Метаданни
Данни
- Серия
- Лангедок (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Labyrinth, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кейт Мос
Заглавие: Лабиринтът
Преводач: Емилия Масларова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Лалка Лилова
ISBN: 978-954-584-072-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2545
История
- — Добавяне
19.
Когато се събуди отново, Алаис лежеше в ленени чаршафи, а не на трева. Ушите й пищяха тихо като есенен вятър, който свисти сред дърветата. Тялото й бе изненадващо тежко и неподвижно, сякаш не беше нейно. Беше й се присънило, че с нея е Есклармонд и е положила на челото й хладна длан, за да отнеме температурата.
Отвори очи. Над нея бе познатият тъмносин балдахин. Стаята беше окъпана в нежната златиста светлина на залеза. Алаис долови лекото ухание на току-що запалени билки. На розмарин и лавандула.
Чу някъде наблизо и женски гласове, хрипливи и тихи. Жените шепнеха явно за да не я събудят. До празната камина точно като две стари гарги седяха Алзиет, жената на главния коняр, която всички мразеха, и Рание, хитра злобна клюкарка, омъжена за недодялан грубиян. Сестрата на Алаис — Ориан, често им възлагаше да свършат едно друго, но Алаис им нямаше вяра и недоумяваше как са се озовали в стаята й. Баща й не би ги пуснал за нищо на света.
После се сети. Него го нямаше. Беше заминал за Сен Жил или Монпелие, Алаис вече не помнеше точно за къде. Гилем също.
— И къде бяха? — изсъска Рание.
— В овощната градина, точно при върбите край потока — уточни Алзиет. — Най-голямото момиче на Мазел ги е видяло как слизат там. И нали си е проклето, веднага изприпкало да каже на майка си. После самата Мазел дотърча на двора, кършеше ръце, все повтаряше какъв срам било това и как не искала да ми казва точно тя.
— Открай време е завиждала на момичето ти. Дъщерите й са дебели като свине и са сипаничави. Всички са грозни като смъртта. — Рание доближи глава. — А ти какво направи?
— Как какво! Слязох да проверя. Сграбчих Раул за косата — ужасно твърда и сплъстена е, и го шляпнах по ушите. А той, моля ти се, си закопчаваше с едната ръка колана, беше станал морав от срам, задето съм го спипала. Когато се обърнах към Жанет, Раул се отскубна и си плю на петите.
Рание изцъка.
— А Жанет цивреше през цялото време и си повтаряше като навита, че Раул я обичал и щял да се ожени за нея.
— Ами ако той е искрен в намеренията си?
Алзиет изсумтя.
— Раул не е в положение да се жени — завайка се тя. — Петима по-големи братя и само двама задомени. Баща му кисне денонощно в пивницата. До последния им сол отиват в джоба на Гастон.
Алаис се опита да не слуша клюкарките. Приличаха на лешояди, които кълват мърша.
— Но пак добре де — рече хитро Рание и кимна към леглото. — Ако не беше слязла долу, нямаше да намерят нея.
Алаис застана нащрек.
— Така си е — съгласи се Алзиет. — Мисля, че ще ме възнаградят прещедро, щом баща й се прибере.
Сенките се издължиха. Алаис ту се унасяше, ту се будеше.
По едно време в стаята влезе болногледачка, също от любимите прислужници на сестра й, която смени Алзиет и Рание. Алаис се пробуди от шума. Болногледачката седна на края на леглото и под тежестта й то прискърца. След броени секунди сумтенето, свистенето и измъченото хъркане оповестиха, че жената е заспала.
Алаис изведнъж се разсъни. В миг си спомни до най-малките подробности последните напътствия на баща си. Да пази дъската с лабиринта. Седна на леглото и трескаво започна да я търси.
Дъската я нямаше.
Като внимаваше да не събуди болногледачката, Алаис дръпна вратата на нощното шкафче. Прокара пръсти по края на леглото, да не би дъската да е паднала между дюшека и дървената рамка. Нямаше я и там.
Res. Нищо.
Стъпи на пода и на пръсти отиде до стола, където шиеше. Искаше да бъде сигурна. На облегалката беше оставено наметалото й. Някой се беше опитал да го почисти, но по червения извезан подгъв още имаше кал. Миришеше на кисело, на двор или на конюшня. Кесията й я нямаше, а заедно с нея и merel.
Изведнъж старите познати сенки й се сториха страховити. Алаис съзираше опасност навсякъде около себе си.
„Ами ако нападателите са още в замъка? И ако дойдат пак?“
Облече се припряно, вдиша светилника и нагласи пламъка. Стресна се при мисълта, че отново ще прекоси сама двора, но не можеше да стои в стаята и просто да чака.
Coratge. Смелост.
Притича през Парадния двор до Пентската кула, като затуляше с длан трепкащия пламък. Трябваше на всяка цена да намери Франсоа.
Открехна вратата и го повика. Отговор не последва. Алаис се пъхна в стаята.
— Франсоа — прошепна тя отново.
Светилникът хвърляше бледожълто сияние и тя видя, че някой лежи на сламеника край кревата на баща й.
Остави светилника на пода, надвеси се и докосна спящия леко по рамото. Веднага дръпна ръка, сякаш си е опарила пръстите. Стори й се нередно да го прави.
— Франсоа!
Пак не се чу отговор. Алаис стисна грубия край на одеялото, преброи до три, после го дръпна.
Отдолу имаше купчина стари дрехи и кожи, наслагани така, че да приличат на заспал човек. На Алаис й олекна, макар да бе и доста озадачена.
Вниманието й беше привлечено от шум отвън в коридора. Тя духна пламъка и се скри в мрака зад леглото.
Вратата изскърца и се отвори. Човекът на прага се поколеба, може би бе доловил миризмата на дървеното масло в светилника или беше забелязал, че завивките върху сламеника са разместени. Извади ножа от калъфа.
— Кой е там? — попита той. — Покажи се.
— Франсоа — възкликна с облекчение Алаис и излезе иззад завесата. — Аз съм.
Прислужникът се стресна повече и от нея.
— Извинете, господарке. Не ви видях. — Дишаше тежко, сякаш е тичал.
— Вината е моя, но къде си ходил в този късен час? — попита тя.
— Аз такова…
Алаис предположи, че е бил при жена, но не проумяваше защо е толкова смутен. Чак й домъчня за него.
— Не е толкова важно, Франсоа. Дошла съм, защото ти си единственият човек, на когото разчитам да ми каже какво се е случило с мен.
Той пребледня като платно.
— Не знам нищо, господарке — побърза да каже задавено прислужникът.
— Е, със сигурност си чул някакви слухове, някакви клюки в кухнята.
— Не съм чул нищо.
— Хайде тогава да помислим заедно — предложи Алаис, изненадана от поведението му. — Ти ме повика да дойда в стаята на баща ми и след като си тръгнах оттук, си спомням, че ме нападнаха двама мъже. Когато дойдох на себе си, видях, че съм в овощната градина, наблизо имаше ручей. Беше ранна утрин. После пак не помня нищо, докато не се събудих в собствената си стая.
— Ще познаете ли мъжете, ако ги видите пак, господарке?
Алаис го прониза с поглед.
— Не. Беше тъмно, всичко стана много бързо.
— Взели ли са ви нещо?
Тя се поколеба.
— Нищо ценно — излъга инстинктивно. — Знам, че после Алзиет Бешер е вдигнала тревога. Чух я одеве как се хвали, макар да не проумявам защо точно тя седеше с мен в стаята ми. Защо не са пратили Риксанд? Или някоя друга от моите прислужници?
— Така разпореди госпожа Ориан. Пое лично грижите за вас.
— Хората не обсъждат ли тази нейна загриженост? — учуди се Алаис. Това изобщо не беше в стила на Ориан.
Франсоа кимна.
— Но тя бе много настойчива, господарке.
Алаис поклати глава. Смътен спомен проблесна в паметта й — тясно пространство, смрад на пикоч, на животни и немара. Колкото повече се опитваше да улови спомена, толкова повече той й се изплъзваше.
Тя насочи отново мислите си към неотложните дела.
— Баща ми сигурно е заминал за Монпелие, нали, Франсоа?
Той кимна.
— Преди два дни, господарке.
— Значи днес е сряда — пророни тя ужасена. Беше изгубила два дни. — Когато заминаваха, Франсоа, баща ми не попита ли защо не съм там да му пожелая „на добър път“?
— Пита, господарке, но… ми забрани да ви будя.
„Странно.“
— А съпругът ми? Гилем не спомена ли, че онази нощ не съм се прибрала в стаята?
— Мисля, господарке, че онази нощ рицарят Дю Ма е бил в ковачницата, после е присъствал заедно с виконт Транкавел на службата в параклиса. Изглеждаше точно толкова изненадан от отсъствието ви, колкото и майордом Пелтие, освен това…
Прислужникът замълча.
— Продължавай. Няма да ти се сърдя.
— С ваше разрешение, господарке, мисля, че рицарят Дю Ма не е искал баща ви да разбере, че не знае къде се намирате.
Алаис разбра, че той е прав. Точно сега отношенията между мъжа й и баща й бяха по-лоши от всякога.
— Но тези хора са се изложили на голяма опасност — отбеляза тя за нападението. — Наистина е безумие да ми се нахвърлят насред замъка Контал. Защо изобщо са се надявали, че ще им се размине?
Тя трепна, осъзнала значението на думите си.
— Всички, господарке, бяха много заети. Нямаше стража. Западната порта беше затворена, но Източната остана отворена чак до сутринта. Ако лицето и дрехите ви не са се виждали, двама мъже са могли спокойно да ви пренесат. Имаше много дами… жени де, сещате се…
Алаис едвам се сдържа да не прихне.
— Благодаря ти, Франсоа, разбрах те.
Усмивката й помръкна. Алаис трябваше да реши какво да прави оттук нататък. Беше по-объркана от всякога. „Трудно е да действаш срещу враг без лице.“
— Не е зле, Франсоа, да пуснем мълвата, че не помня нищо от нападението — рече след малко Алаис. — Така няма да подплашим нападателите, ако те все още са в замъка.
При мисълта, че пак трябва да мине през двора, душата й се вледени. Освен това не й се искаше да спи, надзиравана от слугинята на Ориан. Не се съмняваше, че тя я е пратила да я следи.
— Ще прекарам тук остатъка от нощта — добави Алаис.
За нейна изненада Франсоа се ужаси.
— Ама как така, господарке, не приляга на една…
— Съжалявам, че трябва да те извадя от леглото ти — рече Алаис, като смекчи с усмивка заповедта, — но жената, която са ми пратили да стои с мен през нощта, не ми е никак симпатична. — Лицето на прислужника стана безизразно, той сякаш се затвори в себе си. — Ала ще ти бъда признателна, Франсоа, ако стоиш наблизо, в случай че пак ми потрябваш.
Той не отвърна на усмивката й.
— Както желаете, господарке.
Алаис го гледа известно време, после си каза, че отдава прекалено голямо значение на държанието му. Помоли го да запали светилника и го освободи.
Веднага щом прислужникът излезе, тя се сви на кълбо в средата на леглото на баща си. Сега, когато отново беше сама, тъгата, че Гилем го няма, я връхлетя като тъпа болка. Тя се опита да си представи лицето му, очите, извивката на брадичката, ала чертите му се замъглиха и не искаха да изникнат в съзнанието й. Алаис знаеше, че не може да си спомни образа на мъжа си, защото е разгневена. За кой ли път си напомни, че Гилем просто е изпълнявал рицарския си дълг. Че не е постъпил несправедливо или погрешно. Всъщност е сторил точно каквото се иска от него. В навечерието на такова важно пътуване е трябвало да се подчинява на господаря си. Но колкото и да си го повтаряше, Алаис не успяваше да заглуши чувствата си. Точно когато се нуждаеше от закрилата на Гилем, той я беше подвел. Колкото и несправедливо да беше, Алаис винеше именно него.
Ако той беше забелязал, че онази нощ я няма, сигурно са щели да заловят нападателите й.
„И татко нямаше да замине сърдит и ядосан, че не съм ги изпратила.“