Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (6)

6

Рим

Дворецът „Фарнезе“, посолството на Франция

8 май 2005 г.

Франция по традиция настанява задграничните си легации в сгради, достойни за ранга на страната, ала посолството в Рим бие всички рекорди. Дворецът „Фарнезе“ — самото му име е цяла епоха, белязана от абсолютния разкош на Италия през Възраждането, на кралете меценати, на свободомислещите кардинали и на куртизанките, способни да осъдят на вечни мъки в ада клериците.

Построен в средата на XVI век, дворецът е бил резиденция на фамилията Фарнезе, отколешни аристократи, от чийто род произлиза и папа Павел III. Таванът на голямата зала на първия етаж е изрисуван от Микеланджело, а внушителните стенописи с Персей и Андромеда са дело на братята Карачи.

Вкусът на семейство Фарнезе отразяваше отлично суетата на тази епоха — суета, която понякога все още се четеше в погледите на последните потомци на римските династии.

По ирония на съдбата французите, които сега са господари на това място, са нанесли за първи и последен път щети на двореца. През 1848 г. артилеристите на генерал Удино не са се поколебали да бомбардират част от сградата. Това е единствената черна страница в пакта, сключен между Франция и този дворец, който се превърнал в седалище на дипломатите на френските крале в Италия. Единият от посланиците е бил брат на Ришельо. Франция не просто се чувстваше уютно тук, а сякаш беше свързана телом и духом с вековния и бурен живот на този дворец.

В голямата зала приемът по повод шестдесетгодишнината от края на Втората световна война имаше страхотен успех. Пиер, управителят, доволно гледаше тълпящите се край масите гости и зорко бдеше никой от поканените да не остане гладен или жаден. Искрено вярваше, че подготовката на подобен коктейл е цяла наука и тънко изкуство. Наричаше метода си „архипелаг“, защото не подреждаше масите в дълги редици, а в малки кръгове като островчета.

Беше избягнал и един много голям проблем, а именно подреждането на диетичните храни на едно място, лакомствата — на друго, и екзотичните ястия — на трето. Жените например се струпваха там, където се предлагаха по-леки храни, а мъжете — при по-питателните. Фатална грешка, защото за да е успешен приемът, трябваше да има навсякъде представители и на двата пола. Каква беше ползата да поканиш най-съблазнителните жени от римското общество, щом като те оставаха да си бъбрят помежду си около чиниите със суши? Поради това той бе разположил пет еднакви островчета в залата, където се предлагаха гъши дроб от Перигор, огромни бутове шунка от Севиля, голям избор на студени мезета и корсикански колбаси, суши в различни цветове, плата със свежи хрупкави зеленчуци и всевъзможни салати. До всяко островче стоеше сервитьор, който предлагаше разхладителни напитки. Напоследък особено се говореше за въздържанието и затова изборът на алкохолни напитки не бе много голям, но при все това шампанското продължаваше да заема полагащото му се най-важно място. Доволен, Пиер наблюдаваше как между черните смокинги грациозно и леко се движеха разноцветни деколтета. „Римлянките са изключителни жени“, помисли си той при вида на кестенява дама с рокля в златисто и яркочервено, за която той можеше да се обзаложи, че е с марката „Лакроа“ и е купена от бутика на площад „Вендети“.

Преди години работеше в Берлин и до смърт бе намразил тенденцията „сицилианска вдовица“ — черни строги рокли, които германките неизменно навличаха като белег за стил и всички официални приеми заприличваха на траурни бдения.

Друго предимство на архипелага беше, че гостите можеха да си изберат и да преценят събеседниците дискретно, преди да ги заговорят според нравите и обичаите. Той видя, че съветникът по военните въпроси на Съединените щати разговаря кротко с либийския си колега, а израелският културен аташе с чин от „Мосад“ изглеждаше погълнат от разговора с йорданската представителка в ОИСР^[1], която навремето бе една от очарователните любовници на международния терорист Карлос.

Разговорите вървяха приятно около масите и посланикът прелиташе от маса на маса в ролята си на домакин на събитието. Камерната барокова музика отстъпи място на плътния глас на американската певица Патриша Барбър.

Пиер позна бавно изпетия припев на класическата Thrill is gone, „Магията свърши“. Погледна часовника си: вечерта едва започваше, явно нямаше да си легне преди три часа сутринта. Въздъхна. След първоначално изпитаното удоволствие, че си е свършил добре работата, му оставаше единствено да проверява дали остатъците от яденето са вдигнати навреме и дали не се налага на гостите да чакат пред масите да им допълнят чашата. Ако на някой остров имаше прекалено много натрупани чинии, той дискретно изпращаше още един сервитьор, който да ускори разчистването.

Масата току под картината на Караваджо изглеждаше най-предпочитана и там започна да се образува опашка, ала всички сервитьори в този миг бяха заети. Затова Пиер се запъти към кухнята да повика още една сервитьорка. На стълбите се сблъска с Жад, началник на охраната на посолството — висока руса жена, явно родена за мъж, която разговаряше оживено с някакъв италиански актьор. Пиер се смръщи — всеки път като я видеше, си припомняше неуспешния си опит да я съблазни. Ах, колко грубо го беше отхвърлила! Обиди го, че не притежава нито внушителна физика, нито впечатляващо висок коефициент на интелигентност. Да, права беше. Пиер бе надарен само с организаторски качества, а това не бе голям коз в любовните авантюри.

Управителят бутна двете крила на вратата. По изключение този път не миришеше на нищо, тъй като ястията бяха поръчани от заведение. Самите готвачи бяха освободени за вечерта. Тъкмо щеше да се върне обратно, когато видя, че една от допълнително наетите жени е коленичила и търси нещо в овехтяла торба.

Пиер каза строго:

— Елате незабавно, имаме нужда от вас на една от масите.

Младата жена вдигна живо глава.

— Да, но…

— Но какво? — отвърна Пиер раздразнено.

Поколеба се дали да не повиши тон, но замлъкна смутен от бадемовидните сини очи на сервитьорката.

— Мисля, че в кухнята има плъхове. Видях един да влиза в чантата ми — измърмори момичето и приглади рус кичур.

Пиер я изгледа с престорено, почти насмешливо възмущение.

— Откакто съм тук, не съм виждал нито един плъх. Отивайте да помогнете в залата.

Със зачервено от срам лице младата жена се подчини, без да каже нищо повече, и се отправи към приемната зала. Той забеляза, че ръстът й е по-висок от средния. Или тренираше баскетбол, или имаше скандинавска кръв. Пиер си обеща на следващия ден да поговори по този повод с представителя на агенцията за наемане на сервитьори. На шкафа имаше полупразна бутилка шампанско и мръсна чаша. Вероятно сервитьорката си бе пийвала тайно и затова е измислила това смешното извинение с плъховете.

Пиер реши да си отдъхне за малко и дръпна най-близкия стол. Вече повече от пет часа беше на крак. Сипа си глътка шампанско и бутна предпазливо бутилката встрани — да не би да го заварят с тази компрометираща вещ наблизо. След последните си процедури по таласотерапия изобщо не посягаше към чашката. Погледът му спря върху захвърлената в ъгъла чанта на сервитьорката. Плъхове. Каква глупост! Пиер се наведе да я премести, тъй като не обичаше безпорядъка.

Комисарят Антоан Марка се проклинаше, че бе подхванал такъв разговор със Софи Доуз, архивар и книжар по професия и специалист по древни надписи, която бе дошла в Рим, за да поздрави своя приятелка в посолството. Всичко вървеше чудесно до мига, в който Марка се пошегува с две жени, които седяха малко встрани и очевидно се наслаждаваха на взаимната си компания. Внезапно обзет от неуместен порив, той отбеляза, че е много тъжно да видиш две толкова хубави дами, привърженички на хомосексуалната любов, когато градът е пълен с истински италиански мъже, които веднага да се раздадат.

При тази сексистка забележка, Софи го стрелна с поглед. Той, който ненавиждаше простащината в любовта, се бе държал като пълен мачист и, което е още по-лошо, не бе могъл да определи сексуалните предпочитания на събеседницата си, която тутакси му обърна гръб.

Марка погледна часовника си. Време бе да се върне в хотела. Утрешният ден щеше да е дълъг, а трябваше да посети и ложата „Калиостро“, за да се порови в библиотеката й. Щеше му се да се сбогува с приятеля си Алекси Жегю, съветник по военните въпроси в посолството, който го бе поканил на приема. Поколеба се — веднъж прекрачил прага на посолството, вече нямаше да намери толкова много красиви жени, струпани на едно място. Марка имаше непреодолимо желание да изживее нещо романтично, докато е в Рим. Въпреки че категорично забраняваше смесването на мъже и жени в ложата, обожаваше компанията на противоположния пол.

Докато беше женен, бившата му съпруга казваше, че е старомоден, когато той се опитваше да защити позицията си. Напразно се оправдаваше със съществуването на ложи за жени. Отлично знаеше, че подобно консервативно разбиране изглежда напълно странно за невежите, които съзираха в него опит за разделение, поощряващо мнението, че жената не е равна на мъжа.

— Е, Антоан, харесва ли ти вечерта? По-различно е от полицейската ти служба, нали?

Марка подскочи. Не бе видял кога бе дошъл приятелят му Алекси.

— Горе-долу. Но, моля те, спаси ме и ми намери жена, която още да предпочита мъжката компания.

Алекси Жегю сви палците и показалците си и ги приближи до очите си, имитирайки бинокъл, и се огледа. Този капитан на кораб, който сега работеше във военното разузнаване, имаше заразително добро настроение.

— Високата блондинка на два часа и рижата на шест часа. И двете изглеждат самотни без свита. Русата е директор „Маркетинг“ на банката в Сао Паулу, червенокосата е асистентка на собственика на една израелска фирма, която има нечисти сделки в продажбата на оръжие на новопоявилите се страни.

— Не са за мен. Нямаш ли някой по-класически тип — художничка, танцьорка, нещо… по-артистично.

— Можем да уредим нещо по въпроса срещу малка услуга.

— Казвай.

Алекси Жегю замълча, докато изяде сандвича с гъши дроб. После продължи, но гласът му беше колеблив. Беше си пийнал повечко и очите му блестяха.

— Бих искал да знам дали посланикът е…

Марка последна учудено приятеля си.

— Дали е какво? Ако е хомосексуалист, не разчитай на мен да го разбера пръв. Уважавам те, но има граници, които не мога да прескоча въпреки приятелските чувства.

— Глупости! Просто исках да знам дали и той е франкмасон като теб. Това е!

Полицаят се сепна и отговори сухо:

— Не съм доносник. Питай него самия.

— Шегуваш ли се? Не искам да ме върнат в Париж или да ме изпратят в някое забравено от Бога консулство в Африка. Не мога да ви се доверя на вас, масоните, предвид силата, която имате. Попитах те като услуга. Вие си имате таен код, по който да се разпознавате. Например ръкостискането, при което по някакъв особен начин притискате пръсти върху китката.

Марка въздъхна. Всеки път все същите глупости. Окултното влияние, знаците за разпознаване, разни измислици. Той вече не си спомняше колко пъти разни лаици му бяха стискали ръката с потупване по китката. Досега Жегю винаги се бе шегувал с масонството, а сега му искаше не особено почтена услуга.

— Съжалявам. Не мога.

— Кажи по-скоро, че не искаш, Антоан. Ти ме познаваш повече от петнадесет години, но се опитваш да запазиш тайната на посланика, един напълно непознат? Наистина много се подкрепяте…

Марка се отказа да спори. Утре, като изтрезнее, Жегю сам ще го моли да му прости за проявената нетактичност.

— Да оставим тази работа, Алекси. Ще тръгвам. Малко съм уморен. Ако искаш, утре ще поговорим.

Военният съветник разбра, че е отишъл твърде далеч.

— Не, не настоявам. За да ти се извиня, ще ти представя две актриси, които очакват единствено нас.

Алекси прегърна Марка насила и го повлече към терасата. Минаха покрай много от поканените, приятелят му представяше разни мъже и жени, чиито имена и все по-важни постове той веднага забравяше. Дипломатическата любезност и тяхното държане го вкаменяваха. Малко преди да излязат на терасата, той видя Софи Доуз, която се качваше по стълбището към залата на първия етаж, в компанията на руса жена с великолепни крака. Опита се да си представи какво щяха да правят там двете жени… вероятно щяха да се любуват на колекцията от картини.