Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (11)

11

Рим

Елен едва преглътна яростния си вик. Тя беше обърнала наопаки хотелската стая, но от документите нямаше и следа. Командирът й щеше да е много разочарован от този провал. Французойката се беше подиграла с нея.

Седна върху мекото легло и се опита да се овладее. Бяха я научили да мисли спокойно. Дишането й бавно се успокои и си каза наум няколко изречения. Преди години, когато беше на сръбската граница, бе видяла, че един православен християнин се моли по този начин. При всяко вдишване той изричаше полугласно някакви свещени думи — Кирие елейсон! Кирие елейсон!

Около него злощастните му другари викаха отчаяно, докато на няколко метра от тях хървати изнасилваха жените им, преди да ги обезглавят. Само свещеникът запазваше известно спокойствие на духа. Докато се молеше, брадичката му се удряше в гърдите, после вдигаше лице и така странната молитвена песен се извисяваше над отчаяните викове.

Постепенно сърбите се успокоиха. Един по един започнаха да изричат свещените думи. Това единение във вярата бе усилило гнева на хърватските партизани и те започнаха да сеят смърт с автоматите си. Елен дълго време гледа лицето на мъртвия свещеник. Изражението му не можеше да се определи, но беше спокойно. От тогава винаги, когато я обземаше гняв и съмнение, тя произнасяше вековни думи или детски броилки, повтаряни й от нейната майка в детството. Щастливият период от живота й.

Но сега трябваше да помисли.

Откакто беше в Рим, Софи Доуз се бе срещала само с един човек, служителка от посолството, нейна приятелка от детството. Тя ги бе проследила. Жената от двореца „Фарнезе“ изглежда беше единствената, която можеше да разполага с документите, но тъй като и дума не можеше да става да се върне в посолството, Елен си даде сметка, че мисията й бе претърпяла провал. Каквото и да се опиташе да направи, беше невъзможно да се приближи до приятелката на Софи Доуз, без да рискува да я заловят.

Елен излезе от стаята, като си сложи магнитния универсален шперц в джоба. Откакто хотелите бяха изоставили добрите стари ключове и ги бяха заменили с карти с магнитна лента, беше детска игра да влизаш в стаите. Беше си купила малък апарат за електронно кодиране от специализиран магазин в Тайван само за десет хиляди евро и така успяваше да влиза в по-голямата част от хотелите по целия свят, или поне в тези, които не бяха въвели система за блокиране на ключалките.

Отиде до асансьора и напусна хотела незабелязано. Изчака до сутринта, за да напише рапорта си.

Жад поиска да чуе още веднъж какво бе казал събеседникът й. Лицето на Антоан се сгърчи.

— Плътта напуска костите. Вие не можете да го разберете! Това е ритуално масонско изречение, което се произнася, за да припомни убийството на Хирам, легендарния основател на Ордена.

— Не виждам какво общо има това. Може ли да обясните на невежа като мен за какво става дума, тъй като предполагам, че и вие принадлежите към тях?

Марка поглади лицето си и усети поникналата си брада.

— … ударена три пъти. Рамото, вратът и челото. Като в легендата за Хирам. В масонството се казва, че по времето на цар Соломон е живял архитект, който е построил прочутия му Храм. Хирам, който знаел големи тайни, предизвикал ревността на трима работници. Те направили заговор срещу него и една вечер му устроили капан…

Жад го погледна вцепенена.

— Това е сън! Софи току-що бе убита, а вие ми рецитирате пасаж от Библията. Халюцинирам…

— Нека довърша. Първият работник го ударил по рамото. Хирам отказал да говори и избягал. Вторият го ударил по врата, но великият архитект успял да се измъкне и тогава попаднал в ръцете на третия, който го убил с удар в челото.

Този път тя не искаше да го прекъсва. Марка продължи да разказва:

— Тази история е много важна за нас. Тя е пълна със символи. Но най-странното не се крие в това…

— А къде?

— В ложите се говори, че при всяко историческо сътресение този тип убийства предшестват началото на преследванията срещу франкмасоните.

— Вие сте луд!

— А вие — неграмотна! Вече повече от век има подобни убийства в Европа. И всеки път все същата последователност — рамото, вратът и челото. Сякаш целта е да се измъчват франкмасоните, тъй като очевидно всички жертви са били такива.

— Но откъде знаете това?

— Казах ви. Тези работи се предават от уста на уста…

— И…

— И несъмнено посланието ни е директно отправено.

— Знаете ли кой го отправя? Та вие имате толкова неприятели!

— Нямаме неприятели, има непросветени.

Афганистанката го погледна яростно и тръсна глава.

— Оставям ви с вашите приказки и легенди. Чака ме разследване на убийство, и то на много скъпа за мен приятелка. Ако не е била част от вашата секта, сега щеше да е още жива.

Атмосферата ставаше напрегната. Те се гледаха право в очите.

— Не ме обиждайте. Аз не членувам в никаква секта и не вярвам вашата приятелка да е споделяла същата гледна точка. И щом като не искате да се вслушате в нищо, предпочитам да си тръгвам и да зарежа тази работа.

Гласовете отекнаха сред стените на двореца, които бяха свидетели на толкова караници, заговори и конспирации още от времето, когато тук е живеело семейство Фарнезе.

Този път Афганистанката го задържа за ръката. Антоан я стрелна с поглед. Не я харесваше и реши да й го покаже ясно.

— Махнете си ръката. Глупостта ви няма равна на себе си, както и некомпетентността ви, що се отнася до престъпленията. Съветвам ви да ме оставите да си отида. За ваше добро е.

Тя се усмихна предизвикателно. Това нещастно ченге заслужаваше един добър урок.

— И какво ще направите? Ще повикате нещастните си приятелчета на помощ?

Марка се изнерви още повече. Той изсъска:

— Пресата ще е достатъчна. Жълтите вестници ще са очаровани. Не всеки ден убиват френска гражданка в двореца „Фарнезе“.

— Няма да имате време за това!

— Забравяте „нещастните ми приятелчета“. Сред тях има и журналисти. Искате ли да им се обадя? Аз съм за това, истината да излезе наяве. — Той извади лъскав сребрист мобилен телефон от джоба си.

Афганистанката сви юмруци и понижи тона:

— Жалко изнудване. Истината… много смешно за един франкмасон, който си прекарва времето в заговори в ложата.

— Не бъдете глупава.

— Нека видим! Сбирките ви са забранени за обикновените хора, за да не видят колко сте предвзети в смешните си престилки, имате свои хора навсякъде; ами потупването с палеца, за да се разпознавате… ако не е така, наречете ме глупачка!

— Няма да ви позволя да говорите така.

— Хиляди извинения. В крайна сметка аз съм само един обикновен невежа, лишен от привилегията да се радва на светлината на Великия Архитект и на Вселената.

— Ние нямаме какво да крием.

— Всеки си има тайни!

Марка я погледна подозрително.

— Така ли? Каква е вашата тайна тогава?

Тонът отново се повишаваше.

— Моята ли? Аз нямам никаква тайна. Не водя двойствен живот като вас — на ченге и на франкмасон. Сигурно това ви помага в работата.

— Потайна сврака, която крие трупове!

Марка и Зевински стояха лице в лице и се гледаха.

Безмълвният двубой продължи около десетина секунди. После полицаят се обърна и си тръгна.