Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (26)

26

Париж

Люксембургската градина

Гълъбът ненаситно кълвеше трохите хляб, сякаш не бе ял от няколко дни. Смело се приближи до крака на Марк Жуано с надеждата за още. Точно в момента, когато почти докосваше крачола му, иззад железния стол в зелено нещо изгърмя. Уплашена, птицата в миг отлетя и се скри в клоните на един дъб.

Жуано също се изненада и се обърна назад. Видя малко момче, което го гледаше подигравателно, а в ръката си държеше спукан найлонов плик, с който бе предизвикало този шум. Той ококори очи и сбърчи вежди, за да го смъмри, но детето просто се обърна и си тръгна. Жуано се извърна и зае първоначалната си поза: седнал удобно в ръждясалия стол и вдигнал крака на съседния. Ако беше достатъчно да заема заплашителни пози, за да избягва опасностите, колко просто щеше да е всичко… но неприятелите му нямаше да се стреснат толкова лесно като момчето.

Жуано извади от джоба на сакото си бележник с черна кожена, изхабена от времето, подвързия. Един от личните дневници на баща му, с които никога не се разделяше и най-вече когато животът го изправяше пред ново предизвикателство. Този тук беше от 1940–1941 г. Незавършен дневник. Последното, което беше написал в него, беше от 30 октомври 1941 г. вечерта, преди германците да го арестуват и да го отведат там, откъдето повече никога нямаше да се върне.

Анри го е пазел почти като талисман. Точно заради този дневник и заради още няколко други от предходни години, които майка му бе дала в деня на пълнолетието му, той бе решил да се посвети в масонството. Най-много обичаше дневника от 1940 г. Разгръщаше го с обич и уважение всеки път, когато трябваше да вземе някакво важно решение или когато се чувстваше обезсърчен. Сякаш търсеше съвет от баща си, който не бе между живите от вече над шестдесет години и когото никога не бе познавал.

Отвори първата страница.

14 юни 1940 г.

Германците дефилират победоносно по „Шан-з-Елизе“. Кой би повярвал подобно нещо?… те са точно същите като тези, които срещнах в Нюрнберг през ’36-а: арогантни, самонадеяни, опиянени от победата си. А колко членове на „Туле“ има в този парад… сигурно са малко, тъй като те не се движат открито и свободно. Те вече са си свършили работата и са донесли с тях нощта.

Обяд с Баскан в „Пти Рише“. Обстановката беше мрачна и двама малко подпийнали мъже извикаха, че Франция заслужавала поражението си, че евреите и франкмасоните занапред щели да вървят в крачка. Ние не казахме нищо. Имаше ли смисъл!!! Нямах смелост да мина през болницата и да видя болните. Реч по радиото.

Маршал Петен е единствената ни опора. Нека пази Франция от ордите на Хитлер и от тези, които го манипулират.

15 юни 1940 г.

Почитаемият Бертие тази сутрин дойде много рано, към седем часа. Беше обезумял. Германците са стигнали до улица „Каде“ и вратите на Великия Ориент са запечатани. Никой повече не може да влезе там. Бертие ми каза, че по-голямата част от нашите архиви са останали вътре. Нямахме време да ги изнесем. Поражението ни хвана неподготвени. Това е безпрецедентна катастрофа за Ордена. Великата ложа на Франция също бе ограбена.

30 юни 1940 г.

Германците започват да ограбват архивите ни. За това ни каза един от нашите братя полицаи. Извършва го специална част към Гестапо — Гехайме Фелдполицай. Префектът на парижката полиция брат Ланжерон, директорът на съдебната полиция брат Никол и брат Рош от специалната бригада не могат да направят нищо друго, освен да предупредят братята ни. Те са все по-песимистично настроени относно бъдещето.

20 август 1940 г.

Днес маршал Петен разпусна официално всички големи ложи, пет дни след като оповести своя закон за разпускане на тайните общества. Така страховете на нашите братя от ложата „Компаньон“ се оказаха основателни. Не исках да повярвам на това. Маршалът обяви, че сме опасни организации. Един немощен и зъл старец, ето на кого се даде Франция… но това без съмнение е само една дълга нощ за Светлината на Ориента. Новият закон налага да бъдат разпратени формуляри на всички чиновници, за да обявят дали принадлежат към масонството.

30 октомври 1940 г.

Вече не ме смятат за лекар от един месец. Посъветваха ме да си взема отпуск… много дълъг. През цялото това време — дълбока депресия. Като изгубен съм. Не можах да напиша нищо. Говори се, че някои ложи се събират тайно. Аз нямам тази смелост…

Германците заповядаха на всички евреи да се явят в полицейските участъци за преброяване, иначе ще бъдат преследвани. Братята полицаи се срамуват от тази недостойна работа и често претупват нещата, но, уви, има други, които проявяват двойно старание. Какъв срам за всички нас. Бедната ми страна!

2 ноември 1940 г.

Тази сутрин отидох в „Пти Пале“, за да видя със собствените си очи „масонската изложба“. Трябваше да се редя на опашка цели двадесет минути, преди да успея да вляза. Толкова любопитни бяха всички, за да открият нашите „обичаи“. Пенсионери, юноши, добре облечени жени, пременени работници, цяла Франция, така скъпа на господин Мора, се бе струпала, сякаш отиваше в зоологическа градина. Масонска зоологическа градина. И всички бяха толкова усмихнати. От тези усмивки ми се повръща. Организаторите са сложили на входа две огромни информационни табла, в които ни обвиняват, че сме „разорили и ограбили нацията“. Че сме виновниците за „гротескна, лъжлива и непочтена комедия“. Болен съм от ярост. Вътре се разкрива всичко. Пресъздали са ложа със скелет на земята. Отвратителна палячовщина. В единия от ъглите има бюст на Мариан^[1], откраднат от една от нашите ложи, на който са сложили позорна табела с надпис „признанието“.

От срещата с моите съотечественици, които присъстваха на този спектакъл, ме заболя повече, отколкото от срещата с германските войници. И после, точно когато се чувствах най-нещастен, изведнъж погледът ми попадна на един отвес и един пергел, захвърлени там най-вероятно след като са били откраднати от някоя ложа. Нашето разпятие! Изведнъж сърцето ми се изпълни с гордост и смелостта ми се върна. Не мога да го обясня точно, но Светлината избликна повторно. Когато излязох, отново чувствах надежда. Един ден тези хора, които бяха организирали този смешен панаир, тези, които се мислят за господари на света, ще си платят. Ще си платят за обидата, нанесена на истинската Светлина.

21 декември 1940 г.

Мрак обгръща света, но Светлината е вечна. Вече възстановихме няколко триъгълника^[2] в Ил-дьо-Франс на мястото на нашите ложи.

Какво щастие, братя мои! Обяд с Дюмеснил дьо Грамон, който членува в мрежа за масонска съпротива. Той ме запозна с брат с решителен поглед на име Жан Мулен. Преди да се разделим, си стиснахме ръцете. Битката ще бъде трудна и дълга.

Горе-долу сме наясно с репресивната система, наложена ни от нашите френски и немски неприятели. Привържениците на Петен създадоха три служби, за да ни преброяват и да проучват нашето наследство. Службата по тайните общества е оглавявана от някой си Бернар Фе, който отговаря за националната библиотека. Той е твърд монархист и учен, който ни мрази от много време. Имал е наглостта да се настани на улица „Каде“ в нашата сграда и да се рови в малкото останали документи, които германците не са отнесли. Има и Служба по разпуснатите организации, ръководена от полицейски комисар от Париж. Той и хората му имат право да претърсват братята ни, когато им дойде наум. Третата служба е следствената служба, чийто център се намира във Виши. Тя се занимава най-вече с политически въпроси. Според някои братя, които са добре информирани, първите две са под прекия контрол на германците. Опасна е третата, но информациията по неин адрес е доста неясна. Единственото нещо, което се знае със сигурност, е, че и те са разположили щаба си за борба с масонството във Великия Ориент на друг етаж от французите.

21 март 1941 г.

Всеки път, когато пусна радио Би Би Си, Светлината се появява отново. Няколко наши братя са отговорни за излъчването на предаването „Французи говорят на французи“. Профаните не знаят, че първите звуци на неговата мелодия са от Петата симфония на нашия брат Бетовен и че тези звуци достигат право до сърцата ни. Знаят ли те, че много често по радиото на Лондон звучат откъси от най-символичната творба на нашия брат Моцарт — „Вълшебната флейта“.

Отвъд моретата веригата на нашето единение се възстановява!

28 юни 1941 г.

Петен и неговият реакционерски режим извършиха ново преброяване на евреите, този път в южната част на страната. Изглежда, че искат от тях да декларират цялото си имущество.

11 август 1941 г.

Германците не спират настъплението си в Русия. Изглеждат непобедими. Петен прокара нов закон, който забранява на масоните и на евреите да заемат държавни постове. За това ни уведоми брат Декроше, който работи в Държавен вестник. Как е възможно… тази сутрин видях на един плакат изобразени добрите французи, които си работят, и изведнъж ги нападат вълци в лицето на евреите и масоните. Боя се, че съотечествениците ми няма да преглътнат тази жестока шега. Разумът изчезна. Нацистите ли вливат тази отрова? Ето че французите, народ, произлизащ от многократно кръстосване на расите през историята си, отказват да приемат за равни някои от своите.

Пълна глупост от научна гледна точка! Но ние знаем откъде идва тази теория и много се радвам, че не я приех на сериозно преди десет години в Германия, когато срещнах хора, които я пропагандираха. Проклета да бъде „Туле“ за това, което направи! И това подкупно магаре Петен дори поиска арианизация. Арианизация? Та те погледнали ли са собствения си Фюрер.

21 септември 1941 г.

Първите списъци с имена бяха публикувани в Държавен вестник и, разбира се, във всички долнокачествени ежедневници, купувани от нашите врагове. Очаквам да видя и своето. Не се страхувам, но се боя за съпругата и сина си. Видях се с нашите братя от Ложата на доброто приятелство. Предвижда се да се срещаме веднъж месечно. Германците арестуваха трима от нашите братя, от които нямаме никакви вести. Приятел от нашата мрежа успя да разбере нещо за германските ни преследвачи. Официално антимасонската дейност във Франция се ръководи от един лейтенант от службата по контраразузнаване, която се намира на улица „Каде“. Той докладва директно на Берлин. Както изглежда, друга нацистка организация продължава да разграбва нашите архиви и извършва обиски в някои от ложите, които се намират в неокупираната зона. Те търсят най-вече езотерични документи.

23 октомври 1941 г.

Вече е факт. Името ми, както и много други имена, е публикувано онзи ден в един колаборационистки вестник — професор Анри Жуано, Почитаем майстор на Великия Ориент. Имах чувството, че всеки е прочел този списък, в който бях посочен като престъпник. Когато слизах по стълбите, портиерката каза на един съсед на висок глас, че „братлетата вече не пеели“. Същата бе обидила и възрастната двойка Зилберщайн от четвъртия етаж, като им казала, че тя била „истинска арийка“. Аз съм по-добре. Тях наистина ги преследват от всички страни.

Аз, който съм толерантен по природа, усещам как в душата ми расте омраза. Тази толкова високо ценена от нашите врагове отрова.

25 октомври 1941 г.

Откриха Почитаемия Пулен убит в дома му. Повален с три удара — по рамото, врата и челото. Досущ като смъртта на Хирам. Пулен беше един от най-ерудираните ни братя по въпросите на езотеризма. Беше на шестдесет и две години и не представляваше заплаха за никого. Брат Бриан бе натоварен с разследването по заповед на Гестапо. Твърде голямо съвпадение. Това означава едно-единствено нещо: „Туле“ са тук. Предупреждават ни за това, като възлагат разследването на един от нашите братя. Винаги са ни следили и ненавиждали. А сега ни убиват.

28 октомври 1941 г.

Много рано тази сутрин трима френски полицаи дойдоха да ме приберат, за да ме отведат на разпит. Синът ми се събуди разплакан, а жена ми припадна, като видя, че ме отвеждат. Дано да издържи. Те ме отведоха на улица „Каде“. Цинизмът им е безграничен! Мислех, че ще се озова в ада, но всъщност влязох в някаква административна служба, ръководена от съвестни бюрократи. Злото е навсякъде. Дори в собствения ни дом те ни преброяват така педантично… след тричасово чакане двама цивилни германци ме повикаха, за да ме разпитат за архивите на нашия Орден. Първият, доста ограничен, изглежда се интересуваше само от политически въпроси. Искаше да знае дали съм участвал в преброяване на французите, симпатизиращи на германската кауза преди войната. Едва не се изсмях, но успях да се въздържа. После излезе и ме остави сам с другия, който беше любезен и говореше безупречен френски. Много бързо ме разпита за степента, която имам в масонството, и за интересите ми в областта на езотеризма. Познанията му в тази област ме изумиха и разбрах, въпреки че той се прикриваше, че пред мен стои член на „Туле“.

Най-страшните ни врагове! Обясни ми, че работел за германския културен институт „Аненербе“, който изучавал тайната история на цивилизациите. Набирал учени, изследователи, разбира се, да не са евреи, които да работят в Германия по документите от архивите, иззети от окупираните части на Европа. Казах му, че по-скоро се надявам да продължа работата си в болницата и че не мога да замина. Той ме попита коя е моята област и като поклати глава, каза, че в „Аненербе“ има и медицинска служба, в която се правят ценни за човечеството опити.

Той ми смрази кръвта, като призна, че не поставя на едно стъпало евреите и масоните. Първите си били съвсем отделна раса, а вторите просто имали различно философско виждане.

После, за голяма моя изненада, ме остави да си вървя, като ме предупреди все пак да не напускам Париж. Този мъж силно ме отврати. Сигурен съм, че е от „Туле“.

30 октомври 1941 г.

Сега вече съм сигурен, че ме следят от сутрин до вечер. Не съм излизал от къщи от два дни. Вече не мога да се срещам с братята ми от комитета за съпротива. Няма повече да пиша в този бележник и ще го занеса на сигурно място Надявам се да си го взема обратно в по-добри времена. Страх ме е. Какво ще стане със съпругата ми и сина ми, ако ме отведат или убият?

Жуано затвори бележника, след като прочете последния ред, написан от ръката на баща си. Майка му му бе разказала, че германците са дошли да го отведат на 1 ноември 1941 г. и че повече не го е видяла. Известно време след края на войната разбрала, че е бил убит в Дахау, два дни преди разтурването на лагера. Доста години след това един от неговите другари в лагера, израилтянин на име Марек, също масон, ги бе открил в Париж при свое пътуване.

Бе настоял да се срещнат, да му разкаже за преживения ужас и надълго и нашироко за работата на баща му, вършена по принуда от страна на нацистите. Точно преди да умре, му бе разказал за това. Едно признание, което с годините Марек вече не можеше да носи сам.

Жуано протегна схванатите си крака на стола. Той също остаряваше. След разкритията на Марек се опита да забрави всичко. Много е тежко никога да не си познавал баща си… но после, при смъртта на майка си, докато гледаше тази дребна женица в ковчега, си даде обещание…

Оттогава насам животът му пое в нова посока. Нищо вече не беше както преди. На свой ред сам си бе определил мисия: да довърши делото на баща си. Марек не бе скрил нищо от начина, по който бе убит баща му, също като Хирам, и ето че в началото на третото хилядолетие враговете им от векове насам отново започваха да убиват.

Години наред той се опитваше да открие следите им поне из документите, останали за това тайно общество, което официално вече не съществуваше след падането на нацизма. Обществото „Туле“. Неумолимият враг, присвоил камъка, който ги приближаваше до тайната. То не се бе разпаднало след края на нацистка Германия и сега пускаше пипалата си в тъмното. С доста упорство Жуано бе убедил шепа от неговите братя, всички с високи степени, сред които имаше и не само членове на Великия Ориент, да сформират разузнавателна група.

Небето над Люксембургската градина се покриваше с пухкави облаци, а слънцето бавно залязваше на запад. Беше време да поема към улица „Каде“ за срещата си с комисар Марка. Той се изправи и се изпъна, за да раздвижи схванатите си от дългото седене крайници. Около него се чуваха детски викове. Тръгна към спирката на метрото при входа на парка и се попита какво ли ще е чувството да види името си във вестниците с единствената забележка след него, че е масон. Наистина неприятно. Не защото се срамуваше, а защото беше сигурен, че много хора ще реагират враждебно.

Беше чел някъде, не си спомняше дали книга, или статия, че някои хора много искали да има закон за оповестяване на имената на масоните. Разбира се, мотивите на правителството на Виши^[3] бяха по-почтени, тъй като масонството нямаше какво да крие. Просто масоните не желаеха да афишират присъствието си, да застават пред камери, да говорят пред вестници… а Жуано, дълбоко белязан от историята с баща си, намираше тези приказки за непристойни. Истинско посегателство върху личната свобода на човека.

Преди десет години в Англия един депутат лейбърист направил проучване в парламента за влиянието на франкмасонството в английската администрация. Стигнал до извода, че всички съдии и полицаи трябвало да бъдат преброени като масони и да разкрият принадлежността си към масонството. Мотивите за това проучване се основавали на съвсем реалната констатация за отклонения и конфликти на интереси, които при някои криминални дела пречели на нормалното разследване. Много бързо споровете по този въпрос се разгорещили и броят на масоните драстично намалял — от 700 000 братя през 80-те години те станали 260 000. Истинска загуба. Жив страх. В името на демагогията.

Но, от друга страна, той разбираше тревогата на непросветените, когато посред бял ден излизаха съмнителни афери, в основата на които стояха лоши братя. Нищо ново под слънцето на Ориента. Преди войната скандалът с бизнесмена Стависки бе предизвикал вълна на недоволство срещу масонството, тъй като няколко негови представители бяха нагазили в мръсните води на тази афера.

Жуано замислено слезе по стълбите към спирката на метрото, размишлявайки върху заплахата, която се разрастваше.

Имаше ли начин да не се гледа пасивно на настъплението на групировката „Туле“? Какво да се направи срещу хора, които, също като дявола, привидно не съществуват?

Той и за миг не се доверяваше на разследването, водено от този Дарсан от Министерството на вътрешните работи. Би могъл да призове някои братя в министерството и да ги притисне, но това би било доста грубо и най-вече твърде открито. Трябваше да почака и може би да използва този Марка, за когото не знаеше почти нищо, като изключим трудовете му, които се приемаха доста ласкаво. Може би бъдещ член на „Орион“?

Оттук нататък Жуано трябваше да го привлече на своя страна, за да отклони Дарсан. Беше готов на това, дори да се наложи да използва масонските си връзки — нещо, което по принцип ненавиждаше. Но залогът този път беше твърде голям.