Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (46)

46

Ласко

Дордон

С появата на звездите задуха и студен вятър. Консерваторът погледна неочаквания посетител. Обикновено го предупреждаваха месеци предварително. Редките гости, на които Министерството на културата издаваше разрешително, трябваше да минат през много спънки, докато го получат. Това беше дълъг процес, чиито етапи отлично познаваше в качеството си на уредник от петнадесет години. Всеки, който идваше в Ласко, трябваше да е добре подготвен за изминаването на дълъг и труден път. И всеки от избраните, които влизаха в нея, имаха ясното съзнание, че това е голяма привилегия, почти чудо. Да са на това умопомрачително място.

Малкото бележити учени или привилегировани лица, които бяха получили специално разрешение, се държаха като малки деца, скромни и тихи, които изведнъж са получили неочакван подарък.

Днешният посетител не влизаше в тази група. Висок, с тъмно палто, вълнен шал и малка сива чанта в ръка, той не влизаше всъщност в нито една група. Той почти не говореше и гледаше, без да мига, някаква неподвижна точка в мрака.

Консерваторът не обичаше да допуска гостите в пещерата. Имаше чувството, че допуска голямо богохулство. Открита през 1940 г., пещерата бе затворена двадесет и три години по-късно, след като бяха забелязани неблагоприятните последици от въглеродния двуокис, издишван от десетки хиляди посетители през годините. Скалите и невероятните им рисунки бяха корозирали под влияние на окисляването, а преди това в продължение на хиляди години бяха оцелели безпроблемно. Датчици, поставени в различните зали на пещерата и свързани в мрежа, записваха ден и нощ промените във влагата, температурата и налягането. Техниците от лабораторията на „Културни паметници“ можеха от разстояние да разбират дали човек или животно е влязло в светилището.

Консерваторът не отстъпваше и посетителите трябваше да влизат със скафандри.

 

 

Рано сутринта той бе получил факс от Париж, от министерството, подписан от директора на кабинета, който му съобщаваше да е на разположение на господин Жуано в късния следобед.

Половин час по-късно от едно телефонно обаждане той разбра точните условия на това високо нареждане. В 21 часа той трябваше да отвори пещерата и да остави господин Жуано вътре сам.

Съветникът на министъра беше много кратък. На въпроса в колко часа ще излезе неочакваният посетител, като наблегна на „неочакван“, той бе отговорил кратко:

— Когато ви кажат!

По-късно следобед консерваторът се обади в участъка в Перигьо. Разтревожен и притеснен, той бе помолил за съвет личния секретар на префекта, любезен и разумен човек, когото познаваше от години. Отговорът му беше доста неочакван:

— Скъпи приятелю, вие като мен сте един служител. Не го забравяйте!

Консерваторът не настоя повече. Той не знаеше, че Жуано се беше свързал директно с един от съветниците на министъра, член на ложата „Братство за децата в Камбасерес“, където членуваха хомосексуалните масони от Великия Ориент. Жуано им бе помогнал преди това да се свържат с един бивш Почитаем майстор, за да го запознаят с проблемите на дискриминацията в учрежденията и фирмите.

Точно в 21 часа консерваторът отвори входната врата.

 

 

Спрял на паркинга в центъра на Монтиняк, най-близкото градче до Ласко, Сол запали нова цигара. Зад него Марка и Зевински стояха овързани и мълчаха. Разговорът им отдавна бе приключил. Отвън Йоана проведе телефонен разговор по мобилния си телефон. Тя се приближи до колата и Сол свали стъклото.

— Току-що са се върнали.

— Колко са?

— Двама.

Сол излезе от колата. Имаше нужда да се поразтъпче малко. А също и да помисли. Внимателно.

Най-напред непознатият, който спря пред замъка в Бьон с кола под наем. Следата беше ясна. От колата под наем до летището, от летището до самолета, от самолета до „Ревелан“, дружеството на виден франкмасон. Амбициозен човек, чиято фирма разполагаше с отлични лаборатории по молекулярна химия…

Жуано бе напуснал Бьон и се бе срещнал с друг непознат пред пещерата Ласко. Но непознат, който е имал ключове. Ключовете за праисторическото светилище.

Приличаха си със своите противници. „И аз бих постъпил като него“ — помисли си Сол. Ласко! Сикстинската капела на праисторията! Уникално място! Там ще открие напитката на боговете!

— Сол? — Чу се гласът на Йоана.

— Да — отговори той тихо.

— Разпознали са колата на човека, който е бил с Жуано. Консерваторът на пещерата Ласко.

Лицето на Сол бавно се проясни. Като жарта, която се разпалва от полъха на вятъра.

— Консерваторът… Жуано няма да влезе с него… той ще излезе. Пещерата далеч ли е?

— Не, само на няколко…

— Да побързаме, няма време.

Докато вървеше към колата, Сол погледна лицето на Йоана. През целия си живот той бе казвал само част от истината. Трябваше да продължи. До края.

Хвана ръката й.

— Ти също, Йоана, ще познаеш откровението.

 

 

Ласко

Жуано бавно вървеше към ротондата. Консерваторът описваше мястото.

— Всъщност пещерата Ласко е образувана от две перпендикулярни зали, пред вас е ротондата и осевата зала. Отляво е тунелът, който води до предното пространство и абсидата, а после и към галерията с животните. Откъде искате да започнете?

Великият архивар стисна черната чантичка в джоба на палтото. Бяха стигнали до първата зала, която беше кръгла. Върху всяка стена имаше рисунки. Елени, диви бикове, коне, мечки. Цяло животинско царство в ярки цветове. Сякаш всички рисунки бяха направени предната вечер.

— Прекрасно. Виждал съм снимки, но…

Консерваторът се поуспокои.

— Ласко е уникална. Шедьовър от магдаленската епоха. Между 15 240 и 14 150 години преди нашата ера.

— Откъде знаете с такава точност?

— Учените са открили повече от четиристотин сечива от кремък и части от кости в почвата. От карбон са.

— Възхитен съм! Само животни ли има?

— Не. И в това се крие цялата загадка на Ласко. Например до входа има еднорог.

— Митичното животно?

— Да. Хората през магдаленската епоха също са мечтаели.

Жуано си спомни за гоблена „Дамата с еднорога“ в музея „Клуни“ в Париж. Имаше и огромни гоблени с много растения. Средновековните специалисти дори са твърдели, че някои от тях имат халюциногенна сила…

— Интересни са и геометричните знаци. Няколко стотици. Шахматни дъски, решетки. Точното им значение не е известно.

— Може би имат религиозно значение?

— Може би. Според специалистите тези знаци имали символична стойност. Те не се отнасят към реалността като животните. Несъмнено са останали от ритуални церемонии, които са се извършвали тук.

— Мислите, че Ласко е била нещо като светилище?

— Храм! За съжаление не знаем защо.

Консерваторът водеше госта си по тесен коридор, който след като минаваше през две големи зали, стигаше до кръгло помещение без изход.

— Кладенецът! Погледнете тази сцена.

Жуано вдигна очи към стената. Пред един бизон с наведени рога стоеше мъж с щръкнал пенис и скръстени ръце. Мъж, който умира.

— Има глава на птица. Несъмнено е шаман.

При тази дума Жуано подскочи:

— Шаман?

— Да. Древните са идвали тук, за да осъществят контакт с духовете. Шаманът е бил посредник.

Жуано отново се загледа в картината с мъжа с птича глава.

— Но той изглежда мъртъв!

— Това е символична смърт! За да се претвори в духовния живот. Ето защо в близост до него има нарисувана и друга птица. Съзнанието на шамана е освободено и може да достигне до отвъдното, до духовния свят.

Великият архивар стоеше като вцепенен пред тази картина. Консерваторът добави:

— Тук, в Ласко, не се е родило изкуството… както са смятали хората години наред. Тук всяко нещо е символ. В тази пещера не са творили художници, а хора, обладани от смисъла за свещеното.

— Ами рисунките на животни тогава?

— Много съвременни учени смятат, че те са резултат от видения и халюцинации. След ритуалните си церемонии праисторическите хора са рисували това, което им се е привиждало…

Преминаха покрай две по-големи зали. Абсидата и предното пространство в храма. Консерваторът тръгна да се връща към ротондата.

— А натам? — попита Жуано, като посочи един тъмен коридор.

— Осовата зала. Има рисунки на животни, сред които планински козел и…

Консерваторът погледна часовника си. Трябваше да тръгва. Най-деликатният момент.

— Време е да ви оставя. Мисля, че ще ме предупредят кога да…

— И…

— Моля?

— Вие казахте планински козел и…

Консерваторът вече беше близо до изхода.

— … и кон. Повален кон. Който излиза от една пукнатина в скалата. Сякаш е минал през стената. Видение.

Жуано чу прищракването на вратата, която се затвори. Той се обърна. Картините блестяха в пълния си блясък върху бледите варовикови стени. Ала беше сам.

 

 

Оаз

Първите резултати бяха дошли. Две страници анализи. Цели колони с числа. Технически термини…

Шефдебиен ги прегледа набързо. Това, което търсеше, трябваше да се намира на втората страница. Той позна почерка на Деги. Ситен и плътен. Биологът сам бе поел грижата да напише окончателните сведения.

Шефдебиен остави доклада на бюрото и отиде да си вземе цигара. Пушеше само в изключителни случаи. А по-изключителен случай от този нямаше.

Преди да продължи с четенето, той отново си припомни протокола за изследването. Беше просто. Инжектиране на неизследвано вещество, наречено S 357, на възрастен макак. Условия: животното ще бъде заснемано по време на експеримента. Анализ на кръвта на всеки половин час. Изследване на биоритмите. Скенер и ядрено-магнитен резонанс.

Преди да прочете заключението на Деги, Шефдебиен прочете анализа на клиничните данни.

Наблюдението на животното по време на експеримента позволи да се отбележат три необичайни промени:

Върху контролния монитор: преминаване от неритмична сърдечна дейност под формата на хаотична крива към синусоидална почти напълно равномерна крива, при пулс 60 и 70 удара в минута.

Електроенцефалограма: значителна еволюция и промяна на мозъчните вълни. Нов прилив на действие на вълните с висока честота, над 15 Hz. Повторяемост на това явление.

При мозъчния скенер ясно се различава повишаването на дейността на предната мозъчна кора. Чувствително усилване на дейността на таламуса и мозъчния ствол. Забавяне на дейността на паристалната мозъчна кора от лявата горна страна.

Генералният директор на „Ревелан“ дръпна силно от цигарата, преди да я остави. Подробностите при всички тези изследвания му се губеха. Но не и последствията! Този макак е поел път към ада.

… анализите на получените данни показват голяма промяна в съзнанието на обекта. Неупотребяваните зони от мозъка и тяхното свързване показват изключително мобилизиране на сетивните и емоционалните възможности. Това явление се съпровожда с настъпването на състояние, което се нарича „парадоксален сън“ — състояние, близко до състоянието на сънуване при бозайниците.

Последица от промяна в съзнанието е сърдечният ритъм, равномерен и устойчив.

В днешно време тези едновременно мозъчни и физиологични явления могат да се отнесат само към извършваните опити върху пластичността на мозъка. Тоест възможността в определени условия съзнанието да създава или реактивира някои невронални връзки. Тези синапси, неподвижни или свързани с други дейности, са реактивирани или преориентирани и така създават неизвестни невронални конфигурации…

Става дума за изключително препрограмиране на функционирането на мозъчната дейност.

Шефдебиен угаси цигарата си. Краката и ръцете му трепереха. Сомата на боговете!

 

 

Ласко

Сам! Никога през живота си не се беше чувствал толкова сам. Сякаш беше незначителна прашинка, изгубена в тази пещера, обитавана от духовете на починали преди повече от петнадесет хиляди години хора.

Дори и при посвещаването си в масонството, когато бе минал през стаята за размисъл, сам срещу лицето на ритуалната смърт, той не се беше чувствал така изолиран.

Тези бикове, бизони и човешки сенки, изрисувани върху скалистите стени, щяха да надживеят още много поколения, когато от него щеше да е останал само прах.

Сега или никога. Той разгъна ръкописа на Дьо Брой и го сложи на земята.

Ритуалът на мрака.

Отвори чантата, донесена от служителя на Шефдебиен. Двете спринцовки блестяха под светлината на фенера, оставен на една скала отсреща. Той напои памук със спирт и намаза с него предната долна част на лявата си ръка. После извади едната спринцовка от сивия й калъф.

Сома. Напитката на боговете. Вратата към безкрая. Всичко това само в няколко кубични сантиметра от тази леко синкава течност. Спомни си за баща си, за Софи, за всички убити от „Туле“… а съдбата беше избрала него, за да достигне до истината.

Беше време да започне ритуала на мрака, а после да си инжектира свещената течност. С помощта на компас той определи накъде е изток и остави там едно камъче. После на срещуположната страна постави два ориентира, за да маркира колоните при входа на храма, Жакин и Боаз. В центъра начерта правоъгълник като в ръкописа на Дьо Брьой и изкопа малка дупка, където постави клона от дърво, който бе взел със себе си на идване. Храмът бе осветен. Той свали символично металните вещи по себе си, като часовника например, и остави всичките си лични вещи настрани извън храма.

После произнесе ритуалните изречения за започване на церемонията.

Ако братята от ложата му го видеха, нямаше да повярват на очите си и щяха да го помислят за луд.

Той взе спринцовката и инжектира съдържанието й в една изпъкнала вена. Усети лека болка в ръката, стисна няколко пъти юмрук, за да раздвижи течността в кръвта си, и после легна върху студената земя в центъра на храма.

Пътуването щеше да започне. Това, което да го отведе в дебрите на съзнанието, може би до Великия архитект на Вселената. Изминаха няколко минути. Изведнъж по крайниците му се разля топлина, сякаш ги бе потопил в гореща вода. Тази топлина достигаше до мозъка му.

Той вече не усещаше студения под. Нарисуваните животни сякаш оживяваха пред очите му и се отделяха от камъка. Чуваше как ехти рог в далечината, сърцето му заби учестено. Краката му започваха да треперят.

Той обърна глава и видя, че вече не е сам в пещерата. В тъмните краища около него се чуваше говор. Коленичили хора, които изричаха тези глухи заклинания. Той знаеше, че го гледат като жертвено агне, и го обзе страх.

Стържене на камъни разцепваше нощта. Той се разплака и съжали за дързостта си да застава лице в лице със забраненото. Изобщо не усещаше краката си, сякаш са парализирани.

— Не мога… Не мога…

Малкото съзнание, което му бе останало, му подсказваше, че екипът на Шефдебиен е объркал дозата или още по-лошо — съставките. Не можеше да има друга причина за този кошмар.

Тялото му потъваше в черната земя, която сякаш искаше да го погълне завинаги. Той усещаше как гнилата почва влиза в устата му и прониква навсякъде в тялото му. Колкото повече го обземаше страх, толкова повече се разлагаше в земята. Той гледаше умолително съществото с червените очи, което го наблюдаваше над ямата, в която потъваше.

Дьо Брьой бе излъгал и покварил масонския ритуал. Към него не идваше светлина, а страшен всепоглъщащ мрак. Хаосът поглъщаше всичко. Съществото с червените очи се надсмиваше над страданието му сякаш това го храни.

Страхът разяждаше вече и душата му. Мускулите му се разкъсваха, ноктите се сгърчваха, кожата се пукаше.

Плътта напуска костите.

Най-накрая изведнъж разбра значението на тези думи на Майстор Хирам, когато е умирал, и изкрещя от ужас.

Виковете му потънаха в тъмнината на пещерата.

 

 

Изследователската лаборатория

„Културни паметници“, под чиято егида е пещерата Ласко

Дежурният техник пусна водата в тоалетната и закопча панталона си, сумтейки. Оставаше му още един час, докато се прибере при семейството си. Можеше да си тръгне и сега. Вероятността за някакъв инцидент в пещерата Ласко беше почти нулева. От единадесет години, откакто работеше тук по поддръжката на измервателните уреди на праисторическото място, не се бе получил нито един сигнал за тревога. С изключение на един път при посещението на двойка „изключителни“ посетители, един министър и любовницата му от азиатски произход, които се бяха разгорещили в залата с биковете. Благодарение на датчиците той бе могъл да проследи повишаването на температурата на двете тела и на въглеродния двуокис точно в сублимния момент.

Той се върна в кабинета си и продължи да разглобява единия от датчиците, сменен предишната седмица. С малко късмет за около четвърт час щеше да смени диода и да го тества, след което да се прибере вкъщи.

Екранът на контролния компютър блестеше в полумрака на малката стая. Диаграмите в зелен, червен и син цвят предаваха достоверно промените във въздуха в залите на пещерата Ласко.

В съседния кабинет техникът развинтваше малкия измервателен уред с помощта на отвертка. Изведнъж в контролната зала иззвъня аларма на равни интервали. Това беше сигнал за засечена аномалия в пещерата. Той остави инструмента и бутна малката врата, която ги разделяше. На екрана на компютъра трите диаграми мигаха бясно. Мъжът въздъхна и взе телефона. Сигурно консерваторът се разхождаше вътре, без да го е предупредил, и сега естествено нямаше да му вдигне.

Той премести стола по-близо до компютъра и анализира подадените параметри. Според скалата с показатели за въглеродния двуокис имаше няколко човека в пещерата. Консерваторът сигурно развеждаше високопоставени личности. Той изчисли с помощта на софтуера от колко души е издишан този въглероден двуокис, за да разбере колко посетители има вътре.

Появи се цифрата шест.

Той провери информацията на датчиците, които показваха къде точно се намираха нощните посетители. Единият от тях беше в Залата на кладенеца, а останалите пет отиваха към него. Техникът изпсува и спря компютъра. Какво от това! На него не му плащаха да наблюдава привилегированите, които се правеха на туристи.