Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (13)

13

Рим

Марка въртеше между пръстите си малка дървена клечица от коктейлна хапка. Знак, че се е изнервил. Той бе предпочел да отстъпи пред началника по сигурността, вместо да продължи да води този спор, който ставаше смешен.

Тя умишлено го бе предизвикала с атаките си по повод на неговата принадлежност към масонството и нищо не можеше да я накара да промени мнението си. А и той не за първи път чуваше тези нападки и отричането не водеше до нищо. Първо, защото не се отъждествяваше с онези, които бяха спомогнали за опетняването на името на масоните. И най-вече защото усещаше, че по никакъв начин не може да я накара да разбере в какво се състои всъщност красотата на масонските ритуали. Тя виждаше само тъмната им страна…

Определено не му вървеше с жените. Или пък вече не можеше да се оправя с тях. След развода си не се беше оженил повторно и очевидно имаше основание за това. Една вечер, когато нямаше особено желание за секс, една от жените, с които имаше мимолетни връзки, му бе казала, че очевидно не може да се отърси от спомена за бившата си съпруга. Антоан едва не избухна в смях. Всъщност той се сещаше за бившата си съпруга само в края на месеца, когато трябваше да изпрати чека за издръжката. Или пък когато тя, посредством адвоката си, му изпращаше едно от онези изумителни писма с долни обвинения и остри нападки, които само тя умееше да пише. Поради слабост или извратеност Антоан пазеше старателно всички яростни послания.

Това, което го възпираше да ги унищожи, беше смайването му как така от толкова любов можеше да се стигне до такава студена омраза?

Той се огледа с надеждата, че режисьорката ще е още тук, но за голямо негово разочарование тя си беше тръгнала. Гостите бяха останали наполовина. Антоан реши да вземе палтото си и да напусне посолството. Вечерта се бе развалила. Жегю изобщо не се мяркаше. Вероятно докладваше на посланика и мимоходом режеше главата на колежката си.

Носеше се топлият и чувствен глас на Чайна Форбс, вокалистката на „Пинк Мартини“, много предпочитана група за светските вечери след излизането на последния им албум. Той позна парчето U Plavu Zoru, невероятна и зашеметяваща смесица от цигулки, конга и ритмичен речитатив. Антоан спря за няколко секунди, за да се наслади на този прекрасен миг. Освен че харесваше „Пинк Мартини“ и тяхното влечение към музиката на 40-те, той обожаваше и певицата, която бе видял в началото на кариерата й в едно парижко предградие. Нейната сладникавост и смущаваща спонтанност се примесваха по очарователен начин.

Когато отвори очи, отекваха последните акорди на цигулката.

Завръщането към действителността бе грубо. Жад Зевински стоеше срещу него с ръце на хълбоците и го гледаше строго, сякаш искаше да му препречи пътя. Споменът за Чайна Форбс се стопи мигновено.

— Не си тръгвайте. Имат нужда от нас.

— Имат?

Жад му подаде смачкан лист хартия.

— Да, имат! От вас и от мен! От проклетата двойка! Тайната агентка и масонът, ако предпочитате. Дръжте. Можете ли да четете?

Марка прегледа набързо факса: … гореспоменатият полицейски служител ще бъде на разположение на консулските власти. Той ще работи в пълно сътрудничество с отговорниците на службата по сигурността, които са там…

Комисарят се намръщи.

— Предполагам, че вие нямате нищо общо с това?

— Колко сте проницателен. Ако зависеше от мен, щях да накарам да ви изхвърлят от посолството. Изглежда, че вашият приятел Жегю е поел ужасната инициатива да съобщи за присъствието ви тук на по-високо ниво.

Полицаят въздъхна. Не искаше тази работа да се протака до безкрай.

— Слушайте, хайде да не разиграваме комедия. Нито вие, нито аз искаме да прекараме и една минута повече заедно и най-добре е да се разделим веднага. Отивам да си лягам. Утре ще ви изпратя доклад, в който ви уведомявам, че не съм видял нищо на първия етаж. Разследването ще остане на вас, а аз ще запазя спокойствието си. Връщам се в Париж и работата е готова.

Жад се усмихна. За първи път в негово присъствие.

— Разбрахме се. И, разбира се, не казвайте нито дума на приятелите си от ложата.

— Знам това и без да го споменавате. Още повече че ако ви опиша на тях, те няма да ми повярват. Толкова добрина и финес… не, ще кажат, че си измислям.

Жад посрещна тази шега, без да спре да се усмихва.

— За мен е удоволствие, че няма да ви видя повече, комисар.

— Чувствата ни са взаимни.

Тя му хвърли последен поглед, после се обърна и се насочи към хората от охраната, струпани пред вратата на кухнята.

Марка пое към изхода, но после, в последния момент, зави към групата. Жад изглеждаше вбесена и крещеше на подчинените си. Единият от хората й посочи с пръст полицая. Тя се обърна и вдигна очи към тавана.

— Какво още искате?

Сега Марка се усмихна.

— Забравих да ви дам адреса на хотела, за да ме повикате в случай на нужда.

Тя го измери с поглед.

— Много сте любезен, но не вярвам да ми потрябва. Достатъчно е да ми изпратите писменото си становище до посолството.

Той хвърли поглед към вратата на кухнята.

— Какво става?

— Нищо, или почти нищо. Управителят се съвзема. Бил е ударен. Очевидно от някоя от допълнителните сервитьорки, наети за вечерта. С малко повече късмет ще успеем да направим портрет-робот. Лека нощ.

Тя демонстративно му обърна гръб и продължи да разговаря с агентите по сигурността.

Марка вдигна рамене и се отправи към гардероба. „Тайната агентка и масонът“! Изразът беше смешен, но звучеше добре. Може би тя имаше чувство за хумор.

Той бутна тежката врата на двореца и усети хладния бриз по лицето си. Ако не се беше случило това убийство, щеше да се разходи из Рим. Столицата на Цезар и на папството го привличаше неудържимо. А и беше страстен почитател на оперите на Пучини, а в момента се играеше „Тоска“. Обхвана го мечтателно настроение. Вдругиден той щеше да е в своя тесен комисариат и да чете все едни и същи доклади, да слуша хората му да се оплакват, все едни и същи нагласени речи и изтъркани шеги. В сравнение с всичко това тази жена с трудно име поне излъчваше живот, истински живот, може би.

Марка вдигна рамене. Да си на четиридесет години и да се захласваш по една непозната, която освен всичко друго беше и истерична! Само той беше способен на това. По-добре беше да се върне към скъпите си занимания. Миналото не можеше да го разочарова. А и масонството запълваше цялото му време.

Истинско търсене. Без край.

Мисълта за трупа на младата жена изплува отново в съзнанието му. Кой можеше да изпитва удоволствие от ритуала на Хирам, да допуска такъв грях и да стига дотам, че да убива човешко същество по този начин? Като всички легенди смъртта на Хирам беше преувеличена и най-вече носеше много послания.

Трябва да си посветен, за да разбереш значението на убийството, или поне да си чел книги за масонството. В случая свидетелските показания сочеха жена… Убийца на масони. Смешно и страшно, помисли си Марка, докато вървеше край оградата на посолството. Усети, че му се доспива, и спря такси в края на улицата. В колата мозъкът му отново заработи. Не можеше да спре да анализира, да сравнява, да разиграва сценарии… А от другата страна на оградата животът на млада жена бе брутално отнет. И той трябваше да разнищи това убийство на тази непозната сестра, защото да си масон означава да си солидарен в живота… и в смъртта.

Таксито спря пред хотел „Джулиани“ в един от малкото все още спокойни квартали на Вечния град. Дълги, тесни улици, които колите избягваха, тротоари, засенчени от портокалови дръвчета и навсякъде къщи, построени по времето на фашизма. Жилища на първенците на този режим, които търсеха вдъхновение в историческото минало на полуострова дотолкова, че кварталът днес беше истинска смесица от различни италиански архитектурни стилове.

Семейство Джулиани бе влюбено във Венеция. Във Венеция от края на века с дворците от стар мрамор, бледи цветове и грапава мазилка, проядена от морския въздух. Поне така изглеждаше днес хотел „Джулиани“ в очите на чужденците, които идваха да отсядат тук за нощ или за месец.

Собствениците на имота не бяха пипнали нищо във външния му вид, когато са го превърнали в хотел, тъй като знаеха, че клиентите обичат както комфорта, така и миналото. Това се хареса и на Марка.

Когато се прибра в стаята си, комисарят взе един от онези бележници, с които никога не се разделяше. Прелисти го, за да намери свободен лист, и внимателно махна капачката на лъскавата червена химикалка, която неговият син му бе подарил за Деня на бащата. И започна работа.

Записа името на Софи Доуз, мястото на убийството и странния ритуал, използван от убийцата. Припомни си и чутото за други подобни убийства, за които му бе разказал учен, с когото се бе запознал по време на изследванията си върху историята на Ордена преди много години.

Той не знаеше дали тази тъмна легенда се основава на истински факти, или беше силно преувеличена във връзка с преследванията на братята масони през последните векове. Този учен, Почитаем майстор в Ложата на Трите светлини, умрял преди десет години, беше специалист по история на Испания. Той му бе разказал, че в тази страна през интервал от сто години е имало две атаки за изтребване на масоните.

Първата — точно след заминаването на войската на Наполеон. Около стотина испански братя били обезглавени заради силната им подкрепа на френските идеи и враждебността им към монархията. Втората — по време на ужасната Гражданска война между републиканците и националистите на генерал Франко, заклет враг на масонството — „това движение е ожесточен противник на Христос и католическата църква“. Масоните, които били с леви убеждения, имали много представители както в политическите, така и във военните кръгове. Те били преследвани от победната войска на Каудильо и много от тях загинали в затвора на диктатора, който веднага след като дошъл на власт, забранил масонството.

Марка си спомни, че си бе водил записки по тези разкази и реши да ги потърси. Струваше му се, че ставаше дума за убийства в Севиля и че в една разграбена ложа са намерени братя с разбити глави. На челата им било изписано „Хирам“ с кървави букви. Беше позабравил тази история. Но навремето преследванията и убийствата са били често явление. Само масоните, които посещавали ложите, забелязали странността на убийствата.

Когато отново посети римската ложа утре, Марка щеше да попита дали се пазят описания и на други подобни убийства в архивите. Твърде уморен, той остави химикалката и се пъхна в леглото с меки чаршафи. Заспа мигновено.

Сънува.

Изкачваше се по една огромна стълба към осеяното със звезди небе. Безбройните стъпала водеха към светъл облак. После стълбата се разклати и той падна в дълбока и тъмна пропаст, от дъното на която го гледаше огромно око. До него падна и една жена. Изглеждаше много кротка и го гледаше добродушно. Това беше Софи Доуз с окървавено чело.