Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (25)

25

Брюксел

Влакът спря на перона. Тримата евреи не изпускаха от поглед Бешир и го гледаха някак снизходително, сякаш беше малко момче, заловено да върши беля. Вратата на купето се затвори, пердетата се спуснаха и Бешир се озова сам със своите вероятни врагове. Как тези тримата бяха разбрали името на клиента му? Палестинецът мислеше трескаво. Ако са изпратени от Сол, защо са евреи? Ако пък бяха от израелските служби, как са засекли името на Сол? Ако беше така, те веднага щяха да си вземат обратно камъка и да го убият след това. Но защо са се облекли като правоверни евреи, които се набиваха толкова лесно на очи, колкото и имам по време на проповед?

Единственото нещо, което знаеше със сигурност, е, че никога преди това не се бе чувствал толкова уязвим. Този камък носеше нещастие. Чувстваше го от самото начало.

Най-възрастният пръв наруши мълчанието:

— Беатриче?

Бешир се направи, че не разбира.

— Да, арабинът… Беатриче е кодовото ти название, нали?

— Не знам за…

— Тихо. Тук сме заради теб. Така че ще ни се подчиняваш безусловно. Ще останеш тук, тихо и кротко, до Париж. Ние ще се грижим за твоята сигурност.

Бешир не харесваше свойския тон на възрастния евреин.

— От кои сте вие? „Мосад“? „Шин Бет“?

Тримата мъже се спогледаха мълчаливо и избухнаха в смях. Най-възрастният каза благо:

— Приличаме ли ти на евреи, приятелю?

Палестинецът го измери с поглед. Тези хора бяха полудели.

— Престанете да се подигравате с мен. Зададох ви въпрос.

Най-младият спря да се смее и му отвърна:

— Хайде стига. Достатъчно се посмяхме с теб, но имаме работа. Ханс, покажи му.

Този, който беше най-близо до вратата на купето, хвърли поглед към коридора, а после се обърна към Бешир. Свали шапката си, прокара ръце по косите си и свали от там прозрачна мрежа, която прикрепяше фалшиво фризираните му коси. С другата си ръка внимателно отлепи брадата си. За по-малко от минута се преобрази напълно. На мястото на евреина сега седеше голобрад мъж с гладко лице. Ако погледът му не беше така суров и пронизителен, Бешир би казал, че е съвсем обикновен човек.

Тези хора не бяха евреи. Бешир въздъхна с облекчение. Поне не беше в ръцете на неприятелите си. Единият от тримата продължи:

— Виждаш ли, приятелю, не биваше да се притесняваш. Изпраща ни Сол. Когато му каза, че ще закъснееш, той веднага ни съобщи за пристигането ти в Амстердам. Възложи ни да те пазим, или по-скоро да пазим това, което пренасяш, въпреки че не знаем какво има в твоята чанта.

— Нямам нужда от помощта ви. Аз съм професионалист.

Младият мъж го потупа по ръката и се обърна към другите двама:

— Проблемът с арабите е, че са твърде самонадеяни и в крайна сметка им виждат сметката. Не се учудвам защо евреите ги избиват от десетилетия насам. — После се обърна към Бешир и му стисна ръката. — Чуй ме добре. Следят те двама души още от пристигането ти в Амстердам. Единият от тях е във влака и определено не е приятел на палестинската кауза, ако разбираш какво имам предвид. Твърде вероятно е да е от израелските агенти, които те следят от Йордания. Ние ще се оправим с него. Затова сме се облекли по този начин. Само ако знаеше колко ни е противно да приличаме на евреи…

Този, който седеше срещу Бешир, добави:

— Точно четвърт час след пристигането ти на гара Север ще те отървем от този тип, който те преследва във влака, и ще можеш да отидеш спокойно на срещата. А, и много ни хареса номера, който изигра на онези типове пред прозореца с проститутката в квартала „Червените фенери“…

— Ще ви видя ли в Париж?

Ханс си слагаше обратно изкуствената брада и коса.

— Не, мисията ни приключва там. Ще заминем отново със следващия влак, но вече… с по-цивилизован вид. — Другите двама отново избухнаха в смях. Ханс ги прекъсна: — А сега да поиграем на карти, за да определим кой от трима ни ще убие истинския евреин и ще отърве от него нашия беден приятел, арабина. Имаме два часа на разположение.

Бешир притисна коленете си с ръце: тези тримата бяха истински расисти. Начинът, по който произнасяха „евреин“ и „арабин“ го потресе. Той, който разтреперваше неприятелите си, който бе убил толкова хора по целия свят, сега бе принуден да търпи тези гнусни свине. След като изпълни мисията си и прибере парите от сделката, трябваше да си отмъсти за това унижение.

Но това, което го тревожеше най-силно, е, че не беше забелязал нищо, тримата мъже го бяха изиграли. Беше видял мъжа в другия вагон, а не бе забелязал цялата тази група, която го следваше от Амстердам. Непростима грешка.

Тримата играчи го бяха забравили напълно и невъзмутимо играеха карти, сякаш нищо не се беше случило, и от време на време казваха по някоя дума на холандски.

Час и половина след това прекосиха Оазките полета. Влакът скоро щеше да пристигне на гара Север. Тримата мъже прибраха картите и се изправиха, сякаш беше издадена мълчалива заповед.

Единият от тях, този, който бе спечелил партията, извади от черна чантичка голям сребърен пръстен с някакъв герб, по средата на който имаше малък диамант. Отново от чантата мъжът извади малко бяло шишенце с капкомер. Постави малка капчица от течността върху диаманта и сложи пръстена на безименния си пръст.

Вратата на купето се отвори и те излязоха в коридора, без дори да погледнат Бешир. Сякаш изобщо не съществуваше.

Точно преди да се скрият от погледа му, най-възрастният се обърна към него.

— Когато пристигнем, не бързай да слизаш. Гледай да бъдеш последен. Не искаме да пропуснеш спектакъла.

Вратата се затвори и палестинецът остана сам, потънал в мрачни мисли.

Тримата „евреи“ вървяха по коридора под уморените погледи на пътниците. Само малка група японци се разкрякаха при вида им. Когато стигнаха до втория вагон, първите двама изведнъж изгубиха равновесие, поклатиха се няколко секунди и по-едрият почти падна върху един от пътниците, който слушаше своя плеър. Хвана го за лакътя и започна да се извинява. Пътникът се усмихна и кимна в знак на разбиране. Тримата продължиха пътя си към челните вагони. Тази сцена продължи не повече от минута.

Влакът пристигна точно в 16,53 ч. на гара Север. Бешир слезе на перона десет минути по-късно. Блъснаха го двама пожарникари и мъж с бели дрехи, които тичаха с носилка. По средата на пътя той видя през прозореца русия мъж, който се тресеше като луд. Размахваше ръце, гърчеше се, а от устата му излизаше бяла пяна. Говореше някакви неразбираеми думи и виковете му стигаха далече. Около Бешир се бяха насъбрали и други пътници, любопитни да видят какво става. Пожарникарите, лекарят и един кондуктор от влака се опитваха да вържат побеснелия, но той сякаш имаше свръхестествена сила. Кръвясалите му очи се втренчиха в Бешир, който инстинктивно се дръпна назад, въпреки че ги делеше прозорецът на влака. Мъжът се хвърли с невиждана сила към прозореца, като нададе пронизителен вик, сякаш искаше да залови палестинеца. Когато се удари в металната рамка на прозореца, лицето му се оцвети в кръв, която покапа по земята. Зяпачите нададоха ужасен вик. Тогава кондукторът пусна пердето, за да скрие нещастника, чието тяло се свличаше до стъклото.

Бешир се отдалечи, преди пердето да скрие напълно какво се случва във вагона, и се питаше каква ли отрова с последващо действие са използвали убийците. Той потрепери при мисълта, че и него може да го очаква подобна смъртоносна инжекция след края на мисията му. Бяха го проследили и следователно имаше потенциална заплаха за това. В Палестина веднага би си намерил сигурно убежище, но в Париж действаше на враждебна територия и не познаваше никого, който да му се притече на помощ.

Вървеше по кея и се качи на първия ескалатор отдясно, за да стигне до багажното отделение. Един от служителите провери куфара му, за да изпълни плана Vigipirate^[1], който се прилагаше на всеки две седмици. Бешир избра шкаф и остави там куфара си, като преди това извади от него чантата с камъка. Остави документите си в куфара. Нещо като застраховка живот, в случай че клиентът му реши да се отърве от него, след като му предаде камъка. Запамети номера на шкафа, всъщност паметта никога не му играеше номера, и се отправи към метрото. Никак не обичаше квартала в района на гара Север. Трябваше да чака цяла вечност, докато дойде такси, и още толкова, за да стигне до булевард „Монтен“, където беше срещата. Огледа се внимателно наоколо, за да се увери, че не го следят.

За първи път от доста време насам Бешир изпита това чувство, което обичаше да изпитват жертвите му: страх.