Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (10)

10

Дворецът „Фарнезе“

Голямата галерия

8 май, 23,30 часа

Този път Марка долови, че чарът му подейства. Френската режисьорка избухваше в смях при всяка негова шега. По-късно щеше да й предложи да се измъкнат и да отидат да пийнат по нещо в центъра.

Усети, че някой поставя ръка на рамото му. Алекси Жегю се наведе към ухото му.

— Ела бързо, имам нужда от теб. Веднага.

Марка въздъхна. Защо точно сега? Така щеше да изгуби единствената възможност да придаде романтична нотка на престоя си в Рим. Преди да има време да каже каквото и да било, военният съветник го издърпа назад и промърмори:

— Спешно е, Антоан.

— Какво става?

— Ела с мен на първия етаж и ще разбереш.

Марка се извини на жената, като я увери, че няма да се бави.

Празникът беше в разгара си. Гостите танцуваха без задръжки. Квартетът бе отстъпил мястото си на диджей, който пускаше последните хитове. Ставаше модерно при дипломатическите изяви да се канят диджеи, за да разчупят често скучните вечери.

Марка последва Алекси, който изкачваше по три стъпала наведнъж почти в същия ритъм като Бени Бенаси, който звучаше от тонколоните и за когото за пръв път бе чул от десетгодишния си син.

Пред голямата врата на залата стояха двама мъже, които се отдръпнаха при пристигането на военния съветник и неговия приятел.

Когато влезе, Антоан видя, че вътре има две други горили от охраната на посолството, които се бяха навели над някаква безформена маса, която не можеше да види добре.

Приближи се и видя какво представляваше такъв интерес за охранителите.

На земята лежеше момичето, което се бе опитал да свали преди около половин час. Тялото изглеждаше безформено и имаше локва кръв по скоро излъскания с пчелен восък под, чийто аромат се смесваше с парфюма на жертвата. Най-вероятно „Шалимар“, предположи той.

Алекси Жегю пое дълбоко въздух и коленичи до трупа.

— И дума не може да става тази мъртва жена да се появява в големите заглавия на италианската преса. Това би било катастрофална реклама за посолството. Още повече че и отношенията ни не са много добри с правителството на Берлускони… провинциалните вестници ще си умрат от радост!

Марка сбърчи вежди.

— Какво правя аз тук? Знаеш, че не съм упълномощен да се занимавам с тази работа. Не искаш от мен да провеждам разпити, нали? Все пак това е работа на началника на охраната.

Жегю продължаваше да гледа безжизненото тяло.

— Знам, но ти си специалист по убийствата. Боя се, че личните взаимоотношения между жертвата и началника на охраната ще повлияят на хода на работата. Моля те, направи ми тази услуга! Отбележи това, което ти се струва подозрително. Повиках спешно начлника на охраната, но…

Марка въздъхна.

— Добре. Само че ми трябва екип от специалисти, за да снемем отпечатъците, да разгледаме тялото и…

Жегю го прекъсна.

— Нямаме време за това. Просто искам да знам твоето становище. Охраната получи заповед да затвори посолството. Вече имаме свидетел.

Марка се наведе към тялото.

— Какво е известно?

— Жертвата се е качила преди около четиридесет и пет минути с друга жена пред погледа на един от охранителите. Десет минути по-късно тази жена е слязла, а после е изчезнала. След като видял, че другото момиче не се появява, полицаят е влязъл в залата и е открил тялото. Веднага ни уведоми.

— Все още не разбирам защо ме замесваш в това убийство. Нямам никакво място тук. Шефът на охраната ще побеснее.

Жегю се усмихна притеснено.

— Добре. Слушай. Откакто съм тук, аз съм в открита война с нея.

— Нея?

— Да. Шефът на охраната е жена. Жад Зевински. Страшна работа е. Истински късмет е, че полицаят, който е бил на пост тук, ми е приятел и ме уведоми преди нея. Просто искам да знам какво е твоето мнение, преди тя да дойде. Така ще знам повече за ситуацията и ще мога да уведомя посланика първи…

— Искаш да се подмажеш, така ли?

— Слушай! И най-малкият знак може да е от първостепенно значение. А и да се състезавам с тази досадница Жад е истинско удоволствие. Приятелката й, намерена убита в посолството, е първото убийство на това толкова важно място след безсрамията на семейство Фарнезе. Това ще попречи много на издигането й. Ако и след този случай не я изпратят в някоя държава в Централна Азия, ще поискам да ме приемете при твоите братя.

Марка ненавиждаше заговорническия характер на своя приятел и не искаше да се замесва в разни игри за по-голямо влияние. Ала заинтригуван от убийството, той реши да огледа трупа. Забеляза ударите, нанесени на челото и рамото. Интересен начин за убиване. Това му напомняше нещо, но не знаеше точно какво.

 

 

Жад^[1] Зевински не харесваше името си, убедена, че е синоним на някакъв чуплив предмет, ценен, но нежен и слаб. Впрочем нежността не беше характерна за нея. След като завърши образованието си с не особено добър успех, тя без колебание почука на вратата на армията.

Бе постъпила така, защото повече не можеше да понася задушаващата атмосфера на малкия град, където баща й се беше самоубил. След пет години постъпи в службата по сигурност в Афганистан, тя беше единствената жена, изпратена там, и се намираше под покровителството на журналистите или политиците, които посещаваха тази страна. По този начин завърза доста познанства.

Година след пристигането си замина с един дипломат, който внимателно набираше хора за разузнавателните служби. След още една година терористичните заплахи зачестиха и тя се установи в Рим и започна работа в службата по сигурността в посолството.

Тук тайно я наричаха Афганистанката. И това й харесваше много повече, отколкото Жад…

Облечена в широки панталон и сако, за да може по най-бързия начин да извади служебното си оръжие, Зевински грубо разбута поканените. Задушевният разговор с младия италиански актьор бе прекъснат от телефонно позвъняване. Истински глупак, който освен всичко друго беше и претенциозен, но все пак достатъчно привлекателен, за да прекара една вълнуваща нощ.

Жад остави хубавеца с чаша шампанско в ръка, без да каже и дума, и тръгна към помощника си, който изглеждаше като полудял.

— Става дума за вашата приятелка. Мъртва е. Намерили са тялото й на първия етаж. Съжалявам…

Жад усети, че се олюлява, но се овладя. Не биваше да показва какво чувства.

Мъжът продължи колебливо:

— Трябва да ви предупредя, че Жегю вече е горе.

Афганистанката пребледня.

— Какво? Шегувате се, нали?

— Не. Напълно сериозен съм. Уведомили са го преди вас. Не зная кой.

— Този проклет глупак няма никаква работа там! Той е само военно аташе. Кажете на хората ни да го отпратят.

— Не е лесно. Той има подкрепата на посланика.

Жад ускори крачка, блъсна италианския министър и събори по гръб немския посланик.

Гърлото й се стегна, като си помисли за приятелката си. Не се бяха виждали повече от година и Софи бе пристигнала в Рим преди два дни. Много се беше променила — беше по-уверена в себе си, по-зряла и почти бе изгубила онази невинност, която всъщност й придаваше такъв чар. Те бяха приятелки от гимназията, но и след това си бяха останали близки и въпреки че Жад не споделяше сантименталните влечения на Софи, тя я приемаше като сестра. Когато Жад избра армията, Софи постъпи в университета, но приятелството им никога не се прекъсна.

Предишната вечер в един малък ресторант на площад „Навона“ Софи бе разказала всичко на приятелката си.

След обучението си по сравнителна история тя започнала работа в книжарницата на родителите си край Сена. Била специализирана в продажбата на древни ръкописи, по-специално в езотеричната област. Търсенето било голямо — ръководства по алхимия, масонски документи, окултни книги от XVIII век — клиентите идвали от цял свят.

Освен това, благодарение на научния си ръководител, от любопитство се посветила в масонството. Това й харесвало и тя се съгласила да работи като Архивар във Великия Ориент. Познанията върху древните ръкописи й помогнали да подреди тоновете документи, които лежели там.

Когато разбра за увлечението на приятелката си, Жад се намръщи, тъй като изобщо не обичаше синовете на Вдовицата. На два пъти в работата си бе имала контакти с масони и бе запазила горчив спомен от тези срещи. Последния път й се бе изплъзнал важен пост във Вашингтон заради назначаването на един посветен. Тези приятелски връзки я отвращаваха, въпреки че си даваше сметка, че тази мрежа далеч не бе толкова голяма като на католиците и аристократите.

Софи й обясни, че се е възползвала от едно пътуване до Йерусалим, за да мине през Рим и да я види. Изглеждаше напрегната, когато й каза, че от Великия Ориент са я натоварили със задачата да предаде някакви документи на израелски изследовател.

По време на вечерята Жад забеляза, че приятелката й не спира да хвърля бързи погледи наоколо, сякаш някой я дебнеше. Дори я помоли да прибере някаква папка с документи в сейфа на посолството. Жад се пошегува с предпазливостта на приятелката си, но се съгласи, за да й достави удоволствие. После разговорът се насочи към неизчерпаемата тема за мъжете. Софи й довери, че най-накрая е приела бисексуалността си и че сега в живота й има богат американец в зряла възраст, който пътувал до Париж, и няколко много мили приятелки, с които се била запознала на частни партита.

Софи с усмивка се опита да убеди Жад да я последва в тези увлечения, но Афганистанката не се поддаваше: мъжете, макар и досадни и глупави, си оставаха предпочитаната й мишена.

Смехът на Софи бе угаснал. Завинаги.

Докато се качваше по стълбите към първия етаж, Жад реши да не споменава нищо за документите, които й бе поверила приятелката й. Смътно усещаше, че смъртта на Софи имаше нещо общо с франкмасоните и това още повече я ядоса.

Когато се появи на местопрестъплението, видя Жегю и някакъв друг тип, който се бе навел над трупа. Веднага изрева:

— Нямате никаква работа тук! Изчезвайте, по дяволите!

Марка подскочи. Това беше глас на млада, но властна жена, свикнала да командва. Едва имаше време да се изправи и се озова лице в лице с жена с руси къси коси и спортна фигура. Тя го гледаше презрително.

Алекси Жегю се намеси:

— Един момент. Аз го повиках да дойде. Той е полицай, областен комисар в Париж. Помислих си, че може да ни помогне.

Афганистанката го измери с поглед.

— Откога идиот като теб мисли! Ако наистина си помислил, нямаше да стъпваш тук и щеше да стоиш настрана. Аз отговарям за сигурността на посолството. С риск да се повторя, ще ти кажа да изчезваш от тук и да отведеш със себе си този тип.

Преди Жегю да отговори, Марка каза:

— Грешите, като приемате така нещата, но аз ви разбирам. Оставям ви да разследвате. Всеки да си върши работата. Алекси, да вървим. Видях достатъчно.

Марка тръгна. Той не искаше да остава в една стая с тази харпия, която би го разкъсала безмилостно. С малко повече късмет все още можеше да се добере до режисьорката и да завърши по-романтично вечерта.

Жегю също тръгна след него.

— Е, какви са ти впечатленията?

— За тази вещица ли?

— Не, за трупа. Кажи ми.

— Не знам. Не е лесна работа. Няма логика в реда на нанесените удари. Смъртта се дължи на удара по челото и не разбирам защо са искали тя да страда толкова много. Счупената ключица боли ужасно. За останалото ще трябва да се довериш на твоята приятелка вещицата и италианската полиция.

— Съмнявам се. Италианските полицаи със сигурност няма да стъпят в посолството. Официално ще бъде съобщено, че младата жена е починала от заболяване.

Марка изгледа продължително приятеля си.

— Все пак няма да скриете убийството, нали? Това е незаконно.

— Не се тревожи, няма да скрием нищо от френските власти. Но италианците, за Бога, си имат твърде много убийства, извършени от мафията, за да се загрижат за някаква си французойка, починала вследствие на сърдечен пристъп. Ела да те почерпя чаша шампанско за сметка на Републиката. Но преди това трябва да се свържа с нашия приятел, посланика.

 

 

Зевински стоеше като хипнотизирана пред окървавения труп на приятелката си. Само преди два часа те се шегуваха в приемната зала и се опитваха да съблазняват представители и от двата пола.

Тя все още виждаше кръглото й лице с непокорни коси. Чуваше детския й смях. А сега пред нея лежеше безжизнено тяло, купчина плът, която скоро щеше да се озове в ковчег. Лицето й беше разбито с палката, намираща се до главата й.

Жад излезе от това състояние, щом осъзна, че трябва да се действа бързо. Нейните хора й бяха описали момичето, което е било със Софи на първия етаж, и описанието бе изпратено на всички агенти по сигурността.

Тя буквално излая заповедите си на двама от своите подчинени.

— Повикайте лекаря. Нека малко да я пооправи. Вземете и дихателен апарат. Кислородната маска ще прикрие следите от ударите.

Изскърцаха врати. Останаха само двама мъже. Жандармеристи. Бързи и сигурни.

Телефонът й иззвъня. Разпозна гласа на посланика.

— Жад, какво става? Доколко е сериозно случилото се? Жегю ми се обади, за да ми каже, че там горе е станало убийство.

Те имаха възприета скала, по която оценяваха степента на сериозност на дадено непредвидено събитие. Тя приличаше на скалата на Рихтер за отчитане на земетресенията. Колкото по-голяма беше цифрата, толкова по-голяма опасност имаше за живота на посланика или имаше опасност от терористична атака.

— Пет.

Това означаваше, че се е случило нещо сериозно, но е под контрол.

— Добре. Искам бързо информация, защото трябва да обръщам внимание на гостите.

— Добре, господине.

В личен план Жад оценяваше смъртта на Софи с 8.

Посланикът се запозна бързо със самоличността на жертвата и се поинтересува най-вече от това, дали убийството би могло да е политическо. Жад го увери, че приятелката й не работи в посолството и че не е сред важните гости на вечерта.

Посланикът изказа съболезнования и скришом въздъхна облекчено.

Жад знаеше каква е процедурата. На следващия ден трупът щеше да бъде върнат в Париж с фалшив документ, свидетелстващ за случайна смърт. Това би приспало бдителността на митничарите.

Тя щеше да придружи приятелката си до летището. Ковчегът щеше да бъде поръчан рано сутринта на следващия ден. С малко повече късмет тялото щеше да е в Париж до вечерта.

Жад изобщо не си въобразяваше, че убийцата още може да е в посолството. Сигурна бе, че се е измъкнала. Всъщност това бе потвърдено от служител на охраната на входа, който е видял една от сервитьорките да си тръгва, тъй като не се чувствала добре.

Изглежда тя не беше тази, за която се представя. Оставаше да се провери само едно — записите от камерите на посолството.

Жад погали за последен път ръката на Софи и тръгна към вратата. За нея беше въпрос на чест да открие проклетата виновница за тази жестока смърт.

Точно когато буташе тежката врата, тя попадна на задъхания Антоан Марка.

— Бих искал да проверя нещо по трупа.

— И дума да не става. Махнете се, преди да накарам да ви изхвърлят.

— Не бъдете глупава. Изслушайте ме. Ако не ми позволите да я видя отново, върнете се вие и разгледайте врата. Моля ви, много е важно.

Жад студено изгледа полицая, после вдигна рамене.

— Добре, но ако ми губите времето, ще съжалявате за това.

Жад се върна след по-малко от минута. Изглеждаше смутена.

— Ударили са Софи по врата и това вероятно е счупило вратните й прешлени. Откъде знаехте?

Марка я хвана за ръката.

— По-добре е да говорим някъде другаде.

Афганистанката се дръпна ядосано.

— Стига! Да говорим тук и сега.

Антоан се поколеба, но после й зададе въпроса, който напираше в него.

— Софи беше ваша приятелка, нали? Имала ли е познати франкмасони, или самата тя била ли е част от тях?

— Какво общо има това с убийството?

— Отговорете ми на въпроса. Не е клопка.

Жад сви устни.

— Да, част е от тях. А сега ми обяснете какво общо има това!

Марка се загледа някъде над картините на флорентинските художници и някак отнесено каза:

— Плътта напуска костите.