Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (7)

7

Йерусалим

8 май, вечерта

Алекс Перилиан живееше в старата част на Йерусалим — твърде опасно място, но арменецът бе влюбен в този квартал, който му напомняше Ливан от неговата младост. Харесваше високите къщи без прозорци към улицата със закътани вътрешни дворове. У дома там той — като истински ориенталец — прекарваше дълги часове на спокойствие, прохлада и тишина. До късно вечерта, на светлината на мъждукащи фенери, приемаше приятели и съседи, с които разговаряха тихо за суровите и несправедливи времена и за милостта на Аллах, който определяше съдбите им.

Ала отскоро Перилиан си имаше проблеми — наложи му се да плаща за сигурността си. Арабите го хулеха за произхода му, а евреите — защото ги лишавал от историческо наследство. Не след дълго ислямистите го принудиха да им плаща налог от всяка сделка. Ето защо за камъка той бе предал пълна папка на Бешир Ал-Канса, наречен Емира.

Бешир никога не се движеше сам и излизаше само през нощта. Така изпитваше бдителността на израелските части за сигурност, чиито сътрудници бяха в Източен Йерусалим. От дълго време нямаше собствено жилище и когато можеше, спеше в грижливо подбрани от охранителите си къщи. Всеки ден му даваха списък с три различни места, в които можеше да се скрие, ако се наложеше — съборетина в Стария град, барака в някой бежански лагер или в апартамент в новите еврейски предградия. Двама гардове го придружаваха постоянно и всеки път променяше външността си, за да избегне евентуално покушение.

Тази вечер Бешир беше с тънки мустачки и бял ленен костюм като на богат ливански търговец. В този вид той почука на вратата на Алекс Перилиан, който веднага му отвори и го отведе в закътания двор. Телохранителите останаха пред входа.

Бешир искаше камъка, ала той вече не бе у Перилиан.

— Аллах, който позволи да се открие този камък, е велик. А ти си го дал на тези свине, евреите, за да го изцапат с нечестивите си ръце!

Алекс Перилиан пое дълбоко въздух:

— Откога слугите на Пророка проявяват интерес към реликвите, създадени от синовете на Сион?

— Всичко, намерено в земите на Аллах, принадлежи на Аллах. Къде е сега камъкът?

— Както обикновено! В археологическата лаборатория на Йерусалим. Учените го анализират и ако е истински, цената ще се вдигне и съответно твоята част ще бъде по-голяма.

— Не ме интересуват проклетите пари на неверниците! Искам камъка.

Перилиан усети заплахата и излъга, за да спечели време.

— Имай търпение. Веднага след като станат известни заключенията от експертизата, ще ми върнат камъка. Тогава ще можеш…

— Нека Бог накаже всички нечестивци, които не познават силата му! Никой не бива да узнава какво пише на камъка. Още по-малко пък тези израелски кучета! Разбираш ли?

— Нищо не мога да направя!

Бешир се усмихна.

— Напротив, ще се подчиниш!

Приведен над работната си маса, Марек отново четеше преписа от руните върху камъка. Той подготвяше текста, за да го обработи с Хебраика. Великолепен софтуер, който разшифроваше всички древни еврейски текстове — от цитати от древни автори до последните археологически открития.

Скоро Хебраика щеше да започне работа и да сравни всяка дума от гравирания камък с текста, от който е част. За няколко минути програмата щеше да покаже диаграма с всички допирни точки на това ново откритие със съществуващите писания. Дори щеше да покаже колко често става това през различните исторически епохи. Изключително ценна помощ, за да се датира точно фрагментът.

Докато компютърът зареждаше, Марек се загледа в камъка. Той бе обрекъл живота си на миналото на своята страна и при всяко ново откритие изпитваше все същата страст и мечтателност, както когато беше студент. Щеше да е първият, който можеше да каже, че е изкопан фрагмент от дългата верига, която свързваше народа със съдбата му!

Само че той изумено видя, че не е първият.

В десния ъгъл на камъка неизвестна ръка бе издълбала латински кръст със силно разширяващи се краища като платна на кораб.

Марек се изправи. Бързо намери „История на кръстоносните походи“ от Стивън Рънсиман. Тази книга беше същинска библия за всички специалисти по история на Средния изток. Марек имаше илюстровано издание. Той прелисти няколко страници, преди да се загледа в репродукция на древна картина.

Нямаше никакво съмнение. Кръстът, издълбан върху камъка, беше точно този, който се опасяваше: кръстът с удебелени краища на Ордена на Храма.

Този рицарски орден е основан през 1119 г. в Йерусалим от девет френски рицари, които се намирали на мястото, където се е предполагало, че е бил Храмът на Соломон^[1].

Марек, който беше Почитаем майстор в своята ложа, знаеше наизуст историята им. Та нали във висшите кръгове казваха, че масонството произтича от тамплиерството^[2]? За учения Марек това си беше чиста легенда.

Кръстът танцуваше пред очите му. Какво са правили тамплиерите с този камък? Трябваше незабавно да се обади на Марк Жуано, за да му каже за това откритие. Беше един часът през нощта. По-добре беше за изчака до сутринта.

Погледна компютъра. Резултатите от търсенето се бяха появили на светещия монитор.

Марек търпеливо разгледа къде се срещат тези думи. Всичко беше много точно и ясно. С изключение на една дума. Само една.

Дума, която не съществуваше. Най-напред кръстът, а сега и тази непозната дума.

Телефонът на бюрото иззвъня. Въпреки необичайното време Марек вдигна нетърпеливо, раздразнен, че го прекъсват. Чу се някакъв напевен глас.

— А, професоре! Какъв късмет! Опитах се да ви намеря у вас… после в лабораторията. Добре че работите до късно!

Археологът усети как доброто му възпитание се изпарява.

— Перилиан, ако ми се обаждате по това време за резултатите от анализите…

— О, не, професоре! О, не! Стана чудо, професоре! Истинско чудо! Току-що ми донесоха друг камък! Същият, професоре!

— Шегувате ли се?

— Не. Има същия произход. Семейството дойде да ми го предаде тази вечер. Вие познавате арабите, професоре, и знаете, че те винаги крият по нещо! Те…

Марек го прекъсна.

— Перилиан, давате ли си сметка, че подобно откритие може да промени напълно хода на досегашните анализи.

— Разбира се, професоре! И не искам подобно съкровище да стои при мен!

Нетърпението на Марек се засили.

— Кога можете да ми го донесете?

— Веднага. Само че ще трябва да остана със семейството. Нали разбирате… Ако ме видят да тръгвам с камъка… може да си помислят, че… нали знаете…

— Как ще стане тогава?

Нещо заседна в гърлото на Перилиан. От този момент зависеше животът му. Евреинът трябваше да му повярва. Без значение на каква цена.

— Вижте, ще ви изпратя Бешир. Той ми е прислужник и мой доверен човек. Само че ще трябва да мине през загражденията на армията и…

— Не се тревожете за това. Изпратете ми копие от документите му по факса. Ще предупредя направо министерството. Ще може да мине през контролните пунктове след половин час.

— Благодаря ви, господин професоре. Ще видите, че този камък е уникален…

Марек затвори. Имаше и по-важна работа от това да слуша брътвежите на този известен трафикант. Погледът му отново се насочи към екрана на компютъра.

Думата от камъка се беше показала.

Веднага след като остави слушалката, Перилиан се обърна усмихнато към Бешир.

— Видяхте ли…

Не му остана време да довърши. Остра болка го прониза в корема. Лъскавата цев на пистолет със заглушител проблясваше в полумрака.

Бешир се замисли за миг, докато гледаше как търговецът бавно се свлича пред очите му с широко отворени очи. Беше го прострелял в далака и по този начин милостиво го бе обрекъл на бърза, но мъчителна смърт. Добрината, която бе проявил, дори го учуди. Преди обичаше да гледа как душата бавно напуска телата на жертвите му. Не от садизъм, а от обикновено любопитство да види този загадъчен блясък в погледа в последния миг. Той си спомни за един войник от „Цахал“^[3] на пост в изолирана еврейска колония, когото бе заклал. И неговият поглед беше също така учуден като този на Перилиан.

Евреите умираха по същия начин като арабите и християните. Като по-млад Бешир мислеше, според думите на улемите, че истинските вярващи последователи на Мохамед, върху които бди Аллах, преминавали от живота към смъртта по различен начин. Но не беше така. Арабите предатели, използвани от евреите, които той бе убил със собствените си ръце, умираха точно като другите.

Бешир прибра пистолета в палтото си и безшумно излезе от стаята на арменеца. Двамата телохранители го последваха мълчаливо и се качиха в колата с фалшив регистрационен номер.

Нареди да го откарат в Еврейския институт, свали костюма и облече дълга, прашна мантия.

Той знаеше, че малко преди разсъмване отново щеше да види как животът гасне в погледа на друг човек, този път на евреин. И със сигурност нямаше да умре така лесно като Перилиан.

Имаше си точно определен ритуал, който трябваше да следва.