Кейт Мос
Лабиринтът (86)

79.

Алаис се събуди рязко, беше премръзнала и вкочанена. По изгрев-слънце сиво-зеленият пейзаж беше окъпан в нежна морава светлина. През планинските долчини и клисури на пръсти пристъпваше лека бяла мъгла, застинала и мълчалива.

Алаис погледна Хариф. Той спеше кротко, завит до ушите с обточеното с кожа наметало. Беше се уморил много от пътуването, продължило цял ден и цяла нощ.

Над планината тегнеше мълчание. Въпреки че й беше студено, въпреки неудобствата Алаис се радваше на самотата след месеците отчаяна пренаселеност и теснотия в Монсегюр. Като внимаваше да не събуди Хариф, тя се изправи и се протегна, после бръкна в дисагите. Отчупи си малко твърд хляб. Наля си чаша гъсто червено вино и го топна в него. Започна да яде бързо и се зае да приготвя храна и за другите.

Не смееше да мисли за Бертранд и Сажо. Къде ли бяха сега?

Въздухът беше разсечен от писъка на улулица, завърнала се от нощен лов. Успокоена от познатите звуци, Алаис се усмихна. Из шубрака се стрелкаха животни. Из горите виеха вълци, за да заявят присъствието си. Светът си беше все същият…

Събуди двамата придружители и им съобщи, че храната е готова. После заведе конете на реката и разчупи с дръжката на меча си леда, за да ги напои.

Сетне отиде да вдигне от сън Хариф. Зашепна на неговия език и го хвана полека за ръката. Напоследък той често се будеше натъжен.

Хариф отвори изсветлели от времето очи с увиснали клепачи.

— Бертранд!

— Аз съм, Алаис — промълви тихо жената.

Старецът примига, объркан, че се е озовал на този сив планински склон. Сигурно отново е сънувал Йерусалим — помисли си Алаис, — минарето на джамията, виковете, призоваващи сарацините на молитва, безкрайното море на пустинята.

През годините, които бяха прекарали заедно, Хариф й беше разказвал за дъхавите подправки, за ярките цветове и лютивия вкус на храната, за ослепителното кървавочервено слънце. Беше говорил за Пророка и за древния град Аварис, негов пръв дом. Беше й разказвал за баща й на младини и за Noublesso.

Алаис загледа със свито сърце мургавата му, посивяла от времето кожа и бялата му коса. Хариф беше прекалено стар за такава битка. Но мисълта за Лос Серес и за Бертранд му вдъхваше сили да продължи.

— Алаис — промълви той.

— Малко остана — успокои го тя и му помогна да се изправи. — Близо сме до дома.

 

 

Гилем и Сажо мълчаливо седяха в прикритието на планината.

Гилем се беше опитал на няколко пъти да подхване разговор. Накрая се отказа и се затвори в своя си свят, също като Сажо.

Той се измъчваше от угризения. Навремето беше завиждал на Гилем, после го беше мразил, а накрая се беше научил да не го помни — и така цял живот. Беше заел мястото му до Алаис, но не и в сърцето й. Алаис бе останала вярна на първата си любов. Беше устояла въпреки отсъствието и мълчанието.

Сажо знаеше колко смел е Гилем, колко дълго и безстрашно се е сражавал, за да прогони от Окситания кръстоносците. Но не искаше да признае, че го харесва и му се възхищава. Нито да го съжалява.

Чакаха цял ден, като се редуваха да дежурят. Малко преди здрачаване долу по склоновете изхвърча ято гарвани. Те закръжиха, понесоха се и заграчиха, като махаха рязко с криле.

— Идва някой — каза Сажо и застана нащрек.

Надзърна иззад огромния камък, закрепен на тясната скала над входа на пещерата сякаш от великанска ръка. Не видя долу нищо, никакво движение. Излезе предпазливо от укритието си. Всичко го болеше. Ръцете му бяха изтръпнали. Надвеси се от ръба на скалата и скочи долу. Приземи се лошо. В изкълчения глезен го прониза болка.

— Подай ми меча — рече той и протегна ръка.

Внезапно някъде в далечината се чуха гласове. Сажо съзря в сумрака тънка струйка дим, който се виеше зад рядката гора.

Погледна хоризонта, където лилавата земя се сливаше с притъмнялото небе.

— На югоизточната пътека са — съобщи Сажо, — а това означава, че Ориан изобщо не е влизала в селото. От тази посока няма да могат да продължат с конете. Пътят е непроходим. Ще им се наложи да вървят пеш. — Мисълта, че Бертранд беше само на хвърлей оттук, не му даваше мира. — Слизам долу!

— Не! — побърза да каже Гилем. — Много е рисковано. Ако те видят, ще изложиш на опасност живота на Бертранд. Знаем, че Ориан ще дойде в пещерата. Тук ще я изненадаме. — Той замълча. — Не вини себе си, приятелю. Не си могъл да го предотвратиш. Ще помогнеш на дъщеря си, като се придържаш твърдо към плана ни.

— Нямаш представа какво ми е — рече с треперещ от гняв глас.

Гилем разпери ръце.

— Извинявай.

— Тя е още дете.

— На колко години е?

— На девет — отговори рязко Сажо.

— Значи е достатъчно голяма, за да разбере. Бертранд може би вече е осъзнала, че има нещо гнило. Знаеше ли, че Ориан й е леля?

Сажо поклати глава.

— Знае, че Ориан не е приятелски настроена към Алаис. Не би трябвало да тръгва с нея.

— Може би не е знаела коя е — предположи Гилем. — Иначе едва ли е щяла да тръгне.

След кратко мълчание Гилем продължи:

— Смятам, че след като спасим Бертранд, ще се справим с войниците. Все повече ми се струва, че Ориан ще остави хората си в лагера и ще тръгне нагоре сама с дъщеря ти.

Сажо кимна.

— Продължавай.

— Ориан е чакала този ден повече от трийсет години. Едва ли ще рискува да показва на друг къде се намира пещерата. И да споделя с някого тайната. Смята, че само синът й знае къде е, и няма да очаква никаква съпротива.

Разговорът беше прекъснат от пискливия глас на Ориан, властен и студен. Без да се чуе и звук, двамата мъже извадиха сабите и заеха позиции недалеч от входа на пещерата. Сажо се скри зад скалата, а Гилем — в храсталака.

Гласовете се приближаваха.

Сажо имаше чувството, че прави всяка крачка заедно с Бертранд. Всеки миг бе сякаш цяла вечност. Накрая от прикритието на дърветата изникнаха два силуета. Ориан и Бертранд. Наистина бяха сами.

Сажо гневно стисна юмруци. Върху бузата на Бертранд имаше рана от нож. Ориан беше омотала около врата й въже, което се спускаше по гърба до двете й китки, завързани отзад. Другият край на въжето беше в лявата ръка на Ориан. В дясната тя носеше кинжал, с който ръгаше Бертранд по гърба, за да върви по-бързо.

Момиченцето стъпваше плахо и често се препъваше. Сажо присви очи и видя, че краката му под полата са вързани хлабаво, така че да върви, но не и да тича.

Той си наложи да не мърда, докато двете излязат на поляната точно под пещерата.

— Каза, че е зад дърветата.

Бертранд прошепна нещо.

— Дано е истина, иначе мисли му — закани се Ориан.

— Ето там е — рече детето.

Сажо долови в гласа й ужас и сърцето му се сви.

Смятаха да причакат Ориан при входа на пещерата. Той щеше да насочи вниманието си към Бертранд, за да я издърпа извън обсега на Ориан, а Гилем трябваше да обезоръжи жената още преди тя да е успяла да използва кинжала.

Сажо погледна Гилем, който му кимна, че е готов.

— Но не е хубаво да влизаш вътре — каза Бертранд. — Това място е свещено. Там могат да влизат само пазителите.

— Виж ти — ухили се Ориан. — И кой ще ме спре? Ти ли? — На лицето й се изписа горчивина. — Приличаш ужасно на нея, чак ми се повдига — рече тя и дръпна въжето около шийката на Бертранд. — Алаис казваше на всички какво да правят. Все се мислеше за най-умната.

— Не е вярно — извика Бертранд.

На Сажо му се прииска да я накара някак да замълчи.

Бертранд се разплака.

— Няма пък да те водя нататък.

Ориан вдигна ръка и я удари. От гърдите на Сажо се изтръгна гърлен вик и той се хвърли върху Ориан.

Ориан реагира начаса: издърпа Бертранд и допря кинжала до гърлото й.

— Колко разочароващо. А аз си мислех, че синът ми ще се справи с такава проста задача. Вече те бяха заловили, поне така ми казаха. Но както и да е.

Сажо се усмихна на Бертранд, за да я поуспокои.

— Пусни меча — нареди спокойно Ориан, — или ще я убия.

— Извинявай, Сажо, че не те послушах — проплака Бертранд, — но пръстенът ти беше у нея. Тя ми каза, че си я пратил да ме вземе.

— Това не е моят пръстен, brava — отвърна мъжът и пусна меча.

Той падна със силно дрънчене на твърдата земя.

— Вече е по-добре. — Ориан се усмихна. — Сам ли си?

Сажо не отговори. Ориан допря острието до вратлето на Бертранд и боцна кожата под ухото й. Детето изпищя, а по шийката му на тънка струйка се застича кръв, която приличаше на червена панделка.

— Пусни я, Ориан. Трябвам ти аз, а не тя.

 

 

Гласът на Алаис. Сякаш самата планина затаи дъх.

Привидение? Гилем не можеше да каже.

Имаше чувството, че тялото му е кухо и безтегловно. Не помръдна от страх, че ще подплаши видението и то ще изчезне. Погледна към Бертранд, сетне към Алаис, ако това изобщо беше тя.

— Пусни я, Ориан.

Думите на Алаис развалиха магията.

— Мамо — извика Бертранд и протегна отчаяно ръце.

— Невъзможно… — заяви Ориан, присвила очи. — Ти умря. Видях те как издъхваш.

Сажо се стрелна към нея и се опита да изтръгне Бертранд, но не беше достатъчно бърз.

— Не се приближавай! — изкрещя Ориан и затегли момиченцето към входа на пещерата. — Кълна се, ще я убия.

— Мамо!

Алаис направи крачка напред.

— Пусни я, Ориан. Разправията ти е с мен.

— Няма разправия, сестро. „Книга Слова“ е у теб. Искам я.

— И след като я получиш, какво?

Гилем беше като омагьосан. Още не смееше да повярва, че това е Алаис.

Вниманието му беше привлечено от някакво раздвижване, от проблеснала стомана и шлемове. През гъсталака към Алаис се промъкваха двама войници. Други чакаха в засада.

— Заловете ги!

Войникът най-близо до Сажо го сграбчи за ръцете и го хвана с все сила, през това време и другите излязоха от прикритието си. Алаис дръпна светкавично меча си и го завъртя, като заби острието в крака на най-близкия войник. Вторият се метна към нея. Мечовете зазвънтяха, разхвърчаха се искри.

Алаис имаше предимството да е по-нависоко, но беше по-дребна и слаба.

Гилем изскочи от скривалището си и се завтече към нея точно когато тя се препъна и залитна. Войникът се спусна към нея и я рани в ръката. Алаис изпищя и пусна меча.

— Мамо!

Гилем се втурна и след няколко крачки заби меча си в корема на войника. От устата му блъвна кръв. Очите му се разшириха от ужас и той се свлече.

Нямаше време дори да си поеме дъх.

— Гилем! — извика Алаис. — Внимавай отзад!

Той се завъртя кръгом и видя още двама войници. Извади с рев меча си и се нахвърли. Острието разсичаше въздуха, докато Гилем ги отблъскваше, като размахваше оръжието напосоки — безпощадно, първо към единия, после и към другия.

Беше по-добър в меча, но онези имаха числено преимущество.

Сега Сажо беше вързан и повален на колене. Единият от войниците бе останал да го пази, опрял острието във врата му, а вторият се притече на помощ на останалите, за да обезвредят Гилем. Доближи се до Алаис дотолкова, че я достигаше със сабята си. Макар да губеше много кръв, тя успя да извади от колана си нож и да го забие с все сила между краката на своя нападател. Острието разряза бедрото му и той изпищя.

Заслепен от болка, залитна назад. Гилем видя как Алаис също отскача и си удря главата в скалата. Опита се да се изправи, но беше замаяна. От раната на главата й рукна кръв.

С камата, все още забита в крака му, войникът се хвърли на Гилем като мечка, привлечена от примамка. Гилем отстъпи назад, но се подхлъзна. Другите двама му се нахвърлиха и го залепиха с лицето надолу за земята.

Той усети как ребрата му пукат, когато някой го изрита отстрани. При втория ритник се загърчи от болка. Почувства в устата си кръв.

Откъм Алаис не долиташе и звук. Тя сякаш изобщо не помръдваше.

После Гилем чу как Сажо крещи. Вдигна глава, но войникът го фрасна с плоската страна на меча си.

Ориан беше изчезнала в пещерата с Бертранд.

Гилем нададе рев, събра сетни сили и се вдигна на крака, като запрати един от войниците по нанадолнището. Грабна меча и го заби в гърлото на единствения мъж, който още стоеше на крака, а Алаис коленичи и прониза другия в крака със собствения му кинжал. Воят заглъхна в гърлото му.

Всичко притихна.

Гилем се вгледа в Алаис. Дори сега не можеше да повярва на очите си. Сетне протегна ръка.

Алаис вплете пръсти в неговите. Той почувства кожата й, разкъсана и разранена. Истинска.

— Мислех, че…

— Знам — побърза да каже тя.

Гилем не искаше да я пуска, но си спомни за Бертранд.

— Сажо е ранен — каза той и тръгна по склона към входа на пещерата. — Помогни му. Аз отивам да търся Ориан.

Алаис се надвеси над Сажо, после хукна след Гилем.

— Просто е в безсъзнание — обясни тя. — Ти остани тук. Разкажи му какво се е случило. Трябва да намеря Бертранд.

— Не, Ориан цели точно това. Ще те принуди да кажеш къде си скрила Книгата, после ще ви убие и двете. Толкова ли не разбираш, ако отида сам, има по-голяма вероятност да изведа дъщеря ти жива.

— Дъщеря ни — поправи го Алаис.

Той чу думите, макар да не разбра какво означават. Сърцето му заби като обезумяло.

— Алаис, какво… — подхвана Гилем, но тя вече тичаше по прохода към тъмнината.