщането им и понякога предизвикваха диария и повръщане.

Той продължи да превърта каналите и попадна на канала на хотела, по който даваха порнофилми, с които според холандските разбирания трябваше да привлекат вниманието на туристите.

Сцената показваше двама мъже и една жена, които се възбуждаха взаимно, но изглежда двамата мъже показваха по-голямо желание да се задоволят взаимно, отколкото да се занимават със страхотната блондинка с пищни форми. Подозрението му се затвърди, когато актрисата напусна леглото ядосано. Двамата фитнес маниаци се нахвърлиха един на друг с нескрито удоволствие. Бешир изпсува силно при вида на тази унизителна за мъжкото му достойнство сцена. Още повече че тъмнокосият мъж, чукан от приятеля си, беше арабин.

Той ядосано спря телевизора и отиде до прозореца. Не му се спеше. Изведнъж се сети, че на няколкостотин метра се намираше мястото с най-много проститутки в Амстердам, „Червените фенери“, където жените очакваха клиентите си голи зад витрини.

Бешир никога не беше стъпвал там. Сега беше моментът, още повече че усещаше как се усилва приятното и остро желание за секс.

Преди да излезе в хладната нощ, извади камъка от куфара си и го сложи в скрития в един от двата стъклени шкафа сейф. Внимателно развърза кърпата, в която беше камъкът, сякаш си имаше работа с експлозив.

Компактен, черен, изписан с древни еврейски знаци, сега камъкът лежеше на чаршафа в луксозната хотелска стая на хиляди километри от пустинните пясъци, където бе намерен, а утре щеше да отиде още по-далеч, в Париж, а след това да поеме неизвестно накъде.

Бешир го гледаше като хипнотизиран. Сякаш усети някаква заплаха, която не можеше да определи. Не беше суеверен, но изпита леко безпокойство пред тази каменна отломка, заради която бе пролял кръв. Възрастният еврейски учен от института изглежда държеше на нея като на свято съкровище.

Той прегледа бележките на учения, където се срещаха неизвестни термини, кръстове на тамплиерите, непознати думи: BV’ITI, изписано с главни букви. Бешир нямаше влечение към загадките. Интересуваха го само парите.

А камъкът трябваше да е много ценен, щом бяха готови да платят толкова много за него. Неговият клиент му бе казал още преди седмица, че камъкът е при търговеца Перилиан. Един от най-добрите му познати, сириец, на когото вършеше ценни услуги от време на време, го бе свързал с този клиент. Сириецът не бе уточнил самоличността му, но бе казал, че Сол представлява много силни интереси и между впрочем му е дългогодишен приятел. Да убие стария евреин и да открадне камъка, бе една от най-лесните му поръчки от поне десетина години насам.

Върна камъка в чантата и я пъхна в сейфа с цифрово заключване. Колкото по-бързо се отървеше от него, толкова по-добре, тъй като излъчваше нещо отрицателно, което много го притесняваше.

Погледна компютъра с надеждата, че е пристигнал отговор. Малката иконка с формата на плик премигваше в дясната страна на екрана. Съобщението на Сол бе кратко: „Потвърждавам уговорената среща“. Нито дума повече. Бешир изтри съобщението и изгаси компютъра. После стана, за да се наслади мълчаливо на гледката, която се разкриваше пред очите му. Водите на Амстел блестяха в нощта. Светлините на къщите — също, и сякаш образуваха гирлянда, чиито отблясъци се отразяваха в тъмната вода. Минувачите весело прекосяваха реката по малките мостчета, които свързваха двата й бряга, а десетки велосипеди прелитаха във всички посоки.

Той се сети за нощите в Газа, когато нямаше ток и жителите не смееха да стъпят навън. Да се разходиш с колело, за да посетиш някого от приятелите си, беше забранен лукс за неговите съотечественици. Несправедливостта беше твърде голяма. Защо Аллах бе отредил такова охолство на неверниците и нещастие на неговия народ? Но размишленията му никога не траеха дълго. Животът нямаше смисъл и само най-хитрите и най-силните оцеляват. Останалото са глупости. Той беше от тези, които оцеляваха. Винаги.

Облече се набързо в небрежно елегантен градски стил — риза, светъл панталон, тъмно дънково яке, и слезе по стълбите. Във фоайето срещна двойка пенсионери. Руснаци, предвид резките им маниери. Сигурно и двамата носеха върху себе си петнадесет хиляди евро в скъпи дрехи и не особено стилни лъскави бижута.

Бешир излезе от хотела и се отправи към квартала на „Червените фенери“. Общинската управа, известна със сексуалната си толерантност, бе стигнала дори дотам, че сочеше пътя на туристите с табели към този единствен по рода си публичен дом в Европа, който без срам показваше стотици момичета в стъклени витрини за удоволствие на мъжете. Кестеняви, руси, азиатки, чернокожи, рускини; имаше за всеки вкус. Най-хубавите бяха на първите етажи с лице към каналите, а другите заемаха горните етажи. Най-старите бяха в миниатюрни кутии в малките улички около катедралата.

Бешир подмина група млади подпийнали английски туристи, струпани пред витрината, които нагрубяваха и правеха неприлични жестове на една брюнетка от полуориенталски произход с черна прашка. Тя ги гледаше с ненавист и упорито не искаше да спусне завесата, тъй като би могла да го направи, защото по този начин искаше да покаже превъзходството си над тази група пияници. Да скрие гледката, означаваше да се предаде.

Убиецът изпита интересно чувство на възхищение към тази млада проститутка, която беше сама срещу глутницата разгонени, злобни кучета. Погледът му срещна високомерния поглед на брюнетката със силно гримирани очи и за миг му се стори, че в него долавя някаква бегла взаимност.

В съседната уличка трима пияници се наливаха съзнателно с бира. Той им подаде банкнота от сто евро и им каза да отидат да се сбият с англичаните, тъй като те обиждали холандците, че са нежни педали. Каза, че ще им даде още сто евро, ако англичаните се озоват на земята. Най-едрият от тях с готовност поведе другарите си към групата туристи. Шестимата англичани се стъписаха при вида на тримата пияници и разправията започна. Бешир застана до витрината, за да се наслаждава на спектакъла и да хвърля по един съучастнически поглед към проститутката, която се смееше отмъстително. Той й поднасяше този подарък, като се радваше, че вижда тези неверни прасета да се търкалят по земята с разкъсани дрехи и окървавени лица. Брюнетката изръкопляска и подкани Бешир да отиде при нея. Той се поколеба няколко секунди, но после отклони предложението с приятелско кимване и прескочи оплетените тела, като им хвърли още една банкнота, без дори да ги погледне. Нямаше желание да прави секс. Беше го обладало чувство на гордост, че е постъпил справедливо и че не се е поддал на инстинктите си като куче. Видът на пияните англичани го бе отвратил и не искаше да се сравнява с тези прасета. Сексът можеше и да почака един ден, докато отиде в Париж и се освободи от камъка.

Зави по слабо осветена уличка, която водеше към мостче. Размина се със забулена жена с две невръстни дечица, която го изгледа сурово, сякаш знаеше защо е дошъл по тези места. Той усети ненавистта, с която го бе погледнала. Странно, но усещаше неодобрението на една правоверна точно когато се бе държал почтено. Можеше да й каже нещо на арабски, за да й покаже, че се е объркала, но се отказа. За какво ли? Тя сигурно гледаше по този суров начин всички неверници. Странен контраст между полуголата проститутка зад витрината и тази майка, увита в метри плат, за да се предпази от мъжките погледи. Но не бяха ли те и двете робини на правила, въведени за удоволствие на мъжете? Сексът за едната, Господ за другата. В това Бешир виждаше нещо смешно. Европейките се шокираха повече при вида на фередже, отколкото на прашка, а мюсюлманските фундаменталистки, които ставаха все повече, показваха обратно отвращение…

От миналата година напрежението в Холандия към ислямистите се бе покачило. Медиите се занимаваха с проблема на имиграцията след убийството на един кинодеец провокатор, Тео ван Гог, извършено от ислямски екстремист. Холандия, толерантната и отворена страна, на свой ред и по-късно, в сравнение с останалите европейски държави, вкусваше горчилката от изострянето на отношенията. Крайната десница на „Влаамс блок“ разпалваше жарта и се усещаше носталгия по времето на превъзходството на бялата раса.

Бешир не обичаше евреите, но не обичаше и днешните нацисти, и хората им. Той много се ядоса, когато откри портрет на Фюрера в стаята на един от по-малките си братовчеди, който се прехласваше от възхищение по националсоциалистическия лидер.

И това не беше единственият случай. Голяма част от хората от арабския свят възприемаха Хитлер като диктатор, но и като знаменосец на борбата срещу еврейската заплаха. Книгата „Записки на мъдреците от Цион“ за съществуването на световен еврейски заговор, която бе пусната от царска Русия, можеше да се купи на всеки арабски пазар, като се започне от Маракеш и се стигне до Кайро през древния град Техеран или магазините в предградията на Джакарта. „Луната и пречупеният кръст имат един и същ враг — звездата на Давид“. Бешир, който бе пътувал много и изучавал история, намираше това заключение за смешно и плачевно, защото знаеше, че нацистката идеология гледа на мюсюлманите като на по-нисша раса и ги поставя по-долу от славяните и латинците.

Той се бе запознавал с европейски неонацисти в тренировъчни лагери в Сирия, Ливан и Либия. Все същите бръснати глави, които се правеха, че симпатизират на палестинската кауза пред ционизма, но допускаха жестокости веднага щом се приберат.

Бешир извърна поглед от забулената жена, напусна квартала на „Червените фенери“, запъти се към центъра, за да похапне в един индонезийски ресторант. Зад него се чу звънът на велосипед и той едва успя да се измести, за да не го бутне засилен колоездач. За да оцелееш в холандския град, трябваше да имаш бързи рефлекси.

Хлътна в магазин за подправки и сушени гъби и избра пакетче с пет гъби Psylocybe semilanceolata с дълго тънко пънче и шапка с фалическа форма. Опипа гъбите и се намръщи. Не бяха хубави. Обърна се към продавача и го попита на английски дали няма по-качествени гъби. Продавачът заобиколи тезгяха си с усмивка и му посочи друг рафт с разноцветни пакетчета, върху които бяха изрисувани усмихнати, весели джуджета. Бешир отново поклати глава. Тогава продавачът се шмугна в нишата зад щанда си и извади от картонена кутия четири съвсем пресни гъби.

— Нектарът на боговете, момче, пълно отлитане за шест часа, приземяването е безболезнено и леко. Но струват скъпо.

— Колко?

Младежът каза важно:

— Нямам много от тях и клиентите ми идват отдалече, за да си ги купят. А и те не растат току-така…

— Колко?

— Триста евро без моята печалба.

— Съгласен. Запази ми ги свежи до утре, към обяд ще мина да си ги взема.

Продавачът си даде сметка, че е можел да поиска и двойно повече, но не настоя. Бешир плати и излезе. На вратата се размина с възрастна лелка с побелели коси, която водеше фокстериер. „Интересна страна“, помисли си Бешир, като се запъти към площад „Дам“. Отново се сети за Сол и си помисли, че никога нямаше да разбере края на тази история.

Когато напусна Израел, всички национални радиа и телевизии съобщаваха за двойно убийство в Археологическия институт. Един учен от университета и дежурният нощен пазач починали, след като били жестоко пребити. И това, за да попречат на кражбата на ценна археологическа находка, или поне това беше тезата, която бяха лансирали. Марек не бе имал време да оповести намирането на гравирания камък.

Съобщаваше се само, че убиецът е откраднал образец от колекциите, които се съхранявали в кабинета на учения. Бешир и клиентът му знаеха какъв е мотивът за убийството, но само единият от тях знаеше истинското значение на камъка.