Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (3)

3

Югозападен Берлин

30 април 1945 г.

Франсоа льо Герман знаеше, че няма да се измъкне жив, ако остане в камиона. Той инстинктивно взе единственото възможно решение и извика на един войник да хвърли запалителни гранати върху сандъците.

Навън неприятелят продължаваше да обстрелва с картечници хората в петте камиона, блокирани на пътя.

Заповедта му не даде никакъв резултат, тъй като младият войник вече бе мъртъв. Французинът изхвърли на пътя безжизненото тяло. Половината лице бе отнесено от изстрелите. С рязка маневра на волана той се насочи към една разрушена ферма. Ругаеше собствената си глупост. Въпреки това до момента всичко се развиваше много добре. Беше напуснал Берлин без затруднения и пое ръководството на малкия конвой, както бе предвидено. Оставаха още само десет километра до скривалището, посочено на картата му, когато след един завой попаднаха на разузнавателен патрул на руската армия.

Какво търсеха тук тези руснаци? По принцип този район все още трябваше да е под контрола на Девета германска армия на генерал Венк, който отстъпваше на запад по посока на американските линии. Погромът несъмнено бе настъпил много по-бързо от предвиденото.

На всяка цена трябваше да се измъкне от това положение!

Руски войник с оръжие в ръка се появи изневиделица и заръкомаха пред камиона, за да го спре. Франсоа натисна газта и премаза човека. Викове се примесиха с куршумите, които свистяха зад камиона. Есесовският офицер извика от болка. Бе ранен в рамото и по волана покапа кръв. В пресъхналата си уста усети възкисел вкус. Погледна в огледалото за обратно виждане: на триста метра зад него останалите камиони изглеждаха недокоснати, с изключение на един, който гореше по средата на пътя. Група руснаци вече се качваха с викове.

Той прехапа устни. Сандъците щяха да попаднат в ръцете на неприятеля. Беше твърде късно, за да тръгне в обратна посока. Калният му ботуш натисна газта и камионът пое по мочурливия път към тъмната гора.

Сърцето му биеше до пръсване. Знаеше, че не му остава много време, докато Червените го заловят. Ако попадне в ръцете им, бавно щеше да бъде умъртвен — цената, която трябваше да плати за всички жестокости от началото на войната.

Видя, че единият от камионите избухва в пламъци. Това му даваше малко време. Даде още газ, забуксува, едва се измъкна и изчисли, че ще влезе в гората след по-малко от минута. Обнадежди се от факта, че вече не виждаше преследвачите си, които може би бяха заети с разграбването на изоставените камиони. Отдаде чест, извика победоносно и запя с все сила куплет от маршова песен на дивизията „Шарлеман“:

Там, откъдето минаваме,

земята трепери

и дяволът се смее с нас.

Думите отекваха в металното бучене на мотора. Първите мрачни дъбове се изпречиха на пътя му, сякаш пазеха входа на тайнствена зелена пещера.

Лицето на Франсоа се сгърчи болезнено, когато камионът се разтресе. Кръвта бясно биеше в главата му. Дърветата бързо минаваха пред камиона. Той никога нямаше да спре, без значение какво имаше пред него. Тези червени боклуци никога нямаше да го заловят жив. Отново запя с пълно гърло песента си.

Есесовци, ще се върнем ний във Франция

с песента на дявола в уста.

Буржоа, треперете от гнева ни,

като дойдем да мъстим.

Брезентът на камиона се сля с буйното зелено на гората и се скри от погледа на руснаците. Франсоа продължаваше да си дере гърлото, докато слънчевите лъчи изчезваха зад тежките стъпаловидно разположени клони на големите дървета. Може би в крайна сметка щеше да успее да се измъкне или поне да увеличи шансовете си за избавление. Но ако и в гората имаше руснаци, то тогава беше спечелил само няколко минути.

Сатаната пее с нас

и ние…

Есесовецът рязко млъкна. Огромен ствол препречваше целия път, широк около десетина метра. Отчаяно натисна спирачката, но калта поддаваше под колелата. Загубил равновесие под тежестта на товара, камионът започна да се свлича по покрития с папрати склон. Пропадането сякаш продължи цяла вечност. Оберщурмбанфюрерът гледаше безпомощно клоните, дращещи предното стъкло като нокти на диви животни. После по чудо склонът стана по-лек и изпочупеният камион най-накрая спря на дъното на нещо, което приличаше на стар улей. Главата на французина се удари във волана, но той дори не усети тази нова болка. Беше в странно състояние, на границата на лудостта. Всичко наоколо бе тъмно. Камионът бе спрял в скала, покрита с черен мъх. Няколко слънчеви лъча едва си прокарваха път до тази тъмна бездна. Никакъв шум. Само тежка, влажна тишина, която го обгръщаше отвсякъде.

Успя да се измъкне от камиона. Главата му се въртеше, краката му се огъваха, челото и вратът му се покриваха с червена кръв, която бликаше от слепоочието му. Бавно губеше съзнание. Раната изглежда беше по-сериозна, отколкото си мислеше. Крепеше го здраво заседналият в него инстинкт за самосъхранение. Заобиколи камиона и се качи на канатата. С риск за живота си искаше да разбере за какво всъщност ще изгуби кожата си. Преди да се свлече, трябваше да види какво има в тези проклети сандъци.

В камиона се носеше лека миризма: един бидон с моторно масло, пробит от куршумите, бе разлял кехлибарената си течност около сандъците, застопорени със защитни дъги. Той се подхлъзна върху маслото, залитна и се хвана за нещо едновременно твърдо и меко, лепкаво при допир, като впи пръсти в него, без да иска.

В полумрака с погнуса разбра, че ръката му е хванала обезобразеното лице на разкъсано от куршуми тяло. Бързо махна ръката си от там. Обзе го непреодолимо желание да повърне. Събра всички сили, седна до един от запечатаните с пречупен кръст сандъци, взе пушката, която лежеше до тялото, и започна да удря единия от дървените капаци с приклада.

Погледът му се замъгляваше. Кръвта не стигаше до мозъка му. В пристъп на ярост той нанесе един последен силен удар, който разби дъските от светъл дъб. Връзка стари книжа падна на коленете му сред хвърчащите дървени трески. Франсоа очакваше всичко друго, но не и това. Книжа. Просто книжа. С пресъхнала уста сграбчи един лист, за да го прочете. Скован, той впери поглед в пожълтелите текстове. Не успяваше да разчете странните символи, които се въртяха пред очите му, но ясно видя някаква зловеща рисунка. Череп, изрисуван с черно мастило, който го гледаше втренчено с черните си празни дупки. Не глава на умрял есесовец, която си личеше по каскета, а почти безформен череп, който изглеждаше някак усмихнат, странно усмихнат.

Преди да потъне в небитието, Франсоа льо Герман избухна в неконтролируем смях като полудял. Никой не го чу. Мракът жадно го погълна.

По същото време, на петдесет километра от там, в студената стая на подземен бункер в Берлин Адолф Хитлер, мъжът, който прати Европа и половината човечество в ада, се простреля в главата.