Кейт Мос
Лабиринтът (5)

II

Лос Серес

Югозападна Франция

На няколко километра източно по права линия, в затънтено селце в планината Сабартес, на маса от тъмно, лъснато до блясък дърво седи висок слаб мъж в светъл костюм.

Таванът на стаята е нисък, подът е покрит с големи квадратни плочки с цвят на червена планинска пръст и благодарение на тях въпреки жегата навън в помещението е прохладно. Капаците на единствения прозорец са затворени и вътре е сумрачно, ако не се брои езерцето жълта светлина, хвърляна от газеника на масата. До него има стъклена чаша, напълнена почти догоре с червена течност.

По масата са наслагани листове плътна жълтеникава хартия и всеки от тях е изписан с черно мастило. В стаята е тихо, чува се само как перото на писалката дращи и кубчетата лед потракват в стъклото, когато мъжът отпива от чашата. Долавя се лек мирис на алкохол и череши. Часовникът тиктака и отмерва времето, мъжът спира, мисли, после отново започва да пише.

В този живот оставяме след себе си единствено спомена за това какви сме били и какво сме направили. Само бегъл отпечатък, нищо повече. Натрупах много познания. Помъдрях. Но дали съм променил нещо? Не мога да кажа. Pas a pas, se va luenh^[1].

Докато седях и чаках светлината да помръкне, гледах как зеленото на пролетта отстъпва място на златото на лятото, как медта на есента е изместена от белотата на зимата. Отново и отново се питах: Защо? Ако знаех какво е да живееш с такава самота, да стоиш като единствен свидетел на безконечния кръговрат от раждане, живот и смърт, какво щях да сторя? Тежи ми, Алаис, самотата, вече не издържам. Изживях този дълъг живот с празнота в сърцето, празнота, която с годините набъбваше все повече и повече, докато накрая стана по-голяма и от сърцето ми.

Постарах се да удържа на думата си. Изпълних първото обещание, което съм ти дал, второто си остана неизпълнено. Поне засега. От известно време усещам, че си наблизо. Всеки момент отново ще дойде нашето време. Всичко сочи към това. Не след дълго пещерата ще бъде отворена. Долавям тази истина навсякъде около себе си. Ще бъде намерена и книгата, която толкова дълго беше на сигурно място.

Мъжът спира да пише и се пресяга към чашата. Очите му са замъглени от спомена, но гиньолето^[2] отново му дава сили.

Открих жената. Най-после. И се питам дали ако сложа книгата в ръката й, тя ще я възприеме като нещо познато. Дали споменът се е запечатал в кръвта и костите й? Дали ще се сети как корицата трепти и променя цвета си? Ако развърже връзките и разлисти изсъхналия ронлив пергамент, ще си спомни ли думите, които кънтят през столетията?

Сега, когато дните ми са преброени, се моля най-сетне да имам шанса да поправя грешката, която съм допуснал, и накрая да науча истината. Истината ще ме направи свободен.

Мъжът се обляга на стола и долепва осеяни със старчески петна ръце към масата. Шансът да разбере след толкова време какво е станало накрая.

Това е единственото, което иска.