Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (20)

20

Хърватия

Замъкът „Хвар“

Десет километра северно от Сплит

Дървената греда се огъваше под тежестта на крака. Ръката се плъзна по бедрото, после леко към прасеца и стигна до глезена. Малки капчици пот се стичаха по бузата, долепена към коляното. Проряза я остра болка, когато се наведе силно напред към гредата. Елен сбърчи лице от усилието, но продължи да разтяга мускулите си. „Страданието ражда мисълта“, бе написал Арагон, френски поет, когото тя много ценеше и наистина колкото по-силно ставаше страданието, толкова повече се проясняваше съзнанието и мислите се подреждаха. Кракът се протегна за последен път. Мускулното напрежение леко отслабна, когато тя смени позата си на гредата.

Елен използваше няколко метода, за да не мисли за нищо и да освобождава съзнанието си, но разтегателните упражнения бяха най-полезни, а и спомагаха за гъвкавостта й, която в нейната работа бе изключително важна. Фитнес залата в замъка беше почти празна по това време на деня.

Освен Елен още един пазач се потеше на уредите. Хотелът разполагаше още със сауна, турска баня, джакузи, топъл басейн с олимпийски размер, построен на самата скала, надвиснала над залива Хвар.

Орденът имаше подобни замъци в Мюнхен, Кан, Лондон и в пет американски града, а този в парагвайския град Асунсион предлагаше дори голф и ранчо. Други два се строяха в Азия. Членовете ги ползваха като място за отмора и срещи далеч от погледите на любопитните. Предимството на „Хвар“ беше, че се намира на брега на Адриатическо море във все още сравнително девствена земя. Реставрираният напълно през 1942 г. замък от правителството по онова време служел на германската дипломатическа делегация. След освобождаването на Югославия бил трансформиран в народен дворец при управлението на Тито. Тогава всъщност бил нещо като маршалска резиденция.

След падането на комунизма консорциум от немски и хърватски бизнесмени купил замъка, за да се настани там Институтът за културни адриатически изследвания, една от многото бази на Ордена.

Името „Орден“ било избрано от оцелелите от „Аненербе“^[1], бивши членове на „Туле“, които трябвало да съхранят своята свята мисия след капитулацията на Германия.

Съществувахме преди Хитлер, ще съществуваме и след него.

Ако някой се опиташе да разбере кои са истинските собственици на замъка, то щеше да попадне на дружество за недвижими имоти в Загреб, свързано с организация в Кипър, която на свой ред зависеше от три фондации в Лихтенщайн. Същата схема бе използвана и за останалите замъци по света. Само някой извънредно проницателен наблюдател би забелязал, че всички тези луксозни замъци се използват за подслон на различни културни институти, чиято цел се мени според местонахождението — изучаване на символистичната живопис в Лондон, на работническата култура в Мюнхен или на колумбийски музикални инструменти в Парагвай.

Неосредновековната сграда в Хвар с две назъбени кули от двете страни имаше двадесет и пет стаи, три големи конферентни зали, летище за хеликоптери и кей, където да спират по-големите яхти. След този в Асунсион „Хвар“ беше вторият по големина замък. Останалите също предлагаха комфорт, но не бяха нищо повече от обикновени хотели.

Елен се разгъна бавно и усети необикновено чувство на благополучие. Мускулите й се бяха отпуснали, усещане за лекота обхващаше тялото й. Тя взе слушалката до вратата на залата и се обади на една от рецепционистките, за да си запази час за масаж. За щастие масажистът бе свободен и я очакваше.

Елен се загледа в морето през големия прозорец на залата. Вълните отразяваха луната далеч на хоризонта. Три светещи яхти се разминаваха в открито море, а малък рибарски кораб се отдалечаваше от брега. Прекрасна нощна гледка, която обясняваше повишения интерес на туристите към хърватския бряг.

— Измори ли се?

Тя се обърна и видя баща си, който стоеше до вратата и я гледаше. Човекът със стоманените очи се усмихваше.

— Малко. Тази вечер ще си лягам рано. А ти?

— Както обикновено… Надявам се, че новата ти мисия ще е успешна. Знаеш колко много разчита Сол на теб.

— О, да, този път няма да се проваля.

— На добър час. Ще вечеряме след четвърт час. Ела, ако искаш.

— Не, ще отида на масаж и си лягам.

— Лека нощ, дъще. Все повече заприличваш на майка си. Не мога да повярвам. Понякога, когато те гледам, имам чувството, че виждам нея, жива.

— Лека нощ, татко.

Мъжът бе замислен. Обърна се и изчезна толкова бързо, колкото се беше и появил.

Младата жена избърса челото си и се запъти към душовете, за да заличи всяка следа от пот. Родителите й я бяха възпитали да издига в култ безупречната хигиена. Тя не понасяше и най-малката мръсотия. И следваше разпоредбите на Ордена.

Много се беше мъчила по време на обучението си за командос и си спомняше цели дни, в които мръсна и смазана от умора вървеше през влажните гори на Хърватия. Но си струваше. Тогава се научи да убива по хиляда и един начина — кой от кой по-бърз и болезнен. По това време не носеше името Елен, нито много от измислените имена, с които си служеше при нейните мисии, а Йоана, изгубеното дете в гражданската война в Югославия.

Днес не толкова желанието да убива я мотивираше, колкото удоволствието от преследването и усещането, че си по-силен от плячката си. Баща й, лидер на политическа група, която твърдеше, че е от усташите, жестоките сътрудници на нацистите от Втората световна война, я бе възпитал от най-ранна детска възраст в култ към чистата хърватска нация, освободена от сърби, евреи, франкмасони, босненци и всякакви други по-нисши раси. След смъртта на Тито по време на разпадането на бивша Югославия бащата на Йоана бе напуснал семейството и селото си до Осиек, близо до сръбската граница, и бе застанал начело на паравоенна група, специализирана в преследването на сърби и босненци.

В една августовска утрин животът на Йоана се промени. Това се случи три дни след петнадесетия й рожден ден.

Чеченци, чеченци, сърбите пристигат, сърбите пристигат… ужасените викове на селяните огласят населеното място като същинска вълна на ужас. Прозорците на къщите се затварят бързо, вратите щракват. Йоана гледа как майка й събира една чанта с дрехи и й казва да се облече, за да тръгнат по възможно най-бързия начин. Майка й е ужасена. Точно когато застава на прага, пред тях застават трима мъже в униформа. Сърби.

Те крещят, но мъжете безцеремонно ги изкарват отвън и ги влачат до площада на селото. Десет негови жители, всичките мъже, са подредени един до друг до стената на Пощата. Тя разпознава Иван, приятел от детинство, който трепери като лист. Войниците се надсмиват и очевидно изпитват удоволствие да гледат изплашените пленници. Единият от тях, явно главатар, минава насред площада, слага ръце на кръста и започва да крещи, като ги измерва с поглед:

„Вашите избиха жителите на нашето село, обесиха братята ни и изнасилиха жените ни. Дванадесетгодишната ми сестра бе убита. Вие сте кучета и подлеци. Знам, че предводителят ви живее в това село. Покажете ми семейството му и ще бъда великодушен, няма да ви убия всички…“ Пълно мълчание. Йоана знае, че сърбинът говори за нея и за майка й.

Лицето на мъжа помръква. Той дава знак с ръка, брезентът на единия камион се вдига и разкрива черната паст на тежка картечница. Йоана иска да си отвори устата и да се предаде, но е твърде късно. Стоманената уста започва да бълва отровата си сред оглушителни викове. Белите стени на Пощата се оцветяват в яркочервена кръв, телата се разкъсват, парчета плът летят във всички посоки. Иван пада мъртъв и дори не изглежда като човек, а като купчина плът, смазана от оръжието.

Сръбският офицер вдига ръка, за да спре стрелбата. Йоана чува виковете на ранените. Майка й излиза напред и плюе върху лицето на убиеца. Йоана отива до нея, за да не я остави сама пред лицето на смъртта. Мъжът не казва нищо, а ги гледа с угаснал поглед, сякаш е разочарован от нещо. Бавно вади револвера си и го поставя срещу челото на майка й, точно над носа. Тя спира да трепери. Изкрещява му, че съпругът й ще отмъсти за нея и че той е само едно проклето сръбско куче. Отеква изстрел. Йоана ясно вижда как черепът й се пръсва и тялото се свлича на земята. Йоана чувства, че гърлото й се стяга, но преглъща слюнката си. Офицерът се обръща към нея и бавно поставя дулото на пистолета си на слепоочието й. Чак сега тя вижда, че е млад, на не повече от двадесет и пет години. Той се навежда към нея и прошепва: „Няма да те убия. Не съм като тази свиня, баща ти. Ще живееш, за да му предадеш, че ще го убия със собствените си ръце. Кимни с глава, ако си ме разбрала.“ Йоана кимва през сълзи.

Мъжът прибира пистолета си. Край. След по-малко от пет минути сърбите напускат селото. Йоана пада на колене до трупа на майка си и плаче от омраза и болка.

Когато баща й се прибира, тя му предава съобщението, без да трепне. Година по-късно, когато при една чистка отрядът от командоси, към който тя принадлежи, попада на малка сръбска военна част, разпознава убиеца на майка си. Баща й организира преследване, като го заклещва в едно разрушено село и оставя по-нататъшната работа на дъщеря си. Половин час тя го измъчва — изстрелва му по един куршум в коленете, пробожда с нож всяка част от тялото му. Крясъците му отекват в опожарените улици на селото. После му прошепва на ухото: „Ти ме създаде. Благодарение на теб се родих втори път. Благодаря ти, че ме направи убиец“. Мъжът умира от изстрел между двете очи. Йоана е едва на шестнадесет години.

След още няколко години тя вече бе известна като безкомпромисна и безмилостна убийца. След края на войната Йоана започна да убива по поръчка. След обявяването на независимостта на Хърватия баща й стана уважаван бизнесмен в областта на международния туризъм. При все това продължаваше тайно да ръководи групите на усташите и често пътуваше до Германия по политически въпроси. Хърватия поддържа тесни връзки с Германия години наред. Германците тайно подпомогат хърватите за закупуването на тежко въоръжение, което им дава възможност да устоят пред по-силните сърби.

Бащата на Йоана контактуваше с крайнодесни политически европейски партии и бе запознал дъщеря си с някои от своите германски приятели. Между тях имаше група много влиятелни и неподозрителни хора. Хора, които й бяха разкрили политическия и свещен смисъл на всяко нещо. Така се бе появил Орденът, наследник на бившата „Туле“, люлката на най-чистата арийска раса. Тогава Йоана разбра защо е била избрана от съдбата. Отмъщението и насилието не представляваха нищо пред чувството на мощ, което й втълпяваха.

Това беше третото й раждане.

Горещата вода се стичаше по тялото й. Тя потрепери силно, сякаш се смесваше с горещата вълна. Топлината отпусна мускулите й и тя усети, че я обзема сънливост, която не искаше да прогонва.

Точно когато се бе отпуснала напълно, завъртя кранчето и пусна студена вода. Силният студ прогони веднага успокояващата топлина и тялото й потръпна от ледената прегръдка.

Спря водата и отново изпита приятно усещане. Шотландският душ беше един от методите, които използваше всекидневно, за да поддържа във форма тялото и съзнанието си.

Докато се подсушаваше с твърда вълнена кърпа, Елен си спомни за убийството на Софи Доуз и спря едва когато ръката й погали вътрешната страна на бедрото й. Тя я дръпна бързо. Не биваше. Трябваше да се лиши от това удоволствие, докато не се сдобие с документите, докато не изпълни мисията си.

След като мисията й не успя, тя получи заповед незабавно да напусне Рим и да отиде в „Хвар“ за нови разпореждания. Взе редовен полет от Рим до Загреб, откъдето я прибраха с кола и я закараха в замъка. Вечерта на пристигането си получи последните инструкции. Трябваше да замине за Париж, за да убие приятелката на Софи Доуз. След като пристигнеше там, веднага щяха да й изпратят адреса на новата й жертва в Париж. И подробности как да я убие.

Хърватката вече си бе избрала нова самоличност и един от паспортите, които имаше на разположение Орденът. Занапред тя щеше да се казва Мари-Ан. Елен вече не съществуваше.

Убийцата не си спомняше колко пъти бе сменяла самоличността си, може би най-малко десетина, но се беше случило нещо странно. Когато се представяше за нов човек, всеки път добавяше към личността си някаква характерна черта на тази, за която се представяше. Тя дори се питаше дали това не е просто претекст, за да заличи истинската Йоана и постепенно да я замести с една универсална жена.

Веднъж в Хърватия беше посетила психоаналитик, за да не изпадне в тотална шизофрения. Лекарят, стар приятел на баща й, който бе напълно запознат с дейността й, я посъветва да не натрупва в себе си по нещо от всяка една от жените, за които се представя, защото най-накрая от нея самата няма да остане нищо. Разбира се, Йоана бе продължила да прави точно обратното.

Младата жена върза кърпата на кръста си и се приготви за масажа. Свали кърпата и легна по корем. Масажистът, атлетичен мъж с кестеняви коси, разтъркваше ръцете си с някакво ароматно масло с портокалови нотки. Всичко наоколо създаваше топла и спокойна атмосфера.

— Добър ден, госпожице.

— Добър ден, Пьотр.

— Както обикновено, цялостен масаж, нали?

— И то с голямо удоволствие. Толкова е приятно да се отпуснеш в твоите опитни ръце.

Мъжът прокара ръце по тялото на Мари-Ан отдолу нагоре, като притискаше изключително професионално. Точно когато силните ръце масажираха долната част на лопатката, Мари-Ан си спомни умолителното лице на Софи Доуз, когато й нанасяше третия удар. Усмихна се. Убийство като по учебник. Чудесно свършена работа.

И тогава… за пръв път се запита дали още дълго щеше да бъде убиецът в Ордена. Този живот беше много вълнуващ, пътуваше до различни краища на света, но понякога се улавяше, че мечтае за семейство. Тя не можеше да създаде трайни любовни връзки заради постоянната смяна на самоличността си. Същото се отнасяше и за приятелствата. Единствените й контакти бяха вътре в Ордена и, общо взето, мъжете, които срещаше, се оказваха доста ограничени. Изключение правеше синът на английския лорд, който организираше партита и купони за приятелите си аристократи. Баловете бяха тематични и на един от тях Елен предложи някои участници да се облекат като герои от Третия райх. Принц Хари, този глупак, веднага се съгласи да се предреши и на следващата заран таблоидите не закъсняха да раздухат новината с тлъсти заглавия. Обществеността бе настръхнала от възмущение. Мда… Понякога, когато беше сама в някоя хотелска стая на другия край на света и единствената й компания бе телевизорът, завиждаше на обикновените хора, които всъщност обичайно мразеше.