Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (33)

33

Париж

Костюмът „Прада“ я съблазняваше от витрината. Жад се бореше с желанието си да се върне в магазина и да си го купи. Беше си изключила телефона, непоносимият Марка, с когото трябваше да се срещне малко по-късно, беше далече и тя реши да си достави това удоволствие.

Тези, които я бяха нарекли Афганистанката, дори не подозираха, че когато беше в Кабул, страдаше от липсата на магазини и имаше огромно желание да пазарува. Беше си обещала веднага щом се върне в Париж, да обнови гардероба си. Толкова приятно бе да се разхожда отново из столицата. Изведнъж усети, че Париж я стимулира. Бе избрала квартал Сен-Жермен, въпреки че цените му бяха от най-високите в столицата, но удоволствието да се разхожда между „Одеон“ и площад „Сен Сюплис“ взе връх. Освен това тук имаше много по-голям избор на дрехи. Поли, рокли и панталони от различни колекции висяха на закачалки от светло дърво. Всичко това създаваше някаква минималистична, почти строга атмосфера, която беше много на мода по това време. Тази изчистена линия вървеше ръка за ръка с надутите цени. По стените в букови рамки висяха снимки, излъчващи спокойствие — черно-бели будистки храмове, добродушни женски лица на ориенталски жени. Дизайнерът дори бе поставил табели от старо дърво над всяка закачалка. На тях с черно мастило бяха изписани различни сентенции: „Светът си остава едно голямо село“; „Животът ни всеки ден е подарен“ и т.н.

Слаба намръщена продавачка показа съблекалнята на Жад. Беше съвсем малка и човек едва можеше да се завърти в нея — нямаше нищо общо с общия вид на магазина. Тя се съблече и надяна новата дреха, докато друга клиентка влезе в съседната пробна. Жад излезе от кабината, огледа се в единственото огледало в магазина и видя строго облечена жена в черен костюм с бял кант. Изведнъж й се стори, че е с пет години по-възрастна. Тя огледа другите дрехи на закачалките, но й беше много трудно да си хареса нещо. Нищо не й грабна окото и реши да продължи разходката по магазините.

Точно когато влизаше в пробната, върху нея връхлетя тъмнокоса жена, която излизаше от съседната пробна. Нещо сякаш я убоде в ръката, когато момичето едва не падна и заби нокти в ръката й. Лакирани в черно нокти по последна мода. Момичето се изправи и се извини. Едната от продавачките понечи да й помогне, но някак вяло, сякаш беше напълно неуместно да паднеш в това светилище на модата. Жад се усмихна. Ставаше по-трудно да пазаруваш, отколкото да пазиш посолството в Кабул.

Тя се облече и реши да разгледа Сен-Жермен още малко, за да задоволи желанието си за пазаруване. Когато излезе от магазина, без да купи нищо, разочарованата продавачка дори не й каза „довиждане“. Жад знаеше, че се намира в Париж. Слънцето грееше силно изпод двата облака, които мързеливо се придвижваха над столицата. В три часа следобед хората по улиците ставаха многобройни, смесица от туристи и весели парижани.

Тя не можеше да си създаде точно мнение за Марка. Той я дразнеше и интригуваше и това я объркваше. Досущ героиня от поредицата „Арлекин“.

Тези истории за езотерични убийства на франкмасоните я объркваха. Територията й се струваше толкова непозната. Марка плуваше в свои води. Дори и да задейства всичките си връзки, пак нямаше как да е сигурна в получената информация. Някои от познатите й може да са масони, без тя да го знае. Гонеше я параноя и как не, ако се вярва дори само на една десета от приказките за влиянието на франкмасоните. Но заповедите бяха ясни. Трябваше да си сътрудничат с Марка за разследването. Странно, но лицето на Софи потъваше в някаква мъгла и й се струваше, че нейното убийство е просто лош сън. И въпреки това тялото й гниеше в някой гроб на парижкото предградие. Такава беше истината. Не е трябвало да отива при тези франкмасони. Още една причина да не ги обича.

Но трябваше да работят заедно… В късния следобед щеше да се обади на Марка, за да потвърди срещата.

Едва бе изминала и десетина метра по тротоара, когато усети, че главата й се завърта. Тя пресече улицата, но сетивата й се притъпиха. Отсрещният тротоар сякаш се отдалечаваше безкрайно. Вървеше по пътя като сомнамбул, дишането й ставаше трудно, очите й — неподвижни. Тя се изплаши. Да запази контрол над тялото си, беше основното нещо в нейната професия и дори и най-малкото нарушение в дейността на сетивата я притесняваше. Опита се да приложи някои от съветите на своите инструктори по време на тренировъчните лагери. Успокой дишането, изчисти съзнанието, не се страхувай.

Само един път досега се бе поддала на паниката по време на учение, когато трябваше да се гмурне при пристанището в Льо Авр, за да симулират подводно нападение на командоси. Точно когато трябваше да сложи фалшивата мина под кораба, апаратът й за гмуркане се повреди и не пропускаше въздух до дробовете й. Усещането, че бавно губиш съзнание, е кошмарно. За щастие един от обучителите я спаси точно навреме от удавяне, но сега в самия център на Латинския квартал, сред цялата тази радостна тълпа, никой нямаше да й подаде ръка.

Мускулите на краката й бавно се схващаха, ръцете й се сковаваха, съзнанието й отново се предаваше както тогава под водата. Усилията й да запази контрол над самата себе си се оказваха неуспешни. Щеше да се свлече на улицата, без никой да й протегне ръка.

Точно в тоя миг усети, че някаква ръка я подкрепя. Чудна помощ. Някой е видял неразположението й и се е спуснал към нея, за да я хване и да не се свлече на тротоара. Ето че тя, която бе изживяла толкова страшни мигове в Афганистан, тази покварена и враждебна страна, сега бе беззащитна като старица. Устата й се схващаше като след упойка при зъболекар, а краката й се огъваха на всяка крачка.

— Не се тревожете, госпожице, държа ви.

Това беше топъл, женски, приятелски глас. Жад на всяка цена трябваше да се съвземе. На около десетина метра пред себе си видя терасата на едно кафене.

— Заведете ме да седна. Просто преумора.

Стиснаха още по-силно подмишниците й. Не можеше да види лицето на своя ангел-пазител. Усещаше само сладникавия парфюм, който я обгръщаше. Лек и приятен аромат. Стори й се познат. Жад се успокои. Отново се почувства сигурна.

Гласът стана по-нежен.

— Какъв късмет! Бях точно зад вас, когато пресичахте.

Шофьорите бяха надули клаксони, ядосани, че двете жени блокират движението. Водачът на едно такси ядосан размахваше ръце зад волана.

Жад се остави да я водят, като преметна ръка през рамото на спасителката си. Господи, какъв късмет. Точно като на пристанището, когато я спасиха в последния момент. Трябваше да поиска телефона на жената, за да й благодари. Толкова рядко се случваше да ти помогнат в наши дни. Когато разкажеше на приятелите си за това злощастно приключение, никой нямаше да й повярва. Тя, Афганистанката, да се свлече насред Париж. Каква шега!

Млад мъж с леко набола брада ги видя и предложи услугите си.

— Искате ли да ви помогна? Приятелката ви не изглежда добре…

Жад понечи да отговори, но другата жена беше по-бърза от нея.

— Не, няма нищо. Тя е диабетичка. Трябва да й сложа една инжекция инсулин и ще се оправи. Паркирала съм наблизо. Благодаря ви. — После се обърна към нея. — Хайде, Жад, още малко.

Главата на Афганистанката щеше да се пръсне. Тази непозната не й беше приятелка, а и откъде знаеше името й? Ами тази история с диабета? Опита се да каже нещо, но от гърлото й не излизаше звук.

Тя се сгърчи уплашено. Беше безпомощна като дете. Видя младият мъж да се отдалечава, а нея я водеха в противоположна посока. Терасата на кафенето също се отдалечаваше. Искаше да протегне ръка и да се опре на стола, който вече беше далеч.

— Пус… Пуснете ме. Искам да си вървя. — Тялото й вече не я слушаше. Тя разбра, че е била дрогирана. Натрапчивият парфюм проникваше дълбоко в твърдите й като картон ноздри. Тя се досети. Същият парфюм като на жената, с която се беше сблъскала в пробната. Пробождането в ръката — класически номер!

— Жад, не се безпокой. Всичко е наред. Ще те заведа на място, където ще можеш да си починеш. А после… имаме толкова много да си говорим.

— Аз… Аз не ви познавам. Пуснете ме.

Минувачите я гледаха намръщено, сякаш бе пияна.

Вратата на някаква черна кола се отвори и я сложиха като дете на задната седалка. Толкова зле се чувстваше, че не можеше вече да различи нито формите, нито цветовете. Всичко се смесваше в сивкава мъгла.

Топлият глас прошепна близо до главата й:

— Спокойно, Жад. Наркотикът ще те отведе в страната на сънищата. И, между нас казано, добре че не си купи онзи костюм. Не ти подхождаше. — Тя усети, че я целува по челото, и отново по тялото й пробягна паническа тръпка. А от този парфюм направо й се гадеше. — Наспи се добре. А, забравих да се представя. Казвам се Мари-Ан. Аз съм новата ти приятелка и се надявам, че ще се разбираме добре. Поне за малкото време, в което ти остава да живееш. Афганистанката потъна в дълбок сън.