Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (32)

32

Париж

Марка се бе спречкал с Жад. Определено общуването помежду им вървеше трудно. Последният сблъсък обаче го раздразни по-малко от друг път. Имаше нещо трогателно, когато тя понечи да бъде любезна по телефона. Но иронията на Марка спря този порив. Антоан въздъхна. Щеше да се опита да се държи по-добре следващия път, още повече че по всяка вероятност щяха да отидат двамата в параклиса на Пленкуро в Индр, а пътят до там с кола бе не по-малко от четири часа. Трябваше да си запазят две стаи в хотела. Две стаи… В съзнанието на Марка трепна еротична мисъл. Жад беше много привлекателна…

Позвъни се на входната врата. Марка остави мобилния си телефон на дивана, прогони Жад от мислите си и отвори вратата на своя гост. Всеки път, когато Марка канеше своя приятел, Почитаем майстор, се налагаше да полага големи усилия, за да си спомни името му. Анселм не е характерно име за Почитаем майстор от Великия Ориент. По-скоро звучи като име на някой абат, а това е доста смешно за агностична ложа. А и този Анселм, журналист в телевизия, говореше като епископ. Всеки път, когато правеше изказване в ложата, думите му звучаха като на свещеник, който проповядва уважение и братска обич. Някои братя се подсмихваха, още повече че беше отявлен антиклерикал; други благочестиво кръстосваха ръце, но всички го уважаваха. И най-вече Антоан, който въпреки разсеяния си вид слушаше внимателно всяка дума, изречена в Ориента.

В апартамента на Марка след преддверието се влизаше в малка стая, в която основно място заемаше огромната библиотека, останала семейно наследство. Това беше единствената стара мебел в този модерен апартамент, по чиито стени висяха картини на Еро и обливаха стаите в свежи цветове.

— „Мило“? Честно казано, не очаквах да чуя точно тази дума, нито пък описанието, което й направи — каза Анселм, като отпи глътка от аперитива си — сладък бял ликьор. — Жена, която носи прякора Афганистанката и оглавява службата по сигурността в посолствата… интересен екземпляр. Учуден съм. Много учуден.

Анселм винаги използваше думата „учуден“, като прехапваше устни. Марка познаваше само този негов порочен навик. А и не трябваше да има други, тъй като за да бъдеш Почитаем майстор в ложа и за да се задържиш на това място, са необходими особени качества. Два пъти в месеца Анселм правеше чудо — в ложата заживяваха и заработваха в общ ритъм хора, които в обикновения живот нямат нищо общо… Истинско чудо.

— Не знам. В последния момент понечи да каже нещо „мило“. Сякаш се изпусна.

— И какво от това? — учуди се Анселм, който продължаваше да бъде голям прелъстител въпреки трите си извънбрачни деца и трите издръжки.

— Ами не знам — въздъхна Марка.

— От дълго време си без жена, старче — отбеляза Почитаемият. — Всъщност изобщо не можа да се възстановиш след този проклет развод. Повярвай ми… — Анселм го погледна състрадателно. — Държал си се лошо! Хайде, стига с тази жена. Нека първо поговорим за срещата ти с нашия брат Жуано.

Марка му предаде дума по дума техния разговор от начало до край.

— Значи ти е говорил за тамплиерите.

— Да. Той вярва, че наистина съществува някаква тайна. И говореше съвсем сериозно.

Двамата замълчаха. Чуваше се само разтапянето на бучките лед. Комисарят продължи:

— Какво знаеш за този Жуано? Познаваш ли го?

— Само по име. Университетски преподавател е, специалист по история на религиите. Син е на Анри Жуано. Известен невролог през 30-те години.

— Знам. Мисля, че е бил изпратен в Дахау.

— Да, отвлечен е от германците през 1941 г.

— Защо?

— Нацистите са имали нужда от специалисти по неврология. Изпратили са го да прави изследвания в лагер за Луфтвафе, въздушната германска армия.

— Какво общо има това със специалността на Жуано? — попита Марка.

— Германците са търсели нови начини за реанимация на техните пилоти, свалени над Ла Манша. Според оцелелите операциите се командвали от есесовци. Опитните зайчета набирали от съседните концентрационни лагери. Хвърляли ги в ледена вода и после се опитвали да ги съживяват. Жуано не се е поддал и е бил убит в Дахау точно преди освобождаването на лагера.

— Мир на праха му във Вечния Ориент — тихо каза Марка.

— Да. Лека му пръст… Тази смърт винаги е измъчвала сина му. И то до такава степен, че е започнал собствени разследвания.

— И?

— През 1943 г. Жуано е бил преместен от лагера за изследвания на Луфтвафе в друг лагер, който се намирал под прякото ръководство на „Аненербе“. Замъкът „Вевелсбург“, „културният“ център на тези болни. Изглежда там са работели върху психиката и по-точно върху различните нива на съзнание.

— Доста неща си научил!

— Жуано представи труд върху живота и работата на баща си по време на среща в памет на депортираните братя. Бях там.

— А този замък?

— Есесовските лекари са работели върху мозъчните механизми. И са имали значителна преднина в тази област навремето. Това се дължало най-вече на факта, че в лекарския екип имало включени най-различни специалисти. Според Жуано е имало дори психоаналитици. И като се знае само какво е било отношението на Хитлер към Фройд!

Почитаемият замълча. Марка си спомни за една книга на Фройд, която беше видял в Рим. Книга за възхвала на Мусолини. Отношенията на бащата на психоанализата и европейските диктатури винаги са били двояки. Анселм продължи:

— Моето професионално мнение е повече от ясно: нацистите са били луди и техните смахнати изследвания не са довели до нищо.

За пръв път Анселм се разгорещяваше и губеше обичайната си сдържаност. Доказателство, че темата го интересуваше извънредно много.

— Например в лагерите на смъртта доктор Менгеле е правил опити върху очите на неговите опитни зайчета, като е инжектирал химични вещества, за да станат сини. Лудост. Някой си доктор Хорбигер е изнесъл лекция в университета в Мюнхен, че Земята е куха и в центъра й има слънце и други континенти. Не само че тази теория е официално приета, но германците изпратили експедиция на Северния полюс през 1937 г. с цел да открият входове на пещери, които биха доказали тази странна теория. Да не говорим за астрологическите проучвания, Граала, тибетските медитативни техники… Ще отиде цяла нощ!

Марка остави приятеля си да се успокои. Знаеше, че Анселм изповядва чист и твърд рационализъм и не обичаше нищо свързано с езотеризма. За него масонските ритуали произхождаха от някаква вътрешна подреденост и социално мислене. Това виждане беше споделяно от много братя, и то най-вече във Великия Ориент. От братя, които не вярваха в нито един бог и признаваха само светското и републиканското начало на масонството. Анселм беше посветен в ложата Кондом в Гер, истински бастион на радикалния социалистически антиклерикализъм. Всяка година на 21 януари, на годишнината от обезглавяването на Луи XVI, след масонската среща се сервираше телешка глава, а всеки Свети петък — говежди ребра.

Това е един от многото парадокси на масонството, където съжителстват агностици, лаици, но и убедени християни и вярващи евреи.

Марка познаваше един друг брат, журналист в частна телевизия и член на Великата ложа. Специалист по алхимична символика с десни политически убеждения, той често ходеше на проповеди и беше пълна противоположност на Анселм. Марка никога не би ги настанил на една маса: те биха се изпокарали за две минути. А и двамата бяха масони… различаваха се по всичко, но бяха братя.

Във Великия Ориент имаше и други разделения, макар и не толкова явни, но с не по-малка сила. При последното избиране на Почитаем майстор на Великия Ориент голямата зала на „Стад дьо Франс“ се бе превърнала в арена на спорове и битки, в които участваха всички. Много непросветени хора си мислеха, че всичко в една ложа се решава от Почитаемия майстор и че той налага волята си като диктатор, но се лъжеха жестоко. Всяка ложа живееше свой живот и избираше свои дейности.

Когато Марка сърфираше в интернет и посещаваше блога, посветен изцяло на масонството, винаги хвърляше по един поглед и на секцията „Антимасонство“, в която имаше всякакви писания за големия световен масонски заговор. За него не спираше да се говори и беше неизчерпаема тема. Последният появил се антимасонски сайт беше от Канада и в него се твърдеше, че римският легионер, приковал Исус за кръста, е истинският предтеча на масоните и е създал таен Орден, за да победи християнството… Проблемът при тези сайтове беше, че наред с официалната информация се прокрадваха и пълни измислици. Приятелят му Анселм гледаше на всички критики по един и същи начин, но Марка знаеше, че много от официалните истини криеха своя тъмна страна. Проблемът се състоеше в това да разграничиш истината от лъжата.

Анселм допи питието си, изправи се и каза:

— Всичко това в крайна сметка няма кой знае колко общо със сина Жуано. Виждаш, че знам повече за баща му, отколкото за самия него. Какво ще кажеш да хапнем? Ще отидем с колата някъде по левия бряг.

Комисарят обикновено се хранеше на улица „Ансиен комеди“ в един каталунски ресторант, който изглеждаше като книжарница с плакати и брошури по витрината и туристи рядко го посещаваха.

— Добър избор — каза Анселм, — не познавам този ресторант, а често идвам в квартала.

Бяха седнали на малка дървена маса с хартиена покривка, върху която се разказваха историята и заслугите на Каталуня.

— А какво може да е научил за тамплиерите този Жуано? — попита Марка.

Анселм не бързаше да отговори.

— Често ли идваш тук?

— От време на време. Ястията им са чудесни и най-вече черната наденичка. Трябва да я опиташ.

— „Каталунски ресторант“ — прочете Анселм на витрината до входа. — Никога досега не съм те питал, но баща ти е каталунец, нали?

Марка сбърчи чело.

— Не, но дълго време е живял в Барселона. Да се върнем на тамплиерите.

Анселм разглеждаше шкафа за виното, който заемаше голяма част от стената. Триъгълните кутийки, покрити с наклонени керемиди, бяха пълни с бутилки тъмно вино.

— Какво вино се произвежда в Каталуня?

Марка изгуби търпение.

— Не те ли интересува, че Великият архивар дойде лично да говори с мен за тамплиерите?

Анселм продължи да го дразни:

— Погледни през прозореца вдясно. Виждаш ли дървената фасада на онзи ресторант отсреща?

— Виждам само японски туристи, които се редят на опашка…

— Да — въздъхна Анселм, — величие и упадък на едно прочуто място. „Прокоп“ съществува от XVIII век. Той е едно от първите места, където хората са идвали да пият кафе, преди да се отдадат на шоколада, но не прекалено, както са казвали по времето на Волтер, тъй като затопля. С други думи, поражда интимни желания.

— Ако си решил да ми правиш сравнение между кафето и шоколада по време на Просвещението…

Сервитьорката, каталунка с дребна гръд и ъгловато лице, донесе ястията.

— Прибраната назад коса не й отива, нито пък тези широки токове! Но да бъдем сериозни. Това, което искам да ти кажа, е, че няма да спечелиш нищо, като се забъркваш в тези истории. Жуано е обсебен от минали работи. Той смесва всичко. Съвсем скоро ще ти каже, че момичето е било убито от неонацисти. — Марка мълчеше и внимателно разрязваше парчетата риба треска в мед. — Погледни например „Прокоп“. На това място се е събирал интелектуалният елит на франкмасоните преди Революцията, за да развиват философските си виждания. Днес го посещават само туристи. Но ето ни нас, които близо два века по-късно седим на две крачки от него и разговаряме. Това е важното. Ти, както и Жуано, си се потопил прекалено много в миналото. Привиждат ви се сенки навсякъде.

— Преувеличаваш!

— Хората просто минават през този свят. Важна е веригата, която ги свързва през времето и пространството! И тази верига продължава от век на век. Човек трябва само да осъществи връзката. Чрез миналото ние градим бъдещето.

— Много поетично — иронизира го Марка. — След като си разви теорията, ще ми помогнеш ли, или не?

— Да ти кажа нещо за Ордена на тамплиерите?

Анселм погледна десерта си някак намръщено.

— Слушай, бях на последната среща на „Орион“. Присъстваше и твоят приятел Жуано, и още един брат, който представи своя труд. Шефдебиен, познаваш ли го?

Марка се учуди.

— Собственикът на „Ревелан“?

— Самият той. Говори точно за тамплиерите. И за първи път се говореше за точни факти, а не за разни езотерични глупости.

— Тоест?

— Тоест влиянието на тамплиерите върху нашите ритуали произхожда от заемки в началото на XIX век, въведени от хора, които са имали достъп до архивите от Революцията. Дребни буржоа, които са искали да въведат в ложите рицарски обичаи. Искало им се е да създадат аристократично родословие. Суета, просто суета!

— Това изобщо не ми помага — въздъхна Марка.

— Е, да! Това убива легендите! — отвърна Анселм, като гледаше сервитьорката.

Антоан се изправи.

— Няма ли да пиеш кафе?

— Не, трябва да вървя.

— Аз ще остана още малко. Никога не съм се запознавал с каталунка.

Марка бавно тръгна към вратата.

— Антоан?

— Да?

— Афганистанката… е хубав прякор!