Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (31)

31

Париж

Пропусна. Жад отново се прицели, разтвори крака, за да разпредели тежестта на тялото си, и притаи дъх. Пръстът й натисна спусъка. Куршумът излетя от цевта с около сто километра в час и проби долната част на ръката на черния картонен силует. Пропусна. Уцели лакътя. Тренировката приключи. Беше плачевна. От двадесет изстрела само дванадесет точни. Жад бе изгубила форма. Лицето на Софи се бе запечатало в съзнанието й. И най-лошото беше, че дори за миг не вярваше, че ще успее да открие убиеца на приятелката си. Как да го открие, като се намираше в Париж, а убийството беше станало в Рим… тя остави оръжието и заглушителната каска върху шкафа и даде знак на служителя, че е приключила.

Срещна един от бившите си любовници, когато минаваше през кафенето в Управлението на специалните операции.

— Жад? Как си?

— Добре. Върнах се от Рим. А ти?

— Тихо, това е държавна тайна!

— Хайде, хайде! Миналата година видях по телевизията, какво се е случило в Кот д’Ивоар. Казаха ми, че и ти си бил там. Нали ти атакува двата самолета „Сухой“ на авиацията на Кот д’Ивоар на самата писта на летището в Абиджан?

— Не знам за какво говориш, скъпа.

— Напротив! Точно преди това тези от Кот д’Ивоар бяха бомбардирали една от нашите бази и бяха убили девет френски войници от частта „Ликорн“.

— Наистина…

— Толкова по-зле за теб! Щях да ти кажа кой уби в един бордей в Будапеща двамата белоруски наемници, които пилотираха самолетите.

— Няма да ти кажа нищо.

— Върви по дяволите! Но ми се обади, ако останеш по-дълго в Париж.

— Дадено. Чао!

Жад го гледаше как се отдалечава към стрелбището. Завиждаше му. Специалните мисии й липсваха ужасно и тя се питаше дали бе постъпила добре, като прие тази полицейска работа. В момента й се стори добра идея, но си даваше сметка, че желанието за мъст не е достатъчна причина за това. Откакто се бе върнала в Париж, се чувстваше като дърво без корен. Въпреки това се бе прибрала в прекрасния си апартамент на улица „Брансион“, който бе преотстъпила на нейна приятелка. Докато Жад бе в Париж, Кристин, приятелката й, се бе преместила да живее при гаджето си.

Но Афганистанката не можеше да открие себе си в този град, твърде много години бяха изминали… след третия ден в Париж започваше да снове единствено между зловещия си кабинет на улица „Дарю“ и апартамента, който й се струваше много малък. В Рим живееше в апартамент от сто и петдесет квадрата с гледка към Колизеума…

Жад излезе от клуба за стрелба и се качи в колата. Беше заваляло и се наложи да вдигне гюрука. Денят започваше зле и тя си даде сметка, че лошото й настроение се дължи на този Марка. Когато беше близо до него, имаше желание да му удари шамар, просто така, за удоволствие. Надменният му вид и лекциите му но история на масонството я дразнеха безкрайно. Но когато го нямаше, се улавяше, че мисли за него. Бе проверила досието му, както и той нейното най-вероятно, и разбра, че е разведен, че живее сам и че изглежда единствената му страст, освен работата, беше историята на масонския Орден.

Нямаше за какво да си мисли за него. Беше симпатичен на външен вид, но не и мъж, след когото биха се обърнали жените по улицата. Беше й интересно да разбере как изглежда без дрехи. Стройната му фигура беше ли слаба и отпусната, или по-скоро с добре оформени мускули? Изглеждаше здрав… тя преценяваше мъжете без задръжки, тъй като в работата си по цял ден се срещаше и разминаваше с тях.

По принцип фактът, че е франкмасон, би трябвало да я накара да избяга от него и всъщност такава беше първата й реакция.

Спомни си за онзи ужасен ден, когато беше седемнадесетгодишна. Беше избягала от училище, за да се прибере вкъщи и да слуша новия диск на „Дъ Кюър“, който си беше купила тайно. Майка й, която беше лекар, бе заминала на конгрес, а баща й прекарваше дните във фирмата си за търговия с химични продукти.

Денят се очертава прекрасен. Силното слънце огрява гората. Тя отваря безшумно вратата на голямата тиха къща, убедена, че е сама. Изведнъж чува шум в дъното на коридора от стаята на родителите си. Заковава се на място. Ако баща й я види, рискува да я смъмри строго. Проклина се наум, че не е проверила дали колата му е в гаража. Не знае какво да прави. Ако я види, ще й забрани да отиде в Нормандия с приятелите си този уикенд.

Ами ако това не е баща й, а са крадци? Изпада в паника, изтичва към вратата и се сгушва в леглото си. Жад никога не е била особено смела. Отекват стъпки по коридора, после по стълбите, които водят към кабинета на баща й. Скрива се в чаршафите и се моли да е той. Отгоре чува движение. Това е баща й. Познава стъпките му, толкова пъти го е чувала да ходи през нощта. Но, от друга страна, не е съвсем сигурна. Надява се, че скоро ще тръгне. Точно сега работата му не върви много добре и дори съдия-изпълнителят два пъти вече идва у тях. Веднъж бе дочула разговор между родителите си, че може да се наложи да закрият предприятието.

Жад чака така двадесет минути. Изведнъж горе се чува изстрел. Скача от леглото и се качва бързо по стълбите. Блъска силно вратата на кабинета и… ужас.

Пол Зевински лежи в старото си кресло от износена кожа с увиснала настрани глава и широко отворени очи; локвата кръв на пода става все по-голяма. Тя крещи и излиза от къщата. Тича, тича надалече, през гората, докато има сили. Ако не се бе скрила в леглото си, можеше да го спаси. Но тя беше страхлива.

Година по-късно научи от семейния нотариус, че срещу него е направен заговор между негов конкурент и съдия от търговския съд да ликвидират предприятието му и да го купят на безценица. Нотариусът беше казал също, че двамата виновници за смъртта на баща й са франкмасони. Не знаеше какво означава това, но тази нова дума за нея звучеше като обида. Не можеше да изтрие от съзнанието си, че нейната страхливост и тези двама франкмасони бяха причина за самоубийството на баща й. Ако успее да преодолее страха си и да се заеме с рискова професия, щеше да си уреди сметките с тях.

Дъждът спря. Беше време да отиде при приятелката си Кристин, за да обядват и след това да се отправи към кабинета си, макар че само мисълта да се озове отново на това зловещо място я смразяваше.

Когато се разделиха с Марка, след като бяха прегледали документите на Софи, си бе обещала да научи малко повече за тези тамплиери, споменавани от приятелката й. Не искаше да разпитва полицая за тях, тъй като той много обичаше да показва каква широка култура има. Жад бе написала в интернет думата „тамплиер“ и се показаха дванадесет хиляди страници, а това би притеснило всекиго. А и малкото, което прочете, не предизвика интереса й. Истории за скрити съкровища, изгубени тайни от времето на Исус, хилядолетни конспирации, тайни общества… измежду които и франкмасоните. Жад не можа да разграничи истината от измислицата. Само Кристин, която беше специалист по история и работеше като консултант по историческите предавания в радиото и телевизията, можеше да й помогне. Бодра, руса, фотогенична, Кристин дьо Ниеф произлизаше от семейство, живяло в Египет, в чиито корени се смесваха няколко култури. Беше доста отворена и свободомислеща под влияние на майка си, образована и възпитана жена, но също така и стриктно следваше образованието си. Точният човек, който щеше да й обрисува тамплиерите, без да изпада в излишни отклонения.

Жад стигна пред един модерен ресторант, който бързо бе спечелил младите от квартала и поради това цените там бяха доста надути. Кристин го беше избрала. Една от маниите й беше да ходи на места, на които да бъде видяна.

Афганистанката остави ключовете си на служителя, който паркираше колите, и влезе в претъпкания ресторант. Видя Кристин, която разговаряше с някакъв кестеняв мъж от съседната маса, когото не познаваше. Приятелката й го остави и я повика, като размаха ръце.

— Скъпа моя, радвам се да те видя. Откъде идваш?

— Стрелях цяла сутрин. Божествено.

Те се спогледаха и се разсмяха.

— Така те харесвам.

Жад се наведе към приятелката си и й прошепна:

— А кой е симпатягата до теб? Не съм ли го виждала вече?

Кристин стана сериозна.

— Не можа ли да познаеш известния водещ Оливие Леандри? Мое бивше гадже. Ако искаш, ще те запозная с него. Очарователен тип.

Жад се усмихна.

— Не, искам съвсем друго нещо. Искам да поговорим за тамплиерите.

Приятелката й се смая.

— Откога се интересуваш от история?

— Ще ти обясня после. Хайде да си изберем нещо.

Сервитьорът взе поръчката, докато двете млади жени пиеха по чаша шампанско за аперитив.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Историята им накратко и някои подробности.

Жад обясни набързо какво се беше случило в Рим и какво общо имаха масонските документи. После Кристин й направи пълен портрет на тамплиерите. Жад научи най-важното за Ордена, създаден в началото на XII век от деветима рицари в Йерусалим сред останките на Храма на Соломон, откъдето идваше и името им. През следващия век Орденът се разраснал изключително много в цяла Европа, разделена на хиляди части, и служел за банка на много крале и кралици. Двеста години по-късно, през 1312 г., папа Климент V забранил Ордена по настойчивото искане на френския крал Филип IV. Иззели имотите им, пленявали и измъчвали рицарите и така постепенно Храмът изчезнал от лицето на Земята. Този трагичен край породил впоследствие безкрай хипотези, някои от които — съвсем безпочвени. За любителите на езотеризма и мистериите те били неизчерпаем извор на тълкувания.

— Отговорих ли на въпроса ти? — попита Кристин, като си взе тънък резен патешко филе.

— Да. А каква е връзката между тамплиерите и франкмасоните?

— От историческа гледна точка — никаква. Нито един уважаван от колегите си специалист не е открил връзка между тях. Масоните пък вярват точно в обратното. Но тук навлизаме в територия на изучаване на символите и ритуалите, които вървят успоредно с класическото историческо проучване.

— Ами всички тези истории за съкровища и тайни… значи са само празни приказки…

— Не съм казала подобно нещо. Просто отбелязвам, че няма доказателство за това.

Жад изглеждаше разочарована.

— Слушай. Във връзка с разследването трябва да отида в един стар параклис в центъра на Париж. Ако открия нещо там, ще ми помогнеш ли? Много е важно.

— Добре, но след три дни заминавам за Йерусалим за представянето на документален филм за свети Петър.

Двете приятелки се целунаха и се разделиха. Преди да тръгне, Кристин каза:

— Знаеш ли… има неизяснени неща за тамплиерите. Кой знае, може би има какво още да се открие.

Докато Жад чакаше да докарат колата пред ресторанта, телефонът в джоба завибрира. Тя вдигна.

— Антоан е на телефона.

— Не познавам Антоан. Съжалявам.

— Антоан Марка. Сещате ли се?

Жад се усмихна.

— Съжалявам, Марка, но не се сетих само по малкото ви име. Може би ще свикна някой ден с него. Какво ново?

— Срещнах се с Жуано. Той има интересна версия за убийците, но трябва да получим достъп до файлове на Интерпол. Предлагам ви да отидем до кабинета. Дарсан е направил необходимото, за да имаме подобна връзка. Да се срещнем към седемнадесет часа, става ли?

— Да. Исках… исках вие…

— Да. Побързайте. Трябва да затварям.

— Нищо, просто исках да бъда любезна.

Последва няколкосекундно мълчание.

— Внимавайте, че с този ритъм скоро ще пожелаете да ви посветя…

Жад усети иронията. Промени тона и заговори хапливо:

— По-скоро ще умра. Вървете по дяволите!

Затвори телефона и реши да се посвети на нещо друго. Обхвана я желание да пообиколи магазините. Всичките пролетни дрехи бяха останали в Рим. Беше си взела само най-необходимото за Париж. Някои дреболии нямаше да се отразят зле.

Натисна газта и пое към квартал Сен Жермен.

 

 

Шеврьоз

Кракът го болеше ужасно. Никой не му бе донесъл обезболяващо и усещането се разпростираше по цялото тяло. За първи път в живота си на убиец той бе плакал като изплашено дете. Страхуваше се от завръщането на лудия с ножицата. Не можеше просто така да го измъчват, ако не искаха нищо в замяна. В крайна сметка той си беше изпълнил мисията докрай.

Чуха се стъпки по стълбите. Бешир пребледня, като видя палача си. Човекът с мустаците отвори вратата и също като първия път седна.

— Аз съм градинарят.

Бешир се опита да му се усмихне, за да го умилостиви. Този тип можеше да е садист, който се възбужда от страха.

— Знам. Дядо ми беше също градинар и обожаваше цветята.

Мъжът го погледна заинтригувано.

— Наистина ли? Надявам се, че ви е предал любовта към цветята.

— Да… Какво ще правите с мен?

— Не знам. Изпратиха ме да ви поднеса благодарности и извинения.

Бешир започна да се успокоява. Сигурно бяха от Сол. Нещо са се объркали преди това. Той пое дълбоко въздух. Обзе го надежда.

— От Сол?

Човекът отново се усмихна. Колко симпатичен беше всъщност.

— Не. От моите цветя. Те дълбоко оцениха вашия принос за тяхното развитие. Затова са благодарностите. А извиненията са за това, което ще се случи сега.

Устата на Бешир се напълни с горчива слюнка. Усети, че ще повърне. Зениците му се разшириха, дишането се учести.

— Нали няма да…

— Никога не съм ви лъгал какъв съм, млади приятелю. Аз съм градинарят, а градинарят подкастря. — Той извади инструмента за мъчение от джоба си и захвана с него палеца на крака.

— Кое е любимото ви цвете?

Бешир извика от ужас.

 

 

На петдесетина метра, в парниковата градина на замъка, Сол вървеше в компанията на Йоана — Мари-Ан сред необикновените растения. Истински тропически рай от най-различни видове буйни палми, стотици разноцветни цветя и най-вече изобилие от рози. Сол взе ножицата, която беше наблизо, отряза една роза и я подаде на убийцата.

— Благодаря. Предпочитам този инструмент да е във вашите ръце, отколкото в ръцете на градинаря. Предполагам, че в този момент си върши работата?

Сол вдъхна аромата на няколко огненочервени рози.

— Да. Жестока необходимост.

— Защо го измъчвате така?

Възрастният мъж хвана ръката й и я поведе към редките видове. В парника се усещаше лека влажност.

— Трябва да разбера дали освен камъка не е отмъкнал и документи или някакви бележки на стария евреин от еврейския институт. И най-вече дали не е казал нещо на някого за тази история. Този господин, наричащ себе си „професионалист“, се остави да бъде проследен от тайните израелски служби като пълен глупак още от йорданската граница. За щастие ние се погрижихме за сигурността му още от Амстердам.

— Защо са го преследвали? Евреите знаят ли за интереса ви към гравирания камък?

— Не. Разпознали са го случайно на границата и са му прикачили таен агент. Той е палестински активист, преследван из цяла Европа.

Мари-Ан късаше листенцата на розата едно по едно и ги хвърляше на земята.

— Как разбрахте всичко това?

— Скъпо мое дете, погрижихме се за агента, който го следваше в „Талис“ при пристигането му на гара Север. На мястото са отишли двама фалшиви лекари, но горкият човек получи силен епилептичен пристъп.

— Предполагам, че нашият приятел, градинарят, се е заел да го накара да проговори.

Сол нежно погали брадичката на младата жена.

— Нищо не остава скрито от вас. Уви, нашият приятел не обича много евреите. Боя се да не му е отрязал… Но сега с палестинеца нещата се уравновесяват. Не могат да ни обвинят, че сме взели страна в израелско-палестинския конфликт. — Той се разсмя. Мари-Ан се помоли наум никога да не попада в ръцете му.

Излязоха от парника и се върнаха в замъка през главния вход. От сутринта подухваше лек ветрец и свежият полъх, който усетиха след задушния парник, беше изключително приятен. Камъчетата по пътеката към главния вход скърцаха. Отляво, на тридесетина метра от парника, тракторът бавно прокопаваше земята. Шофьорът им махна приятелски, като не спираше да управлява лостовете. Сол едва забележимо махна с ръка и вдъхна свежия въздух.

— Знаете ли какво прави тази машина, скъпа моя?

— Не.

— Копае дупка за нашия приятел, палестинеца, когато няма да е вече между живите. Поисках тялото му да бъде обърнато към Мека. От уважение.

— Желание, което ви прави чест. Когато аз убих босненците, им сложих по една свинска глава в общите гробове.

— Не е хубаво така. Имах няколко приятели босненци в СС и бяха чудесни бойци. — Той спря. — Сега да поговорим за вашата мисия. Отидете и намерете жената от посолството в Рим и я доведете тук. Изгубихме достатъчно време. Един от нашите хора е претърсил апартамента й, но не е намерил нищо. Не можем да преровим кабинета й в министерството. Времето тече. Тези документи ми трябват, за да довърша това, с което съм се заел.

— А после?

— Ще я посети градинарят.

— Разказвали са ми за метода му. Но защо не задава въпросите, преди да заиграе ножицата. Садист ли е?

Сол я погледна замислено.

— Садист… може би, но това не е основната причина. Той използва техника за мъчение, измислена от китайците, възприета от Гестапо и използвана от всички диктатури в Южна Америка. Тези, които практикуват този вид мъчение, са установили, че абсурдното и неразумното смущават поведението на жертвата. Мисълта, че страдаш без причина, предизвиква много по-голям страх, отколкото играта на въпроси и отговори. Гледали ли сте филма „Маратонецът“?

— Да, този, в който Лорънс Оливие играе ролята на стар зъболекар нацист, който измъчва Дъстин Хофман.

— Точно така. Лорънс Оливие пристига със зъболекарските си инструменти, преглежда зъбите на Хофман, като му повтаря постоянно: „Няма страшно“. После му пробива зъба без причина. Е, и нашият приятел действа по същия начин, но с ножицата. По принцип отрязва по пет-шест пръста, преди да започне да задава въпросите. Всичко зависи от настроението му.

Мари-Ан се загледа в отдалечаващия се възрастен човек. Преди да се скрие от погледа й, тя го повика:

— Защо трябваше да убия момичето в Рим с три удара?

Той се усмихна и й обърна гръб, без да отговори.