Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (38)

38

Шевръоз

— Но… наричай ме Йоана.

— Очарователно! Откъде идва?

— Хърватия. Също очарователна страна…

Жад се съвземаше и се опитваше да прецени каква е възможността да се измъкне от този ад. С овързани крака и ръка силата беше повече на страната на убийцата. Афганистанката нямаше никакво желание да изпълнява желанията на тази луда, но нямаше друг избор предвид опрения в гърлото нож.

— Чакам…

Гласът на девойката ставаше по-дрезгав и Жад усети натиска на ножа по-силен. Имаше чувството, че участва във филм и че някой перверзен тип снима сцената. Хрумна й нещо. Думите на умрелия затворник.

— Знам всичко за бвити.

Йоана веднага намали натиска.

— Бви… какво?

— Бвити. Трябва да говоря с шефа ти.

— Моят шеф?

Йоана се изсмя.

— Да, твоят шеф. Кажи му, че съм готова да му кажа всичко за това, както и за франкмасоните. Те са по-напред от вас.

Докато отклоняваше вниманието на Йоана, ръката й достигна до една от обувките с остър ток, захвърлени от насилницата на леглото. Бавно, сантиметър по сантиметър, тя доближаваше обувката до тялото си. Ножът продължаваше да бъде опрян в гърлото й, но натискът беше по-слаб. Йоана се наведе към Жад.

— Искам ръката ти.

Жад замахна с обувката, металният ток удари хърватката в слепоочието и тя падна до леглото. Убийцата изрева като ранено животно. За щастие ножът само леко бе одраскал Жад по врата.

Афганистанката го взе и разряза връзките, които я стягаха. Още не се бе спасила. Къщата сигурно бе пълна с приятели на убийцата и на градинаря. Убийцата се превиваше на пода. Афганистанката не можа да се реши да я довърши, сложи ръка на врата й и натисна силно сънната артерия, за да спре оросяването на мозъка и да удължи състоянието на безсъзнание. После я завърза.

Жад се бе справила така добре благодарение на обученията си. Тя прекоси стаята и погледна през прозореца. Градината беше пуста по това време на нощта. За щастие стаята, в която я бяха затворили, се намираше на първия етаж.

Заобиколи леглото и внимателно отвори вратата. В дъното на дългия коридор се чуваха шумове и музика. Твърде рисковано. Трябваше бързо да измисли изход, тъй като някой можеше да се появи. Тя реши да опита да се спаси през прозореца.

Бръкна в чантата на Йоана върху масата и извади от нея документите й за самоличност, които без съмнение бяха фалшиви, и мобилния телефон, който беше изключително ценен, за да види списъка с повикванията. Облече се бързо и отиде в банята, за да наплиска лицето си с вода. Отражението, което видя в огледалото, я отчая. Можеше да уплаши някого. Прилепналата й коса още повече спомагаше за вида й на психично болна, избягала от някоя клиника.

Нямаше време да се оправя. Отново прекоси стаята и взе ножа, като го огледа внимателно. Щеше да е лесно… никой нямаше да я обвини… какво представляваха моралните принципи пред хора, които измъчват и убиват без най-малкото угризение? Тя приближи острието до корема на Йоана със злобна усмивка. Още няколко сантиметра и тази проклетница щеше да предаде Богу дух.

Вече й се бе налагало да убива в работата си, но не и противник в безпомощно състояние. Лицето на Софи се появи пред очите й, усмивката й, радостта от живота… още малко омраза и щеше да отмъсти за нея…

Изведнъж се сепна. Не биваше да се превръща в машина за убиване. Принципите й отново излязоха на преден план, но бе смутена. Не можеше да я остави просто така. Трябваше да й остави спомен.

Жад се огледа и видя една каменна скулптура, поставена върху масичка. Представляваше стилизирана колона. Тя я претегли с ръка. Сигурно тежеше почти пет килограма. Върна се при убийцата, вдигна скулптурата и силно удари китката на хърватката.

Йоана се събуди от силния удар и изкрещя. Очите й се напълниха със сълзи, тялото й се замята във всички посоки. Жад седна върху нея и я обездвижи между краката си.

— И аз имам тъмна страна. Не съм мило момиче. Ще бъдеш саката цял живот. И това не е всичко.

С едната си ръка тя притисна счупената й китка, а с другата започна да удря пръстите й, един по един, с механична точност. Момичето се задъхваше, в погледа й гореше жива омраза.

— Готово. Сега вече никога няма да си служиш повече с нея. Костите и хрущялите ти са на трохи. За твое сведение това е техника, на която ме научи един от моите инструктори, който пък я бе научил от един офицер от Конго. Така са наказвали крадците.

Преди да стане, Жад й удари плесница.

— А това е само за да те унижа и да си доставя удоволствие. Проблемът при нас, жените, е, че ни обучават, като потискат инстинктите ни. А от време на време е хубаво да им даваме воля. Сбогом, мръснице!

Афганистанката провери здравината на връзките. Убийцата не можеше да се измъкне. Тя доволна отиде до прозореца и излезе от външната му страна. Градината беше тиха като нощта. За по-малко от минута слезе пъргаво на земята. Двама мъже, вероятно въоръжени, обикаляха пред оградата и препречваха пътя й оттам.

Жад се промъкна край парника и повървя стотина метра надолу покрай стъклата. В другия му край видя градинаря, който поливаше гигантски фикуси. Стори й се, че им говори като на човешки същества. Сети се за нещастника, измъчван и убит от него, и гневът й се усили още повече. Можеше да го изненада и да го убие, но нямаше време. Трябваше да бяга и да предупреди властите, както и Марка, и Дарсан.

Градинарят спря поливането и се обърна към мястото, където беше Жад. Сърцето й подскочи. Той гледа известно време натам, сякаш бе чул шум, и после продължи със заниманието си. Младата жена въздъхна облекчено. Тя се промъкна към задната част на замъка и потъна в гората.

 

 

Париж

Таксито го чакаше на улица „Каде“. Марка седна на задната седалка. Беше почти два през нощта и той имаше само едно желание — да легне в мекото си легло. Най-много след десет минути щеше да е в апартамента си. Телефонът в джоба му иззвъня. На екрана се изписваше непознат номер. Женски глас каза:

— Марка, елате да ме приберете веднага. Аз съм в Дампиер.

— Вие шегувате ли се! Чакам като кретен, оставих ви две съобщения, а вие ми се обаждате чак сега, сякаш съм ви шофьор…

— Стига! През деня ме отвлякоха убийците на Софи. Искат да ме убият. Оставих съобщение на Дарсан, но сигурно спи. За щастие съм запомнила номерата на двама ви. Селото, където се намирам, е малко. Не мога да поема риска да си поръчам такси, ако подслушват честотите.

Забързаният глас на Жад не оставяше никакво съмнение за спешността на случая. Полицаят помисли. От IX район на Париж до Дампиер бе поне един час път с кола. Много време.

— Жад, идвам. Но за да спечеля време, ще се обадя на един приятел, който живее по-близо до теб. С малко повече късмет ще може да те прибере преди мен. Ще ти се обадя отново.

— Не, обаждам се от телефона на убийцата, не знам номера й. Аз…

Тя бе прекъснала! Марка взе бележника си и потърси едно определено име. Брат Вилануева, управител и собственик на замъка „Ликорн“, един от най-добрите хотел-ресторанти в района на Рамбуйе. Преди година Марка му бе направил услуга, като му предостави поверително досие на опасни и съмнителни бизнесмени, които искаха да инвестират при него, и така му спести много неприятности. Некоректните инвеститори много обичаха малките френски фирми, за да перат парите си.

Той набра номера. Отговори сънен глас:

— Да…

— Марка е на телефона.

— Кой?

— Твоят брат Марка.

— Ама че шега. Аз съм единствено дете в семейството.

Марка си спомни, че Вилануева беше малко глух. Затова по-силно извика името на ложата, където се бяха запознали.

— Горящата звезда!

Чу се радостен вик:

— Моят брат, комисарят! Не те познах. На какво дължа това удоволствие в този късен час?

— Работата е много сериозна. Една приятелка се намира в опасност. Трябва да я вземем от Дампиер и да я заведем на сигурно място. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Разбира се. Ще бъда в Дампиер след четвърт час най-много.

— Отлично. После и аз ще дойда. Ще й дам твоя телефонен номер, за да можеш да я намериш. Още веднъж ти благодаря.

В слушалката отекна силен смях.

— Обожавам полицейските истории.

Марка се облегна на кожената седалка и каза на шофьора накъде ще се движат.

— Имате ли с какво да платите — измърмори той, — ще струва около сто евро. Не приемам чекове.

Полицаят размаха трицветната си карта под носа на шофьора, който сниши глас.

— Извинете, но кой ще ми плати курса?

Марка въздъхна.

— Закарайте ме при банкомат.

Телефонът иззвъня отново. Беше Жад.

— Какво става?

Един брат ще те прибере след четвърт час, а аз ще дойда при вас в неговия хотел. Запомни номера на телефона му, за да му кажеш къде се намираш.

— Марка?

— Да?

— Ти се обърна към мен на „ти“.

— Дължи се на вълнението.

 

 

Шевръоз

Градинарят гледаше овързаната жена на земята с ненавист. С грешката, която беше допуснала, бе поставила Ордена в опасност. Хората му бяха претърсили цялата околност, но напразно. Затворничката сигурно е избягала през гората и шансовете да я заловят бяха нищожни. Той разполагаше само с трима души и те бяха недостатъчни, за да се организира хайка. А и предвид късния час трябваше да се свършат по-важни работи. Организацията трябваше да заличи всяка следа от пребиваването си тук, преди властите да са изпратили полиция, за да претърсят всичко.

Всички отговорници в Ордена по целия свят познаваха много добре процедурата по евакуация в случай на нужда. Два пъти в годината всички членове бяха длъжни да симулират евакуация при точно разпределено до минута време. Първа фаза: събиране на всички документи и инсцениране на пожар с газови бутилки, за да се смята за неумишлен. Втора фаза: слагане в стаите на шестте трупа, съхранявани обикновено в хладилни камери. Поставяха и фалшиви документи в джобовете им и така допълваха маскарада. Трета фаза: напускане с коли, паркирани в специално построения за това гараж в другия край на парка. При последното упражнение хората бяха напуснали за двадесет и пет минути.

Градинарят освободи Йоана.

— Тази кучка ми съсипа ръката. Дайте ми морфин!

Мъжът не помръдна. Ако зависеше от него, би я довършил с един куршум в главата. Обикновено така се постъпваше с допусналите грешка. А конкретно в този случай тя беше виновна не само за разрушаването на един дом на Ордена, но и за идентифицирането на някои от неговите членове. За нещастие тази хърватка беше под закрилата на Сол и дъщеря на един от членовете на ръководния състав. Тоест не можеше да й направи нищо. Момичето на татко.

— Добре. Ще ви изпратя Ханс с инжекция. Заминаваме най-много след четвърт час. Знайте, че ще напиша доклад срещу вашия провал. Заради вас организацията губи една от базите си, а аз — моите скъпи същества.

Жад слушаше предвзетите приказки на градинаря, а болката в дясната ръка беше непоносима.

— Вашите скъпи същества?

— Любимите ми цветя. Ще умрат в пожара. Никога няма да се възстановя от този удар. Много съм чувствителен.

— Какъв глупак! Реже хората на парчета с ножицата си, а лее сълзи за проклетите цветя…

Градинарят я погледна с ненавист и напусна стаята, като каза:

— Четвърт час, не повече. Пожарът скоро ще избухне.

Йоана се обърна към леглото. Градинарят нямаше да й спести нищо в доклада. Знаеше, че грешките й нямаше да бъдат извинени и че счупването няма да й позволи повече да изпълнява единственото, което можеше: да убива. Тя не очакваше никаква милост от Ордена, „състраданието е гордост на слабите“ — любимият израз на Сол. Единствената й надежда за спасение бе в любовта на баща й.