Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (37)

37

Шеврьоз

Без съмнение някой аристократ от края на XVIII век бе автор на недокоснатия декор на тази стая, където всичко говореше за удоволствие. През последните години от управлението на Луи XV благородниците бяха създали стил, изцяло посветен на удоволствията от плътската любов.

В по-отдалечените от Париж и Версай замъци, в красивите долини, бяха построили специални домове за удоволствие, където се събирали развратниците по онова време. Далеч от великолепието на двора, от светските салони и от философски кръгове на столицата се бе зародило ново изкуство на живот.

Големите прозорци гледаха към парка. Капаците бяха вдигнати. Дълги завеси пропускаха слънчевите лъчи, които се отразяваха върху излъскания под като в блестящо огледало. Навремето тази светлина нежно е галела снежнобелите крака на любовниците. Над мраморната камина имаше огромно венецианско огледало. Върху големите заоблени кресла бяха разхвърляни женски дрехи. До бюрото от махагоново дърво имаше обувка с ток. Другата беше на леглото. Бял ленен шал бе преметнат върху мраморния бюст със съучастническа усмивка.

В дъното на стаята имаше тъмна ниша, скрита зад завеси. Върху леглото от тъмно дърво с балдахин лежеше жена, изпод чиито разкъсани дрехи се виждаше бяла плът. От дивана Мари-Ан с пламнал поглед гледаше жената, която щеше да убие.

През всичките тези години, обладана от единственото желание за мъст, хърватката не бе имала време да помисли за любовния си живот. Тя се бе виждала с разни мъже, имаше мимолетни авантюри, но никога не бе изпитвала сексуално желание. Беше добра, старателна любовница, но не чувстваше нищо.

Да убиваш, означаваше да чакаш. Да чакаш понякога по цели дни, докато плячката излезе от бърлогата си. Да чакаш в коли, в коридори, на пътя. Да чакаш в дъжд и вятър. Мари-Ан не знаеше как братята й убийци прекарваха времето си, преди да убиват, но тя бе намерила решение.

Докато чакаше, си представяше следната гледка, без съмнение запечатана като спомен от детството й — стая, потънала в полумрак с хубави мебели. Всичко напомняше удоволствие. В един по-тъмен ъгъл имаше легло. Разхвърляно легло, където мирисът на сладострастието се слива с мириса на непознато тяло. Тук Мари-Ан винаги спираше да си представя. Когато желанието ставаше гореща рана. Само веднъж си бе позволила да отиде по-далече. И тогава, като в проклет сън, видя тялото на друга жена… От тогава си налагаше да не мисли за подобни неща. До днес, когато влезе в тази стая.

Навън паркът беше тих. По това време работниците бяха приключили работата за деня. Мари-Ан погледна през прозореца. Голямата поляна беше пуста. Само статуята с мраморен поглед бдеше в тишината. Отвъд поляната се простираше дъбова гора, чак до края на имота. Никой нямаше да я обезпокои.

Хърватката се обърна към леглото. Жад се бе размърдала. В какъв ли тъмен свят се бе озовала? Мари-Ан видя, че се е изпотила леко под мишниците. Никога не бе виждала нещо по-еротично.

Трябваше да се вземе в ръце. Да си спомни за какво я беше довела. Ала погледът й спря върху махагоновото бюро, където беше поставена прозрачна кутийка с две все още пресни гъби с набръчкана шапчица. Арабинът бе взел само малка част от тях. Именно тя, по нареждане на Сол, бе приготвила отварата. Халюциногенна напитка, за да се подготви за преминаването в отвъдното. Оставаха две гъби… с които да се остави на собствената си слабост и да задоволи желанията си.

Жад леко простена. Беше й студено. Ръцете й бяха вкочанени. Остра болка пробягваше по краката й. Искаше да се размърда. Не можа.

— Няма смисъл — каза тих и бавен глас. — Същинска Спяща красавица — продължи гласът, — само дето няма да дочакаш принца. Няма да дойде… — Жад отвори очи и се помъчи да се изправи. Убийцата стоеше пред нея: — Не ме карай да те измъчвам. Помисли за тялото си. Толкова хубаво тяло. Сигурно си изпитвала сладки удоволствия… — Мъчителната се качи на леглото. — Приятелката ти беше хубава. Целунах я, преди да я убия. — Жад сподави вика си. — Само че ти си гола…

— Кажи ми какво искаш!

Мари-Ан се отпусна на леглото. Русите й коси докоснаха Жад.

— Аз? Толкова много неща! И най-напред… — Тялото на Афганистанката се изпъна. — Кукличката се страхува? Предпочиташ твоето ченге ли?

— Откъде знаете?

— Наистина ме разочароваш. Ченге! А как беше Софи?

— Мръсница!

— Щом казваш! Във всеки случай ще умреш. Така че не се ядосвай. Мръсница? Може би?

Жад пое въздух.

— Не, нямам нищо общо с ченгето. Не е мой тип.

Гласът стана по-глух:

— Не?

— Не.

— Предпочиташе приятелката си?

— Познай.

Русите коси помилваха тялото й.

— А ако не обичам загадките?

— Ръцете ми… Софи обичаше ръцете ми.

Мари-Ан стана, залитайки.

— Ръцете ти… Твоите ръце? За идиотка ли ме вземаш? — Тя се засмя и захвърли обувките си в другия край на стаята. — Ще ти докажа обратното.

— Докажи го тогава!

На бюрото сред книжата имаше нож за хартия.

— Една ръка. Само една. И ако направиш дори и едно движение… — хърватката допря ножа до гърлото й — … ще те убия!

Жад си помисли за Марка. Без причина. Можеше да си помисли и за някой друг. Защо не за баща си? Или за някой мъж, когото бе обичала? Защо за него? Той не представляваше нищо. Неудачник. Истински неудачник. Изведнъж се сети за един час по френски в гимназията. Дълго бяха обсъждали произведение на Пруст. „Една любов на Суан“. Една невъзможна любов между образован мъж и лека жена. Любов, на която Суан посвещава всичко. Страстта към жена, която „дори не е мой тип“.

Жад си спомняше това последно изречение. Не знаеше дали е точно така, но смисълът беше същият. Същата истина. Истина, която я плашеше и която я бе карала често да сменя любовниците си. Контета, интелектуалци, но никога не се беше влюбвала. И сега, съвсем близо до смъртта, тя мислеше за този тип със смешно име Антоан.

Мари-Ан бе приключила с освобождаването на дясната й ръка. Тя сграбчи пръстите на пленницата си.

— А сега ми достави удоволствие.

 

 

Сарла, Дордон

Господин Катарел беше опитен нотариус. В края на всяка седмица се разхождаше сред природата, облечен спортно и с цифров фотоапарат през рамо. Когато срещнеше някой от своите клиенти, веднага се впускаше да разказва за страстта си към местната архитектура и започваше дълги обяснения за някоя къща с дървен скелет или срутен покрив.

Като съвестен кореспондент на „Исторически преглед на Перигор“ той редовно публикуваше по някоя възторжена статия за проядена от червеи входна врата или пък разкриваше недостатъците на модерната архитектура. С течение на времето си бе извоювал славата на добър познавач и така си бе спечелил много клиенти. Всяка новопоявила се агенция за недвижими имоти, работеща в неговата област, бързо залязваше. И това беше така, тъй като живописните снимки на господин Катарел не се появяваха само в регионалните списания, но и сред любителите на стари къщи — заможни хора, които проявяваха интерес към някоя стара къща или замък, които да реставрират.

Господин Катарел беше дискретен човек. Беше наследник на няколко поколения деловодители при нотариуси, познаваше добре работата си и региона.

Ето защо, когато младият Шефдебиен, както го наричаха, за да го различават от чичо му, го бе помолил да посрещне един от неговите приятели, Марк Жуано, нотариусът прие с охота. Още повече че генералният директор на „Ревелан“ бе уточнил, че приятелят му ще се настани в замъка.

От летището в Бурге Жуано бе отпътувал с частния самолет на „Ревелан“, предоставен му на разположение от Шефдебиен. Самолетът кацна в Бержерак, където го очакваше кола на търговското представителство в Бордо. Собственикът се бе пошегувал, че по този начин ползва облаги за сметка на фирмата и може да отиде в затвора. В същия стил Жуано му каза, че в правосъдната система е пълно с проявяващи разбиране братя.

Господин Катарел покани госта си да седне в похабено кожено кресло. Единствената по-луксозна мебел в тази строга провинциална обстановка.

— Благодаря ви, че ме посрещнахте толкова късно, господин нотариус, но сега пристигам от Париж. Със самолет.

Жуано нарочно уточни тази подробност. Нотариусът леко сви вежди.

— Не знаех, че има директна линия по това време…

— Дойдох с частен полет. Но нека поговорим за замъка. Вие сте негов пазител в известен смисъл.

— Може да се каже. Наследникът ми се довери и ме помоли за това. А също и да ви посрещна…

— Оказаното доверие ви прави чест…

Нотариусът повдигна вежди.

— Бях много близък на покойния маркиз дьо Шефдебиен. Дългогодишен приятел. Необикновен човек.

— И аз също го познавах. Жаждата му за знания не секваше.

— И бе много последователен… интересуваше се от всичко.

— Ами замъкът му?

Нотариусът сви устни.

— Прекрасна архитектура, но се боя, че няма да намерите много голям комфорт.

— Строгост, подходяща за размисъл. Маркизът много ли е работил тук?

— Разбира се. Разбира се. Това място, напоено с история, е извор на вдъхновение…

Жуано го прекъсна:

— Нямам търпение сам да стигна до този извод.

— Няма да останете разочарован, сигурен съм. Замъкът е готов да ви посрещне. Ключовете са изцяло на ваше разположение, господин Жуано. Моят помощник ще ги донесе веднага. Но позволете ми да ви поднеса нещо ободрително преди това. Местният специалитет — орехов ликьор.

Жуано кимна с глава.

— С удоволствие.

Господин Катарел донесе чашите.

— Надявам се по време на престоя си да разгледате и околността. Знаете, че е богата на история.

— Какво ще ме посъветвате да видя?

— Първо, праисторическата пещера. Там е родено изкуството, скъпи господине. Пещерата Ласко!

— Мислех, че пещерата е затворена за посетители?

— До нея е възпроизведено точно нейно копие.

— А истинската пещера?

— Тя се отваря само в извънредни случаи. Идват много хора и въглеродният двуокис влияе зле на стенните рисунки. Дишането на хората замалко да я унищожи.

Великият архивар се усмихна. Той познаваше братя в град Корд в департамента Тарн, които бяха създали храма си в пещера. Не фантазьори, а ревностни братя, които стриктно спазваха ритуала. Истина е, че в доста трудове напоследък специалистите споменаваха, че праисторическите пещери са били места за посвещения в култове. Говореше се за шаманство, за ритуални церемонии…

— А после и замъците, господин Жуано, замъците! Истински чудеса! А и малкият замък „Бьон“, който ще видите, е такъв.

— Това семейният замък на Шефдебиен ли е бил?

Нотариусът се поколеба.

— Тоест…

— Мислех, че…

— Покойният маркиз наистина твърдеше, че замъкът е част от семейната му собственост, но…

— Вие много обичате историята, нали?

— Признавам си, така е.

— Та значи този замък…

— Никога не е принадлежал на Шефдебиен. Маркизът го купи почти разрушен и реставрира част от него.

Жуано мълчеше и отпиваше от ореховия ликьор. Нотариусът продължи:

— А сегашният маркиз не зная какво смята да прави…

— И аз. Той е толкова зает.

— Разбира се! „Ревелан“!

— Нотариусът отново изви вежди.

— Още повече че подобна сграда изисква постоянни грижи. Помислете си само, замък от XIII век! Цели хектари покрив. Само върху реставрираната част. Без да броим всички пристройки. Има и параклис…

— И богата история?

— Изключителна!

Великият архивар остави чашата.

— Ще бъде ли много нахално от моя страна, ако ви помоля…

Очите на нотариуса пламнаха.

— В никакъв случай! Искате ли още малко от нашия местен ликьор?

— С удоволствие. Прекрасен е.

 

 

Нотариусът можеше да говори, без да спира за замъка „Бьон“. Когато Жуано си тръгна, вече беше единадесет часа вечерта. Той мина през Стария град, за да стигне до колата. Имаше много туристи. Наистина Сарла предлагаше изключително архитектурно наследство. Сякаш човек се бе върнал в Ренесанса. Някои улички си бяха същите, както и преди векове. Каменните фасади, запазени непокътнати, криеха множество хотели. Високите порти и прозорците с железни пръчки се редуваха.

Средновековните останки също бяха многобройни. Например гробището, където все още имаше гробове, върху чиито плочи бе изрисуван кръстът на Храма. А точно над църквата се намираше прочутият Фар на мъртвите. Малка конусовидна Кула без друг отвор освен входната врата, която разпалваше въображението на местните хора. Споменаваше се възпоменателен паметник, общ гроб и дори ложа на масони. Така или иначе, в Сарла наистина имаше много масонски ложи. Почти всички видове масонство бяха застъпени там.

В джоба на Жуано подрънкваше връзка тежки ключове от ковано желязо.