Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (15)

15

Париж

На следващия ден след убийството на Софи Доуз френската дипломация извърши всичко на пълни обороти. Тялото бе репатрирано със самолет, а после изпратено в център по съдебна медицина за идентифициране от семейството й. Официално младата жена се е почувствала зле след злоупотреба с алкохол, след което паднала и починала на стълбите.

Трима свидетели, представители на охраната на посолството, бяха декларирали това. Фалшиви документи, изискани от самия началник по сигурността. Нито един журналист не разбра за случилото се, нито един от гостите не видя каквото и да било. Един затрит живот. Една скрита смърт.

Бащата на жертвата, възрастен човек, болен от алцхаймер, не се помръдна изобщо, за да идентифицира жертвата. Някаква далечна братовчедка подписа документите и изчезна толкова бързо, колкото се беше и появила. Два дни по-късно трупът щеше да бъде погребан в гробище на парижко предградие. Но това усърдие да се изтрие всяка следа от убийството бе съпроводено от интензивна, тайна работа по разкриването му.

В масонската общност проверяваха всичко необходимо. В Министерството на вътрешните работи работеха заедно със съветник от Великия Ориент, дипломат и служител на министерството. Жад Зевински бе изпратена в Париж и помолена да е на разположение на властите. Антоан Марка я бе изпреварил и от предишната вечер се намираше в Париж.

След смъртта си Софи Доуз, която никога не бе създавала проблеми приживе, създаваше, и то големи.

 

 

Бешир, наречен Емира, бе предприел дългото си пътуване към Европа. Гравираният камък бе старателно прибран в куфара му.

Елен — тази, която отне живота на Софи, чакаше разпореждания в Рим.

Хората от „Туле“ се надяваха, че най-накрая камъкът на евреите ще пристигне. Истинската светлина щеше да се появи.

 

 

Париж

Площад „Бово“

Министерство на вътрешните работи

— Господа, значи всички ние сме съгласни по този въпрос? Госпожица Софи Доуз е станала жертва на злополука. Спънала се е и е паднала по голямото стълбище в посолството в Рим. Министерството не излезе с никакъв коментар по този нещастен случай.

Представителят на Министерството на външните работи погледна въпросително сътрудниците си около масата. Съдията Пиер Дарсан, съветник по съдебните въпроси във външното министерство, кимна. С напрегнато изражение на лицето делегатът от Великия Ориент, Марк Жуано, само махна с ръка.

— Остава да се гарантира дискретност по този случай — продължи дипломатът.

— Външното министерство взе всички необходими мерки. Още утре хората от охраната, които са станали свидетели на тази „злополука“, ще бъдат преместени в други посолства.

— А началникът по сигурността, госпожица Зевински?

— Напусна Рим, след като запази невероятно самообладание. Ще се присъедини към нашата работна група.

— Ами този полицай, Антоан Марка? Защо е бил там?

— Просто случайност. Бил е поканен на приема в посолството от свой приятел, който е потърсил помощта му за предварителното следствие. Той също се е върнал в Париж.

— Може ли да разчитаме на дискретността му?

Съветникът от площад „Бово“ се обърна към своя съсед, преди да отговори:

— Мисля, че да.

— Добре, госпожица Зевински, която е на подчинение на Министерството на отбраната, ще бъде на ваше разположение по време на разследването. Сега ви моля за извинение, но трябва да присъствам на връчване на орден на Почетния легион след час.

Представителят на министерството стана и кимна за довиждане. Веднага след като излезе, съдия Дарсан се обърна към съседа си. Шумът от движението навън се чуваше леко иззад двойните стъкла.

— Сега вие, скъпи господине, който работите в архивите, се надявам, че ще ми обясните какво е търсела тази жена в Рим!

Схлупил лице в ръце, Марк Жуано се понадигна леко. Лицето му бе изопнато, очите — червени.

— Софи Доуз работеше в архива на Великия Ориент и трябваше да пътува в чужбина, за да провери някои неща. През Рим е минала просто така, за да се срещне с приятелката си в посолството, Жад Зевински.

— Какви неща?

— Това е дълга история. Преди това ми кажете дали министерството е намерило документите, носени от нашата сестра Софи. Те са собственост на Великия Ориент, както знаете, и…

— По-късно. Сега ви слушам.

Жуано бе проверил съдия Дарсан, преди да отиде във външното министерство. Той се справяше много добре в деликатни ситуации, но не беше особено запознат с масонските въпроси. Нямаше нужда да му признава всичко. Достатъчно беше да каже част от истината. Той разтърка лицето си с ръце, за да прогони умората, и започна да разказва:

— Преди две години взехме последните си архиви, които се намираха в Париж от 1945 г. В началото тези документи били взети от руснаците в Германия и идвали от едно разграбване на масонски храмове най-вече в Париж от нацистите през юни 1940 г. Истински грабеж. Тонове документи, изпратени навремето в Берлин, за да бъдат проучвани по-късно.

— А защо германците са се интересували от историята на масонството?

— Поради две основни причини. Първата е политическа. Искали са да проверят колко голяма е мрежата на влияние на нашите ложи. Не забравяйте, че изразът „еврейско-масонски заговор“ е бил много модерен по онова време. Крайнодесните сили винаги са виждали евреи и масони зад всеки скандал и масонството винаги е било против фашизма. А това малко се забравя в днешно време. Те искали да посегнат на хора, имоти, правели всевъзможни неща, които се предполага, че били предприемани срещу това, което те представлявали. Измислици, които за съжаление се появяват отново в зората на третото хилядолетие.

Дарсан се намръщи:

— Не сме тук, за да говорим за история. Бъдете по-конкретен.

Жуано се направи, че не е чул забележката, и продължи:

— Втората причина е от езотеричен характер. В националсоциализма винаги е имало окултни течения. Ето например пречупеният кръст не е избран случайно, а е бил подсказан на Хитлер от привържениците на тайна расистка общност, „Туле Гезелшафт“, чиято емблема е свастиката.

— „Туле“…?

— Тази групировка е съществувала много преди включването на Хитлер в националсоциализма и е станала по-могъща, след като нацистите набрали сили. Тази секта от баварски произход е създадена през 1918 г. от псевдоаристократ, някой си фон Себотендорф. След Първата световна война той набирал членовете си сред интелектуалните, индустриалните и военните кръгове. Членовете на групировката били посвещавани, събирали се тайно и използвали специфични знаци за разпознаване.

Дарсан тихо се засмя.

— Ако схващам добре, е била крайнодясна тайна организация, която създавала свои ядра и имала силно влияние в нацистката власт. Ако не ми липсваше смелост, бих казал, че това прилича на похватите на франкмасонството…

Жуано отговори сухо:

— Няма нищо общо! Тяхната крайна цел е чисто и просто извратена: да построят чисто германско общество, без евреи и християни; общество, което да наследи древното царство на Туле, митичната люлка на арийската раса, изчезнало в северните ледове след природен катаклизъм.

— Като Атлантида?

— Да, но Атлантида, в която са живеели само руси хора със сини очи и всички те — засегнати от заразен антисемитизъм.

— Смешно…

Жуано го погледна с тъжна усмивка.

— Да, но впоследствие видяхме до какво доведе това в нацистка Германия. Много държавни сановници и влиятелни личности от приближените на Хитлер са принадлежали към „Туле“. Химлер, който водел СС, Рудолф Хес, Алфред Розенберг, теоретикът на нацистката партия. Всъщност последният е ръководел разграбването на всичките ни документи, но се е интересувал само от документите, свързани с езотериката.

— Чувал съм това име. Не беше ли осъден в Нюрнбергския процес?

— Да, осъден на смърт и екзекутиран? Един просветен, който е искал да унищожи еврейската религия и всички други религии, убеден, че арийската раса също е имала своите свети писания; че е имало божествено откровение както за мюсюлманите, християните и евреите. Откровение, целящо да гарантира превъзходството им над всички човешки раси и религии.

— Все още не виждам какво общо има това с масонството…

— Според „Туле“ чрез Френската революция франкмасоните са били първите, които са победили християнството след появата му в Европа. Стара измислица, но членовете на „Туле“ били убедени, че франкмасонството пази огромна тайна. Трябвало да я открият. Голям залог, тъй като, както знаете, нацистите и най-вече СС никога не са крили отвращението си от християнството, тъй като то било религия за роби, а тяхното желание било да възстановят нордическото езичество.

— Тайна? — попита Дарсан.

— Да. И тези фанатици са вярвали в това, докато не разграбили цяла Европа. Ограбили масонските храмове в Белгия, Холандия, Полша и занесли всичко в Германия, за да го проучват.

— А после?

Жуано извади синя папка от кожената си чанта. В нея имаше пожълтял лист.

— Това е обобщителен документ за ограбването на нашите архиви, изготвен от един от нашите историци през 50-те години. Прочетете го и ще разберете какво е последвало.

Дарсан сложи кръглите си малки очила и зачете.

Една част от нашите архиви, както и тези от Великата френска ложа, са останали във Франция в ръцете на френската служба на тайните общества, която зависи от Виши, но по-голямата част, натоварени в цели влакове, са били изпратени в Берлин, за да бъдат проучвани от нацистките учени. Документите от политически характер били изпратени в един от отделите на Гестапо, където да проучат хората, които биха могли да действат срещу нацизма или фашизма в периода между двете световни войни.

Документите от езотеричен характер поели друг път и били изпратени в специализиран институт, „Аненербе“, което може да се преведе като „наследство на расата“. Основан през 1935 г. от Химлер, този институт е имал за цел да издирва следите на влияние на арийската раса в света, но също и да проучва нейните неприятели, евреите. Девизът му е бил: „Пространство, дух, смърт и наследство на северните индоевропейци“. Този институт, чието седалище е било на „Вилхелмщрасе“ в Берлин, е разполагал със значителни средства и в него са работили около триста специалисти. Имало е археолози, лекари, историци, химици. Накратко, „елитът от нацистки учени“.

Изследванията на този институт са били изцяло ръководени от тайното общество „Туле“. Групировката „Туле“ имала свои хора във всички кръгове на нацистката власт и най-вече в Генералния щаб на СС.

Разполагаме с малко документи за тази опасна секта, но знаем, че двама от нейните членове са имали за задача да разгледат документите с езотеричен характер от нашите архиви. Единият от тях, някой си Волфрам Зиеверс, главен секретар на института, висш сановник в „Туле“, е осъден в Нюрнберг. В края на процеса един от нашите братя, който е водел разпитите, е могъл да събере малко информация за това, какво се е случило с документите ни.

Институтът изпратил изследователите и затворниците, все масони, в замък във Вестфалия, Вевелсбург. Той бил реставриран и ремонтиран по лична заповед на Химлер. Между 1941 и 1943 г. там се разучавали документите с езотеричен характер, които били разграбени и донесени от цяла Европа. Знаейки, че е осъден на смърт, Сиеверс казал на нашия брат, че изследователите били на прага на голямо откритие за бъдещето на арийската раса. Откритие, много по-важно от ракетите V2. Нашият брат е записал показанията му, но е отбелязал, че поне видимо Сиеверс не е бил с всичкия си.

Дарсан спря да чете. Трудовете на нацистите върху окултизма изобщо не го интересуваха. Той въздъхна отегчено и се обърна към Жуано.

— Честно казано, не виждам защо да продължавам да чета това нещо. Нацистите са били опасно луди и най-лудите от тях са членували в „Туле“. Какво откритие! Имам да разследвам убийство. А и, между нас казано, обясняването на нацистката жестокост на базата на разни окултни теории не е сериозно. Специалистите историци биха ви се изсмели в лицето.

Жуано го погледна втренчено.

— Не омаловажавайте нещата, господин съдия. Очевидно е, че разпространението на нацизма се дължи преди всичко на рационални, икономически, политически и културни фактори. Но също така е имало и езотерично влияние, което не може да се отхвърли просто така. Хитлер определено не е марионетка на „Туле“ и е изцяло отговорен за жестокостите на своя режим, но също така е ясно и че в даден момент от живота си той се е влияел от тях. Продължете да четете. Може би ключът към убийството на Софи се крие в тези архиви.

Дарсан вдигна рамене и взе отново окъсаните страници.

Когато германците усетили, че след поражението в Сталинград през 1943 г. вятърът се променя, те взели предпазни мерки. Масонските архиви били изнесени и разпръснати навсякъде. Във Франкфурт — Германия, в Глогов, Рациборз или Ксиаз — Полша, в Чехословакия. В замъци, солници, истинска надпревара, за да се избегне попадането на тези документи в ръцете на неприятелите.

През април 1944 г., когато Германия вече губела войната, висшето командване на СС започнало операция „Брабант“, чиято цел била да скрие отново това съкровище, както и други документи. Цели влакове превозвали документите из територията на Силезия. От замък в замък, Въолферсдорф, Фюрстен…

Когато руснаците завладели Германия през 1945 г., частите на тайните руски служби — КГБ — започнали да издирват всичко, което е било откраднато от нацистите. В края на войната близо 44 вагона документи потеглили директно към Москва. Всъщност в края на войната всички масонски архиви, иззети от Франция, преминали в ръцете на руските тайни служби (КГБ).

Ние задължително трябва да си вземем това, което ни принадлежи, от съветските власти.

Нашият Велик майстор е отправил молба към руския посланик в Париж, който с обратна поща го е уверил, че Съветският съюз не разполага с нито един масонски документ.

Тук текстът свършваше.

Дарсан вдигна глава и подаде листовете на Жуано.

— Добре. Накратко, нацистите ви открадват документите през 1940 г., а на тях пък им ги открадват руснаците през 1945 г. И какво става после?

Жуано каза:

— Нищо, през следващите четиридесет години, до падането на комунизма. А после изведнъж въпросът отново излиза наяве. Руснаците изведнъж спират да отричат, че разполагат с нашите документи, и започват преговори. Част от документите получихме през 1995 г., други пристигаха до 2002 г. По принцип всичко ни беше върнато.

— По принцип?

— Да, по принцип. Ето тук се намесва Софи Доуз. Миналата година я бях помолил да работи върху част от тези документи.

Жуано се изправи. Погледна през прозореца и се вгледа в разлистващите се дървета. Пролет. Пролет, която Софи Доуз нямаше да види. Продължи:

— Всъщност тези документи са описвани два пъти: веднъж от германците и втори път от руснаците. Бързо стана ясно, че германците са описали повече документи от руснаците. Част от тях липсват.

— Това означава ли, че службите в Москва са задържали някои?

— Това си помислихме и ние в началото, но Софи Доуз е сравнила двата списъка и е открила, че първият опис, направен от руснаците, е автентичен и че някои документи наистина липсват.

Дарсан поглади мустаците си, навик, който беше придобил преди четиридесет години в Алжир.

— Продължавайте.

От джоба на сакото си Жуано извади плик, който подаде на Дарсан. Последният поклати глава.

— Не, край с четенето. Искам бързо да обобщите.

— Това е копие на разпита, проведен през април 1945 г. от френската армия в малко немско селце. Някой си Льо Герман е бил задържан, докато се е опитвал да се върне във Франция. Есесовец от дивизията „Шарлеман“, която била изцяло съставена от французи, изпратени да защитават агонизиращия Берлин.

— Но вие ми изнасяте урок по история! Какво общо има това с изгубените документи?

— Ще стигна и до там. Известно време преди падането на Райха Льо Герман и други есесовци са изтеглени от фронта, за да им възложат мисия: да откарат на запад един товар на независимо каква цена. Но конвоят на Льо Герман попаднал на руски патрул на няколко километра от Берлин. Според думите му два камиона са били хванати натясно. За да не допуснат да попаднат в ръцете на руснаците, есесовците ги запалили. Льо Герман успял да се измъкне от руснаците, като подкарал един от камионите и се отделил от останалите. Открит е седмица по-късно в полунормално състояние от един френски полк, който патрулирал в района. Той обяснил, че знае къде се намира сандък, пълен с ценни документи, върху който имало отвес и пергел.

— Защо е признал това?

— Навремето френските есесовци са били разстрелвани веднага след залавянето им. Самият маршал Льоклер е разстрелял десет есесовци от „Шарлеман“, заловени на един германски път, които били смятани за предатели, тъй като се сражавали с немска униформа. След като мисията на Льо Герман пропаднала, той поискал да изтъргува живота си, като предложил да заведе следователи до последния останал недокоснат камион, скрит в гората.

— И какво са намерили?

— Нищо. Льо Герман заминал с трима френски войници. На следващия ден военен куриер открил четири трупа в изоставена плевня.

— Но защо ми разказвате тази история?

— Защото протоколът потвърждава, че не всички документи са попаднали в ръцете на руснаците. Някои камиони, между които и този на Льо Герман, са се изпарили мистериозно. От една година Софи подреждаше заедно с мен документите, върнати от Русия. Върху някои от тях тя работеше и успяхме да установим произхода им. Това са документите, които ви поисках в началото.

След известно мълчание съдия Дарсан каза:

— Накратко, не се знае къде се намират една част от документите — дали са изчезнали, или пък са били намерени. И някой е поискал да открадне документите от асистентката ви. Имате ли представа кой може да е убиецът?

Жуано нервно потропваше по масата с химикалката си, а това беше знак, че губи търпение.

— Вече ви казах. Групата „Туле“.

— Честно казано, господин Жуано, трудно ми е да намеря общото между тези минали истории и убийството на вашата сътрудничка. Вашите документи, колкото и значителни да са те, са останали в историята, а нацистите са изчезнали преди шестдесет години. Има може би няколко слабоумни, носталгично настроени последователи. Излиза, че есесовските слабоумни дядовци от някой старчески дом са решили да предприемат нещо.

Жуано се ядоса още повече, но се опита да се овладее.

— Мислите ли, че „Туле“ вече не съществува и не е предала пламъка на други поколения? Понятието „неонацизъм“ нищо ли не ви говори? През 1993 г. немската полиция е открила информационна система, подобна на нашата „Минител“, за обмен на информация, използвана от хиляди крайнодесни активисти. Там е имало начини за произвеждане на бомби, лични адреси на техните врагове, антифашистки бойци, масонски ложи, планове на синагоги. Тази сложна система е кръстена от откривателите си… „Туле“. Мислите ли, че е ставало дума само за носталгично настроени пенсионери от Третия райх? Не се заблуждавайте. Авторите й са били компютърни специалисти, току-що завършили университет, финансисти от борсовите пазари и дипломирани икономисти.

Дарсан въздъхна.

— Шепа ентусиасти, в крайна сметка. И дори да не сме в Германия… трябва да предположим, че има заговор срещу вас…

Жуано го погледна строго и извади един лист от чантата си. Бавно прочете следния откъс.

Какво нещастие, че Фюрера нямаше време да изтрие от лицето на земята това братство, което не заслужава друго, освен клада… Господа франкмасони, часът на вашето изкупление наближава и този път няма да оставим да се измъкне нито един от вас.

Хайл Хитлер!

Жуано се намръщи.

— Това е от миналата година и е на разположение на всички в интернет в един от многобройните антимасонски сайтове. Прочетете масонския блог, който следи нашите неприятели, и ще се учудите от силата на тяхната злоба.

Дарсан разбра, че е стигнал твърде далеч и промени тона:

— Не се ядосвайте, не исках да ви обидя. За щастие документите на Софи Доуз са при нас. Очевидно убиецът или убийците не са успели да изпълнят мисията си.

Той му подаде една дебела папка. Жуано въздъхна облекчено. Дарсан продължи:

— Да си призная, хвърлих един поглед. Всъщност нищо не разбирам. Ето какво ви предлагам. Комисарят Марка и госпожица Зевински ще проведат тайно разследване. Напомням ви, че официално не се знае какво се е случило. Ще докладват само на мен. Имате късмет. Този Марка е също от… вашите.

Срещата приключи и съдия Дарсан съпроводи госта си:

— А, и един последен въпрос. При вас ли е докладът от аутопсията на госпожица Доуз?

— Не.

— Била е ударена на три места: ключицата, челото и врата. Това говори ли ви нещо?

Жуано отговори възможно най-спокойно:

— Да, това е ритуалното убийство на легендарния баща на франкмасонството Хирам.

Дарсан погледна Жуано в очите и продължи.

— Външното министерство получи от нашето посолство в Йерусалим седмичен доклад за обстановката там. Обичайното — убити полковници, атентати в автобусите. Но има и едно особено убийство в лаборатория по археология. В началото местната полиция е помислила, че става дума за терористичен акт. Но според осведомени източници жертвата, учен, е убит с удари по тялото и лицето.

Жуано усети как кръвта замръзва във вените му. Убили са човек и в Йерусалим. Марек!

— Не ми ли казахте, че госпожица Доуз е трябвало да пътува в чужбина.

Жуано бързо се окопити:

— Израел не беше част от програмата й!

Гласът на Дарсан стана по-лукав:

— Най-интересното е, че този учен е бил убит през същата нощ като Софи Доуз. Желая ви приятен ден, господин Жуано.

Мъртвобледият масон излезе. Дарсан седна в потъмнялото от годините кресло и се замисли върху последния разговор. Този човек не му казваше цялата истина. Това беше очевидно. Службите на външното министерство веднага бяха открили връзката между двете убийства, тъй като израелските дипломатически източници бяха описали подробно убийството и нанесените удари върху жертвата.

Дарсан запали цигара и отвори досието на Антоан Марка. Криминален инспектор, за кратко е работил в службата по борба с организираната престъпност, добре оценяван е от началниците си. Станал комисар без проблеми, после неочаквано завил към службите по сигурността и накрая, противно на всякакви очаквания, пожелал да го преместят в обикновен парижки полицейски участък.

Допълнителен лист към досието поясняваше, че докато е бил в службата по сигурността, е посещавал специална ложа. Разведен, има син на десет години. Прекарва си времето, като пише статии за историята на франкмасонството за специализирани списания.

Пиер Дарсан често се срещаше с масони както в съда, така и в полицията, и не им се доверяваше особено. Той произхождаше от семейство на католици и, като силно вярващ, гледаше с лошо око на това братство, като внимаваше обаче да не им се противопоставя открито.

Освен това Марка не посещаваше ложата „Орион“, ложата на Марк Жуано. Според службите по сигурността всички в тази ложа с ограничен брой членове бяха специалисти по разузнаване. А при споменаването на името на полицая, Жуано не реагира по никакъв начин. Не го познаваше или не искаше да го познава.

Съдията остави досието на Марка и взе това на Жад Зевински, предадено му от Министерството на външните работи. Странен път за млада неомъжена жена. Стажове като командос, работа в Главната дирекция по външна сигурност, две операции в Средния изток, преминаване във външното министерство за обезпечаване на сигурността на посолствата. От този ден нататък изпратена във вътрешното министерство.

Той прегледа още десетина страници от досието, докато изведнъж стигна до нещо неочаквано. Баща й се бе самоубил преди пет години поради фалит на фирмата си. Имаше и изрезка от вестник по този въпрос. Дарсан изчете с усмивка два пъти написаното. Слава Богу, Жад Зевински не беше ориентирана към масоните. Той остави досието на бюрото, повика секретарката си и реши да приеме възможно най-скоро двамата разследващи, като започне с жената.

 

 

Хърватия

Ветрецът откъм морето подухваше между боровете и носеше лек морски мирис, примесен с аромата на шишарки. Петимата мъже вървяха бавно и се наслаждаваха на красотата на гората. Най-възрастният посочи с пръст малък нос, който се врязваше в морето. Върху него стърчаха две стари каменни колони, издигнати върху каменистата почва. От лявата им страна, почти до една отвесна скала, имаше малък параклис, който се открояваше под парещото слънце, обграден от три величествени тиса.

Малката групичка зави към носа и след няколкоминутно изкачване стигна до възвишението. Петимата мъже и двете жени седнаха на голяма дървена пейка, която гледаше към морето, което блестеше под утринното слънце. Най-ниският от тях, със зачервено лице и капчици пот по челото, посочи параклиса, чиято врата беше заключена с катинар.

— Прекрасна гледка. Завиждам ти, че живееш тук. Всичко е прекрасно. Възхитително творение на природата, но защо си оставил тази християнска гадост? Мястото ни принадлежи от години. Защо още не сме сринали този параклис?

Събеседникът му, мъж с посивели коси и стоманен поглед, се усмихна и го потупа приятелски по рамото.

— Хайде, хайде. Малко толерантност. Бъди спокоен, той не действа. Употребявам го за нещо специално. След малко ще видиш, но сега нека поговорим за това, за което сме се събрали. — В групата се усети вълнение. Човекът продължи: — Притежаваме гравирания камък, или поне сега се намира в сигурни ръце и Сол най-вероятно утре ще го донесе в Париж. Операцията в Рим пропадна и масонските документи са останали в приятелка на жертвата. — Мъжете не помръдваха. — Това е само временно. Дал съм разпореждания.

Единият от мъжете, най-слабият, с ясен поглед и оголено високо чело, каза:

— Това не е добре. Напомням ти, че са необходими три елемента, за да разберем загадката, която ни занимава. Първият винаги е бил при нас, вторият е издълбан на този еврейски камък, а третият ти се е изплъзнал и все още е в ръцете на нашите противници. Сега ще се усъмнят. Убийствата в Йерусалим и Рим носят нашите отличителни белези. Всъщност идеята да им предадем някакво послание беше твоя.

Дребният човек го прекъсна:

— Той има право. И аз казвах, че тази операция може да се окаже опасна и да привлече вниманието към нас. И защо? Сол и ти търсите нещо химерно. Не забравяй, че враговете ни са силни и са пуснали пипалата си навсякъде.

— Стига! Заповедите на Сол никога не бива да бъдат оспорвани. Напомням ви, че ритуалната им смърт е обещание, дадено от предците ни.

— Продължавам да си мисля, че ще се изгубим в тази измислена история. Орденът има други цели, по-важни. Операцията не е съществена и аз държа на това, което казах.

Мъжът с късата коса хвърли бърз поглед към входа на параклиса. Тонът му омекна. Той се изправи.

— Прав си. Малко прекалих. Хайде, времето е страхотно, да не спорим. Предлагам ви да влезем в параклиса и да се причестим… — Другите го погледнаха, сякаш е полудял. Той се разсмя. — Елате в дома на Христос и Неговата майка. Преди се е казвал „Света Богородица“. Знаете, че тази страна винаги е била католическа.

Групата се приближи до параклиса. При входа ги лъхна мирис на мокър камък и нещо неопределимо. Мъжът със стоманеносивите очи натисна копче. Три малки прожектора осветиха вътрешността на църквата — съвсем обикновена постройка с белосани стени и скоро подменени прозорци. Голямо дървено разпятие стоеше зад олтара, където беше изобразен измъченият Христос с корона от тръни. Класически религиозен декор, ако не беше необичайното присъствие на саркофаг от стар метал, висок над два метра и във формата на… жена. Ясно се различаваше лицето — усмихнато, обрамчено със стоманени коси, и пищните форми на гърдите и бедрата.

В групата се чу възклицание:

— Желязната Дева!

Мъжът, който ги бе завел там, поведе приятелите си към странния предмет:

— Да, приятели. Един от нашите другари я е намерил при разкопки в избените помещения на замък край Мюнхен. Автентична Желязна Дева от XV век, изцяло реставрирана и в отлично състояние.

Мъжът с британския акцент го прекъсна:

— Виждал съм такова нещо във филм на ужасите. Мислех, че е измислица на сценаристите.

— В никакъв случай. Създадена в средновековна Германия от инквизицията. Служи за екзекуции на лошите християни и грабителите. Тази дейност, разбира се, не била легална. Било нещо като тайно общество със своите толкова… странни ритуали, част от които виждате тук. — Той натисна скрито отстрани на саркофага копче; чу се щракване и капакът, който представляваше лицето и тялото на жената, се отвори бавно, като разкри отвътре щръкнали железни остриета. — Странно, нали? Слагали осъдения в този саркофаг и затваряли капака. Металните остриета се забивали в различни части на тялото. Кръстена е Желязната Дева в чест на Божията майка. Тези хора са били силно вярващи.

— Много изобретателно!

Каменната плоча, върху която стоеше саркофагът, сякаш беше обвита с тъмна мрежа, впита в камъка.

— Иска ли някой да опита, просто за да види какво е? Може би ти? — каза той, като посочи червендалестия мъж, който се намръщи.

— А, не! Благодаря. Какво ще кажете да излизаме от това зловещо място?

— Няма да излизаме. Или поне ти.

На входа на параклиса се чуха стъпки и два силуета се очертаха на светлината на слънцето. След няколко секунди те се нахвърлиха върху дребния човечец и му извиха ръцете назад. До тези горили с квадратни лица той изглеждаше съвсем нисък.

— Полудяхте ли? Пуснете ме веднага…

— Млъкни!

Гласът на мъжа със сивите очи отекна отчетливо:

— Не биваше да лъжеш в сметките. Сол направи счетоводно разследване относно дейността ни в Северна Европа и откри, че ти си ни ограбвал.

— Това не е вярно.

— Затвори си устата! Откраднал си над един милион евро. И знаете ли защо? За да си построи къща в Андалусия. Толкова си жалък!

Обвиненият опита да се освободи, но мъжете го притиснаха още по-силно.

— Сложете го в саркофага.

Мъжът изрева:

— Не!

Той започна да рита във всички посоки, но напразно. Единият от мъжете го удари с палка по челото, за да го укроти, и го вкара в уреда за мъчение. Пуснаха капака, но не напълно, за да не могат металните остриета да разкъсат нещастника напълно.

— Моля ви. Милост. Ще върна всичко… имам семейство, деца.

— Знаеш, че за да влезеш в нашата група, трябва да се откажеш от милост и състрадание към себеподобните си. Опитай се да умреш като истински член на „Туле“. Страхът ни е чужд.

Сподавени ридания отекнаха в параклиса. От кръста Христос страдаше за съдбата на човечеството.

Мъжът със сивите очи натисна копче, скрито в окото на Девата. Заработи мотор.

— Усъвършенствах системата, като добавих механично устройство, което ръководи затварянето на капака с помощта на електронен минутен механизъм. Ако наглася на числото десет, това означава, че агонията ти ще продължи толкова минути. Максималното време е два часа…

— Аз… аз ще върна парите.

— Ще ми простиш, но съм изпробвал тази находка само върху няколко морски свинчета. Трябва да се имат предвид също и теглото, и ръстът на жертвата.

Капакът се затваряше бавно. Остриетата вече докосваха тялото при очите, корема, коленете и слабините.

— Твърде добър съм. Нагласих го на четвърт час. Сбогом, приятелю. А сега да отиваме да обядваме. В замъка ни чака прекрасен обяд.

Малката група излезе навън. Вратата се затвори, а металните остриета започнаха да пробиват плътта. Желязната Дева се усмихваше в мрака.

В параклиса отекна продължителен вик.