Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (27)

27

Париж

Седнала на бюрото си, Афганистанката удължаваше удоволствието да измъчва Марка с чакане. Когато излезе от асансьора, Антоан забеляза, че боята по стените падаше на големи люспи. Килимът в коридора беше разкъсан. Тази сграда сякаш бе дошла от миналия век. Навсякъде миришеше на плесен и миризмата ставаше още по-силна към по-горните етажи. В стаята цареше пълен безпорядък. Снимки, счупени черепи, измервателни уреди. На стената висеше плакат с изобразен на него дявол с криви пръсти, който е сграбчил земното кълбо. И единствената дума, която се повтаряше около него, бе „евреи“.

В малко изтърбушено кресло го очакваше най-лошото — ленти на Почитаеми майстори, издялани и счупени камъни, слънца и луни от изгнил картон. Всичко беше като декор на долнопробна оперета. Той затвори вратата така, сякаш затваряше капака на влажен и изгнил ковчег.

Жад протегна бавно дългите си крака като котка.

— Впечатляващо, нали? Нищо не е пипнато.

— Мислех, че всичко…

— Че всичко е било разрушено? Не.

— Това е отвратително!

— Знаете, че служителите от Министерството на отбраната са съвестни хора. След края на окупацията са иззели тази сграда от Гестапо. Официално за съществуването на това място не се знае нищо и върши чудесна работа при специалните операции. А що се отнася до този безпорядък, никога не се знае… може да послужи.

— Това не е възможно!

— Напротив! Това са реликви от прочутата Антимасонска изложба от 1941 г. Вече проверих.

— Но как са могли да запазят тези…

— Казаха ми, че генерал Дьо Гол си е навлякъл неприятности, като е разрешил отново масонските общества. Комунистите по онова време са били доста силни и, както и днес, не са ви обичали много. В действителност в сградата има няколко шкафа, пълни с лоши спомени. Някой ден ще ви покажа този от втория етаж: в него има доста стар електрически стол, който е бил използван в Алжир, и вана, измислена от френското Гестапо на улица „Лористон“. Много е хитро, има люлеещ се стол в нея. Може би някои от братлетата ви са се къпали вътре… — Изведнъж Зевински се смути от вида на Марка, който приличаше на бито дете. — Извинете ме. Не биваше да говоря така. Простете ми. Аз не по-малко от вас мразя подобни…

— Няма нищо, стига!

Но Жад не спря. Напрежението, натрупано след смъртта на Софи, бе станало твърде голямо:

— Не, изслушайте ме! Писна ми от тази глупава война между нас. Трябва да отмъстя за приятелката си…

— А аз за сестра си — прекъсна я Марка.

— Знам. Уморена съм. Вече не мога да спя. Софи беше…

— От невинните години?

Лицето на афганистанката пребледня под грима.

— Не ми говорете за времето преди…

— Преди какво?

Жад се изправи бързо.

— Отклонихме се от темата. Искате ли документите? Вземете ги. И моля ви, не гледайте краката ми. Всички мъже го правят!

Антоан безмълвно седна зад бюрото. Не можеше да разбере защо сърцето му биеше до пръсване.

Зевински редеше фотокопия върху масичката, покрита с марокен. Около петдесетина листове, изпълнени с подписи, печати, диаграми… обикновени документи за обикновените хора, но истинско съкровище за него. И за други — също, които не се бяха поколебали да убият Софи, за да ги откраднат. Афганистанката видя колко развълнуван е полицаят и добави:

— Това не е всичко. Софи остави бележка за тези документи, която… не предадох на шефовете си. Тя е за вас. — Комисарят беше направо смаян, тъй като афганистанката нервно размаха ръка, за да се сети той да вземе листовете. — Това е последното нещо, което Софи е написала. Ще ви оставя да го прочетете сам. Аз ще изпуша една цигара в коридора.

Докато прекосяваше стаята, Антоан не можа да се сдържи и я погледна, страшно смутен от противоречивата натура на тази жена. Едновременно твърда като скала, с труден и безмилостен занаят, но и чувствителна към най-малките подробности като погледите на мъжете към краката й например. В последния момент си даде сметка, че отново е вперил поглед в тях.

— Извинете, наистина не исках да…

Афганистанката се усмихна смутено.

— Не се извинявайте. Вече свиквам с вашите погледи, а и вие сте далеч по-привлекателен от талибаните в Кабул.

И излезе. Марка седна на мястото си, като се опита да забрави кошмарните призраци, които бродеха в съседната стая, и да се съсредоточи върху документите, които държеше в ръцете си.

Софи Доуз беше добър Архивар. Марка се убеди в това. Всеки документ бе описан, номериран и подробно разгледан: дата, подписи, тематика… Нищо не бе убягнало от анализа на сестра Доуз. Тя бе положила големи усилия и страст, за да води всички тези записки, да проследи всички връзки, да разгледа всяка една хипотеза. Нейна собствена жар или на научния й ръководител Марк Жуано, който също работеше с архивите на Великия Ориент? Защо я беше изпратил в Йерусалим?

Във всеки случай имаше нещо общо между всички тези документи. Те бяха описани само от руснаците, но не и от германците. Сякаш идваха от някакъв друг източник или пък германците по някаква причина не са искали да включат в своите официални списъци. Сигурно точно този факт е породил интерес у Архиваря и го е подтикнал да продължи изследванията си.

Първите документи бяха съвсем обикновени.

Документи на една провинциална ложа, близо до Шатору, за периода 1801–1802 г. Речи, строителни фактури, вътрешна кореспонденция… всички документи бяха подписани от едно и също лице, Алфонс дьо Брьой, Почитаем майстор от ложата „Намерени приятели при пълно единение“.

Софи Доуз се бе занимавала с проучване на името на ложата, но не бе открила нищо интересно. Още от началото на Империята ложите се кръщаваха с имена, в основата на които стоеше братската обич. Това беше начин да се забравят последиците от Революцията и да се възхваляват новото време и новият режим.

Почитаемият Алфонс дьо Брьой беше истински първообраз на масона по това време. Той е бил посветен преди Революцията и е бил ковчежник на ложата. През 1793 г. е участвал в републиканската армия. После в битката с Италия през 1796 г., където е произведен в чин „лейтенант“ след раняване в крака. През 1799 г. е участвал в експедицията до Египет като военен към групата учени, които Бонапарт е водил със себе си. Във Франция се появява отново през 1800 г., напуска армията с чин „капитан“ и купува държавни имоти в Брен, близо до град Блан. След провъзгласяването на Империята той създава нова ложа, за която иска разрешителен документ от Великия Ориент на Франция, единствената официална масонска власт от май 1799 г.

И там изведнъж нещата много се усложняваха. Софи бе описала цялата кореспонденция, водена между Алфонс дьо Брьой и отговорниците от Великия Ориент на Франция, които следели за създаването и за редовността на ложите. Това, което веднага правеше впечатление, бе, че много бързо тази кореспонденция се бе превърнала в напразна размяна на писма, без нито една от страните да взема предвид казаното от другата.

Още в първите писма Дьо Брьой е искал да наложи собствени ритуали и да издигне храма в своя имот в Пленкуро. Ако това последното се е сторило приемливо на отговорниците, то архитектурните планове на храма направо ги изненадали. Дьо Брьой изпратил скици и заявил, че иска храм във формата на болт, или поне това е първото сравнение, което хрумна на Марка. Дълъг триъгълник с Ориент отгоре, чийто полукръг да стърчи доста от двете му страни. Иначе казано, нещо като чадър, помисли си Марка.

В следващото писмо, след като несъмнено Великият Ориент е изказал опасенията си, Дьо Брьой твърдеше, че за архитектурата на този вид храм е получил вдъхновение от древен религиозен храм, който е видял в Египет. В полето отстрани Софи Доуз бе написала: „несвързано“.

В другите писма Дьо Брьой повече не говореше за храма си. Споменаваше го само веднъж, като уточняваше, че вместо мозаичен под в центъра на ложата трябва да има „дупка, в която да има храст с оголени корени. Много важен символ, който показва, че животът се заражда първо под земята и чак след това могат да се достигнат седемте небеса“! Останалото, което пишеше, се отнасяше само до ритуали.

Според списъка на Доуз нямаше никаква следа за цялостен ритуал, измислен от Дьо Брьой. Ритуал, който очевидно е съществувал, тъй като се говореше за него в няколко от писмата на Великия Ориент. И най-вече когато един отговорник от ложата се учудваше от значението, което придаваше Дьо Брьой на пиенето на горчива напитка. Тази горчива напитка, която трябва да изпие посветеният и чиято единствена цел е да предупреди новопокръстения, че истинският път на масона е труден. Обикновен символ впрочем. Но не и за Дьо Брьой, който виждаше в изпиването на горчивата напитка ключа към масонската загадка, както го потвърждаваше недовършената чернова на една от неговите речи:

… чашата, която даваме на новопосветения, е вратата, която води към истинския живот. Това е пътят. Днес нашите ритуали са променени. Ние ги изпълняваме, но не ги съпреживяваме. Пътуванията, които караме да извърши новопокръстеният, са само бледо подобие на истинските кръщения, които отварят вратите от рог и слонова кост…

„Вратите от рог и слонова кост“! Ако Антоан си спомняше добре, ставаше дума за един цитат от Омир, споменат по-късно от Вергилий: всяка от тези две врати водеше към отвъдното. Но не се знаеше коя водеше към Рая и коя — към Ада. Марка остави листата върху масичката. Той си представи изражението на руснаците, докато са превеждали тези документи. Декадентско буржоазно вдъхновение, примесено с реакционерски мистицизъм. Каква беше ползата да си губи времето с тези религиозни писания?

При влизането на Жад в стаята той подскочи.

— Е?

— Вашата приятелка е направила добър анализ. Но според мен — напразно.

— Как така?

Зевински изглеждаше разочарована.

Антоан хвърли отчаян поглед върху купчината фотокопия.

— Това са езотерични писания, които не представляват никакъв интерес! Един масон, който мечтае да възроди масонството, да му влее нова кръв… имало е много като него… мислели са се за месии.

— Не разбирам.

— Това са документи на офицер от Империята. Бивш участник в експедицията в Египет с Бонапарт. При връщането си се е опитал да създаде нова ложа и нов ритуал, за който твърди, че го е вдъхновила древната египетска традиция.

— Но какво общо има тя с масонството?

— Нищо. Но след връщане от Египет е имало много хора, които са искали да пресъздават египетски обичаи. Имало е истинска вълна на египтомания, която е заляла културните общества във Франция и дори масонството.

— Но всичко това е изчезнало, нали?

— Не. Все още съществува египетското масонство на Мемфис-Мизраим, което продължава да посвещава. Но в началото на Империята е било мода. Нищо сериозно. Наистина мисля, че вашата приятелка не е била убита заради тези документи. Те нямат никаква стойност.

Жад се поколеба.

— Тя не твърдеше така, когато се видяхме в Рим. А и защо са я изпратили в Йерусалим на ваши разноски?

— Трябва да се срещна много скоро с Жуано, нейния научен ръководител. Ще го попитам за това. Сигурна ли сте, че не сте забравили нищо, когато взехте тези документи? И че Софи не ви е казала още нещо, когато ви е говорила за тях?

Афганистанката прелистваше пръснатите листове с отчаян поглед.

— Не, всичко е тук. Наистина мислех, че вие ще откриете нещо, някаква тайна формула, видна само за масоните, която аз не бих могла да разбера. Нищо интересно ли няма около този стар учен. Дьо Брьой? Хубаво име. Не е като Зевински. Благородник ли е?

— Не. Обикновен буржоа, забогатял при Революцията. Купил си е земя в… — Марка на свой ред разрови листовете. Ръцете му докоснаха ръцете на Зевински. — … в Пленкуро, близо до Шатору.

Жад бързо дръпна ръцете си.

— Шегувате ли се?

— Не, защо?

— Това име!

Афганистанката се задъхваше.

— Когато прибирах документите в моя сейф с електронния код на посолството, Софи ме попита дали кодът за отваряне може да се промени за една нощ. Аз се пошегувах с нейната параноя, но тя толкова се притесняваше при мисълта, че могат да попаднат в ръцете на някой друг, че най-накрая й разреших да го смени. Тя избра една дума…

— Не ми казвайте, че…

— Да, това е името на селото. Тогава й казах, че кодът трябва да се състои от петнадесет букви. Това очарова Софи!

Марка сбърчи вежди. Нещо не пасваше. Той отново взе документа, написан от масон Дьо Брьой, и преброи името буква по буква. Тръсна глава отегчено.

— Сигурно има някаква грешка. Пленкуро се състои само от тринадесет^[1] букви!

— Когато Софи набра кода си, тя го изписа по следния начин: PlainTcourRault. Добави две букви. Каза, че това било правилното изписване на името.

— Но по какъв правопис?

Жад промълви тихо:

— Този на рицарите от Ордена на Храма. Тамплиерите.

Антоан се изсмя.

— Ха, ето ги отново!

После се замисли. Жад го гледаше любопитно.

— Не се ли връзва?

— Нещо в този ръкопис ме безпокои.

— Какво?

— Вижте този пасаж: „Само ритуалът на мрака ще заведе новопосветения до Светлината“.

Очите на комисаря блуждаеха в празното.

— Не ми харесва този израз: ритуал на мрака. Намеква за нещо опасно.