Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (34)

34

Шеврьоз

Смъртта. Бърза, мигновена, за да прекрати цялото това непоносимо страдание, което разяждаше плътта и душата му. Третата среща с градинаря беше най-ужасна. Мъчителят отряза всички пръсти на ръката му, като започваше от горната фаланга, което стократно увеличаваше болката му. Лявата му ръка беше вече само жива рана, увита в превръзка, която градинарят като по чудо извади отнякъде, сякаш наистина изпитваше съжаление към него.

Сол се появи. Той не си го представяше така — възрастен мъж с белоснежни коси, висок и изправен въпреки възрастта си. Той искаше да разбере дали Бешир е взел и някакви документи заедно с камъка и ако е взел, къде са те сега.

Изтощен и изпонарязан, палестинецът беше готов да си признае всичко, само и само мъчението му да свърши. Той му каза номера на шкафа на гара Север, където бе оставил куфара си с надеждата похитителите да проявят малко снизходителност. Напразно. Сол му обеща, че градинарят повече няма да го посещава, но че ще си умре в тази изба.

Освен това му каза, че с удоволствие би изпълнил предсмъртното му желание, ако има такова. Бешир поиска болкоуспокояващо лекарство, за да притъпи малко острата болка и да му донесат отвара от халюциногенната гъба, донесена от Амстердам и скрита в двойната преградка на куфара. Дадоха му много малко морфин, който така и не успя да успокои страданието му.

Няколко часа, или може би минути по-късно той вече бе изгубил всякаква представа за времето, Сол се върна в килията и носеше чаша с гореща течност, която Бешир изпи до капка.

— Убийте ме точно след три часа. Тогава ще съм под пълното влияние на гъбите. — После добави задъхано: — Мръсник, аз изпълних мисията си.

Сол погали мокрите му от пот коси.

— Следяха ви евреи и рискът беше твърде голям. Нищо лично. Дори подкрепям палестинската кауза.

— Спрете с тези глупости! Проклет нацист! — Сол се изправи безмълвно. Главата на Бешир падна на леглото. Измъчваше го един последен въпрос. — Защо трябваше да убия онзи тип от Йерусалим с три удара?

Сол се обърна и му се усмихна.

— Много е дълго за обяснение. Да кажем просто, че вашата жертва принадлежеше към организация, която е враг на моята групировка от много време насам. Този начин на убиване е нещо като визитна картичка. Трябва да ви оставя. Ако това ще ви успокои, до вас ще има жена в последния ви час. Ще бъде в съседната килия. Това може малко да ви помогне. Пожелавам ви по-бързо да достигнете до вашия рай, където вашите девици ще ви доставят всички обещани от Мохамед удоволствия. В моята религия за съжаление няма подобно нещо.

Бешир видя как Сол се отдалечава към вратата. Главата му вече се замайваше. Гъбите започваха да оказват своето въздействие. Скоро мислите му щяха да отлетят в друг свят. Той разбра, че му остават още няколко секунди в трезво състояние на този свят, и извика:

— Но коя е тази религия?

Ехото от гласа на възрастния мъж долетя до него.

— Тази на по-силния.

 

 

Париж

Марка още веднъж внимателно прочете копията от документите на Великия Ориент, които му бе дала Жад. Ръкописът на Дьо Брьой беше или поредица от глупости, или криеше нещо смислено и позоваванията на тамплиерите можеха да се окажат показателни. Във всеки случай Софи беше убита в Рим точно заради тези документи.

Основната мисъл на Дьо Брьой беше да построи нов храм, в който да се изпълнява ритуал, идващ от Египет. Да премахне мозаичния под и да сложи в средата храст с открити корени… а и фактът, че всеки новопосветен трябвало да изпие горчивата чаша във всички ложи по света. Ритуалът на мрака… за да достигне веднага до Великия архитект на Вселената.

Това формално противоречеше на масонското учение, според което построяването на вътрешния храм, този на познанието на всемирната хармония, ставаше стъпка по стъпка. Той не си бе дал сметка за това различие при първото четене, но очевидно нещо се бе запечатало в съзнанието му, защото сега изникна отново.

Основната доктрина на масонството се състоеше в постепенното изучаване на символите и ритуалите. Всеки новопосветен преминава през степените Чирак, Калфа и чак после Майстор и това е само началото, ако се вземат предвид и останалите степени, които се достигаха в някои ложи. Търпението и смирението бяха двата основни стълба, които водеха до достигане на по-високо ниво на познание. Дьо Брьой пък твърдеше, че неговият ритуал позволява да се достигне до състояние на всемирно съзнание. Директна връзка с Бога. Истинско богохулство за масонството, ако тази дума изобщо имаше някакъв смисъл в тази Вселена.

Марка остави документите и разтри врата си. Жуано му бе подсказал да отиде в рицарския параклис в Пленкуро, сякаш там ги чакаше някакво известие. Него и Зевински.

Марка погледна часовника си. Петнадесет минути закъснение. Това хич не му се вярваше… а оставаше и въпросът с правописа на Пленкуро. Тринадесет или петнадесет букви? Отново погледна часовника си. С какво ли щеше да е облечена този път: панталон, пола?

Той въздъхна. По-добре беше да се занимава със сериозни неща. Още повече че си беше дал сметка, че разследването на убийството на Софи Доуз се превръщаше в нещо като религиозно разследване. Освен самоличността на убийците го интересуваше и загадката на документите.

А и тези повтарящи се във времето убийства, имитиращи убийството на Хирам. Задължително трябваше да мине през централата на тяхната обител и да вземе документи по случаи, подобни на случая в Рим. Ако във Франция имаше и други подобни убийства с „три удара“, то тогава всяко съмнение, ако изобщо имаше такова, водеше към заговор. Очевидно имаше заговор за убиване на масоните, който се предава от векове. Но с каква цел? Нямаше представа, но невидимият враг съществуваше през всички столетия.

Отново погледна часовника си. Жад го беше забравила. Закъсняваше с повече от половин час! Той набра номера на мобилния й телефон, но се включи секретар. Със сух тон й остави съобщение да му се обади. Започваше да го дразни и при все това си даваше сметка, че той трябва да направи първата крачка. Жад показваше по-голяма враждебност към масонството от обикновеното недоверие на непосветените. Трябваше да открие откъде идва.

 

 

Шеврьоз

Постепенно се събуди от миризмата. Тежка, отвратителна миризма, която проникваше и в най-малките кътчета на стаята. Тя познаваше тази мъртвешка миризма. Споменът веднага изплува в съзнанието й. Споменът за две жени в болницата в Кабул, за които талибаните бяха отказали да се погрижат. Те бяха заболели от гангрена и гниеха. Жад охраняваше двама лекари от една неправителствена организация, които тайно носеха лекарства на сестрите в болницата, начело на която стоеше талибан, студент по теология, за когото страданието бе дар от Бога.

Жад бавно се съвземаше от вцепенението си, сякаш главата й беше стисната в менгеме. До ушите й долитаха арабски думи. Тя говореше този език, но не разбираше откъде идват. Вече не беше в Кабул. Беше сигурна, че се разхождаше в Париж, че обикаляше Сен-Жермен, за да си купи нещо, когато…

Долови арабска молитва, дълго стенание, примесено с ридания. Афганистанката си преведе всяка дума, но въпреки това не можеше да разбере какво означават всичките, взети заедно.

Бвити, качвам се на камъка… ноктите ми разкъсват плътта… Бвити… небето е червено от кръв, окото ме гледа. Трябва да тръгвам…

Някой говореше до нея. Откъслечни, несвързани думи. Тя опита да се надигне, но краката й бяха вързани за земята.

— Виждам го… прекрасно е, но камъкът ме задържа… върви си, ти си демонът… — Мъжът извика. — Ти си демонът… Ти ме съблазняваш… горкият аз… всичко е в ръцете на Всемогъщия.

Жад се обърна надясно и видя, че едва на метър от нея лежи мъж, също затворник, който размахваше ръце във всички посоки като обладан от зли духове. Въпреки мрака тя успя да види, че едната му ръка и десният крак са увити в кървави превръзки. Жад разбра откъде идва зловонната миризма, която беше усетила. Крайниците на нещастника до нея бяха гангренясали. След един определен етап антибиотиците вече нямат никакво действие. Тя обезумя и извика с всичка сила:

— Има ли някой тук? Елате бързо. Елате, един човек умира.

Тя спря да вика, когато разбра, че няма смисъл. Реакцията й беше смешна, тъй като хората, които я бяха отвлекли, сигурно прекрасно познаваха състоянието на горкия човек. Сигурно дори те бяха виновни за него.

Тя усети, че отново ще я обземе паника, но успя да запази самообладание. Похитителите й със сигурност не искаха да я убиват, защото ако е така, нямаше да е тук сега. Огледа се наоколо. Намираше се в нещо като изба с решетки. Никакъв изход.

Бвити… корените на небето… окото също стана черно, кървави сълзи текат… прекрасно е… аз се превръщам в една от тези сълзи…

Жад се обърна към Бешир.

— Кой сте вие? Чувате ли ме?

Мъжът обърна лице към нея. Целият беше потен, очите му бяха обърнати, от устата му излизаше пяна.

— Аз съм този, който е… пропастта…

Добре че той също беше вързан, защото иначе този луд можеше да й направи нещо. Това беше единственото положително нещо в цялата ситуация, помисли си Жад. Мъжът продължаваше да говори, без да спира, но думите му ставаха все по-неразбираеми. Пяната капеше по ризата му и дори горната част на панталона вече беше мокра.

Тя извърна глава и се опита да преосмисли отвличането си от квартал Сен-Жермен. Работа на професионалист. Инжектирането на дрогата, отвличането насред Париж пред очите на стотици минувачи. Момичето, което извърши това, сигурно беше съучастничка на убийците на Софи. Изведнъж се сети, че нейната похитителка и убийцата от Рим може да са едно и също лице и гневът й заслепи всичко останало.

От дясната й страна мъжът продължаваше да говори:

— Камъкът е моята стълба! Аз — опетненият пред Бог!

Миризмата ставаше непоносима. Той нямаше да издържи още много. Трябваше да го разпита, бързо.

— Кой е твоят Бог?

— Най-великият… Скритият. Никой не е чувал истинските му думи.

— А ти?

— Аз видях златната страна на Пресветия, когато той прати духа си в камъка. Той проговори… На езика на хората. И свещената му дума е тяхната съдба.

— На кои хора?

В стаята отекна лудешки смях.

— Нечестивците изкопаха камъка и посяха разруха. Сред останалите думи Господ издълба тази, която ще ги превърне в роби.

— Но кои нечестивци?

— Синовете на Цион, които не познаха истинския Бог. Днес камъкът ще проговори. Ще изрече свещената дума бвити, бвити, бвити.

Жад едва не подскочи от леглото, когато обърна глава към решетката. С лула в уста и пъхнал ръка в престилка, от там я гледаше втренчено мъж с мустаци. Той й махна приятелски и се усмихна. Тя се изсмя нервно.

— Не виждате ли, че този човек умира от болка?

Още един мъж се приближи до него. Той имаше по-заплашителен вид и я гледаше настойчиво. Първият отвори вратата и двамата влязоха в стаята.

— Наистина е така. Веднага ще го успокоим, нали, Ханс?

Злодеят с бръсната глава извади пистолет от сакото си и го опря в слепоочието на Бешир. Силен изстрел отекна в избата. По стената се пръсна кръв, примесена с парчета плът.

— Не!

Жад изрева. Споменът за баща й внезапно оживя. Безжизнената глава на креслото, локвата кръв на пода. Кошмарът отново започваше. Куршум в главата. Но този път вече не беше онова малко момиченце и страхът не я парализираше. Изпитваше единствено гняв. Извор, който никога нямаше да пресъхне.

— Отрепки!

Мъжът с мустаците седна до Жад и някак странно погали бедрото й. После поклати глава, остави лулата на пода и с лукав тон каза:

— Аз съм градинарят. Кое е любимото ви цвете?