Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (43)

43

Сарла

Жуано паркира колата на централния площад. По това време Сарла беше почти пуст. Реши да мине през Стария град на път за ложата, за да подреди мислите си. Преди малко се бе обаждал на Шефдебиен, за да му каже и последната съставка, за която му бе съобщил Марка. Тази червена гъба с бели влакънца, за която толкова се пишеше в приказките… след няколко часа екипът на „Ревелан“ непременно щеше да е синтезирал трите активни съставки… целта на целия му живот.

Само след ден щеше да разбере това, което му трябва за сома, и тогава…

При все това нещо го измъчваше. Спомняше си за дневниците на баща си. Последният прекрасно обясняваше масонската му принадлежност. Според него си струваше единствено работата в ложата. Нямаше загадъчна напитка, магична отвара, ключ, който бързо да те отведе до Бога. Не, трябваше да се вникне в красотата на символите. Да можеш да откриваш в човешкия свят следите на глобалната взаимовръзка. Едно усилие на съзнанието, което Бодлер вероятно е познавал, когато е говорел за свят, в който не всичко е лукс, спокойствие и наслада.

И затова трябваше да се мисли аналогично. Да виждаш знаците на съдбата зад непрозрачността на навика. Ето защо Жуано бе дошъл тук и бе решил да се оттегли. Нещо като самодисциплина. Ако разследването му имаше смисъл, щеше да му се даде знак.

Старият маркиз дьо Шефдебиен е посещавал Великата ложа на Франция в Сарла. Тя се смяташе за по-духовна от Великия Ориент, но и двете поддържаха прекрасни взаимоотношения.

В ранния следобед Жуано се беше обадил на Почитаемия на ложата, за да му се представи. Веднага се разбраха. Братята от Сарла щели да бъдат очаровани и поласкани от посещението на Великия архивар на Великия Ориент. Жуано пък щеше да се радва да присъства на шотландския ритуал. Братята от Великия Ориент практикуваха френския ритуал, който бе по-опростен. Във Великата ложа литургията беше по-наситена и драматична.

За по-просветените масони тези различия съответстваха на двата пътя на алхимията: сухия път, или френския ритуал, и влажния път, тоест шотландския ритуал. И двата бяха ценни по свой начин. Както се казваше в Евангелието: „В дома на Бога има няколко стаи“.

Почитаемият леко удари с чука.

— Брате Първи надзирателю, какво търсехме, когато за пръв път влязохме в Храма?

— Светлина, Почитаеми майсторе.

— Нека тази Светлина ни озари. Братя Първи и Втори надзиратели, приканвам ви да дойдете при мен и да запалите свещите си, за да се видят звездите. Брате Майстор на церемонията, вие ще удряте с бастуна по пода всеки път след призива. Братя Експерте и Майсторе на церемонията, помогнете ни.

Минавайки между редиците, всеки Надзирател запали свещта си от свещта на Почитаемия и отиде при своята колона. Три високи бронзови колони заобикаляха разгънатия върху мозаичния под килим.

Почитаемият запали югоизточния стълб.

— Нека мъдростта ръководи работата ни.

Бастунът удари земята.

— Нека силата го поддържа.

Чу се нов удар и храмът бавно започна да се осветява.

Вторият надзирател запали югозападния стълб.

— Нека хубостта го краси.

В храма се възцари пълна светлина. Работата можеше да започне.

Ораторът прекрасно владееше темата, по която говореше. Речта му, озаглавена „Пътят към посвещението“, завладя публиката. Братята от всички редици слушаха внимателно точния анализ на елементите, които позволяваха да се пречисти бъдещия посветен, преди да получи светлината. Имаше само един изненадващ момент, а именно, че братът бе избрал да разгледа последен първия елемент — Земята.

Топлият и уверен глас сега говореше за символичните стойности на водата, въздуха и огъня.

„Водата, въздухът, огънят“ — помисли си Жуано.

След обаждането на Марка Великият архивар бе обзет от един-единствен въпрос. Знаеше трите елемента на загадъчната напитка, както и пропорцията им — 3:5:7. Липсваше поредността им. От кое растение да се започне? Водата, въздухът, огънят… Изведнъж Великият архивар прозря. Ами ако… на тези три пътувания съответстват…

Най-напред водата. Първостепенната материя. Водата като начало на живота. От която произхождаме. Водата на началото. Изведнъж се сети нещо. Нещо, казано от Марка по повод на култа към Бвити. Участниците в този ритуал твърдели, че достигат до Бога благодарение на ибога. Халюциногенното вещество, което водеше към Бвити, водачът към първоначалото. Бвити връщаше към корените на съществуването. Бвити, или водата.

А сега въздухът. Може би мухоморката? Мухата… Жуано се сети и за нещо друго. За нещо, което беше чел като ученик. „Златното магаре“ от Апулей. Една от основните книги на езотериците, които виждаха в нея метафора на алхимическото изследване. В една от главите мухата бе представена като символ на въздуха. Елементът на висшия свят.

Огънят. Жуано бързо прехвърляше всички възможни символи в съзнанието. Огънят. Халюцинациите, дължащи се на лизергиновата киселина. Болестта на огъня. Огънят на свети Антон.

Ибога, мухоморка, лизергинова киселина. Водата, въздухът, огънят: трите елемента на посвещаването.

— Разбира се, вече забелязахте, че в моята реч още не съм разгледал Земята. Честно казано, изпитът със Земята не е пътуване. Бъдещият посветен остава сам в стаята за размишления, където трябва да се съсредоточи върху символите, които са там, и да се подготви за изпитанията, които го очакват. Прилича по-скоро на психологическа подготовка преди истинското посвещение. Но нека не се заблуждаваме. Значението й наистина е голямо. Без нея няма истинско посвещение.

Ораторът завърши речта си. Почитаемият му благодари. Въпросите можеха да започват.

Жуано бе разбрал. Липсваше му само един елемент. Първият. Земята.

Вдигна се ръка.

— Имаш думата, брате.

— Почитаеми майсторе и всички вие, мои братя. Ораторът разгледа с голяма жар символичния произход на трите елемента на изпитанието. А откъде идва преминаването през тази стая за размисли, на този престой в подземния свят? Какъв е истинският му произход?

Ораторът разлисти страниците си, преди да отговори.

— Произходът мисля, че го познаваме всички, става дума за пещерата, за праисторическата пещера, където се е зародила религията на нашите предци. Знаете, че дълго време на пещерите се е гледало като на храмове на изкуството. Като на музеи… праисторическата пещера, на първо място, е светилище. Място, което вече не принадлежи на профаните и което е предназначено за църковни ритуали. От няколко години историците са единодушни, че изрисуваните или гравирани пещери са свещеното място, където човек може да влезе в контакт с висшия свят. Място, което прилича на нашия храм, място, избрано за ритуала за посвещаване.

Жуано плесна с ръце. Първият надзирател му даде думата.

— Почитаеми майсторе и вие всички, мои братя. Само един въпрос: коя пещера би била най-прекрасният храм?

Ораторът отговори без колебание.

— Ласко.