Кейт Мос
Лабиринтът (22)

15.

Фоа

Алис се сепна и подскочи от упоритото звънене в ухото й.

— „Къде ли съм, да го вземат мътните?“

Бежовият телефон на лавицата над леглото иззвъня отново.

„Ами да.“ В хотелската стая във Фоа. Беше се върнала от мястото на разкопките, беше опаковала част от багажа си, после си беше взела душ. Последното, което помнеше, бе, че е полегнала за пет минути.

Затърси опипом слушалката.

— Oui. Allo?

Собственикът на хотела господин Ано говореше със силен местен акцент: широки гласни и носови съгласни. Алис го разбираше трудно и на живо. А по телефона, без помощта на веждите и на ръкомахането, това си беше невъзможно. Звучеше й като герой от карикатура.

— По-бавно, ако обичате — каза Алис. — Говорите много бързо. Не разбирам.

Настъпи мълчание. Някъде встрани се чу шушукане. После се обади госпожа Ано, която обясни, че някой чакал Алис на рецепцията.

— Жена? — попита тя обнадеждена.

Беше оставила бележка за Шийла в хотела на археологическата експедиция и две съобщения на гласовата й поща, но без резултат.

— Не, мъж — отвърна съдържателката.

— Добре — въздъхна Алис. — Идвам след две минути.

Прокара гребена през още влажната си коса и набързо облече фланелка и пола. Нахлузи еспадрилите и като се питаше кой ли я търси, се отправи към рецепцията.

Основният екип на археологическата експедиция беше отседнал в хотелче близо до мястото на разкопките. Алис вече се беше сбогувала с онези, които изобщо й обърнаха внимание. Никой друг не знаеше къде е. Алис беше скъсала с Оливър, кой ли наистина я беше издирил чак тук?

На рецепцията нямаше никой. Младата жена се взря в здрача, очакваше госпожа Ано да седи зад високото дървено бюро. Съдържателката обаче я нямаше. Алис надзърна към фоайето. Нямаше никой на старите ракитови столове и на двете кожени канапета край камината. Не се помръдваше и клюмналата въртяща се поставка за пощенски картички с изгледи от Фоа и Ариеж.

Алис се върна на рецепцията и натисна звънеца. Нанизите едри мъниста на вратата се раздвижиха и откъм помещенията, където живееха съдържателите, се показа господин Ано.

— Разбрах, че някой ме търси?

— Там — потвърди той и се надвеси над бюрото, за да й покаже.

Алис поклати глава.

— Няма никой.

Съдържателят заобиколи рецепцията, за да погледне, после сви рамене, изненадан, че във фоайето няма никой.

— Отвън ли?

Господин Ано изобрази с ръце мъж, който пуши.

Хотелът се намираше на малка пресечка, свързваща главната улица, където имаше само учреждения и закусвални и където беше пощата, невероятна сграда в стил ар деко от трийсетте години на двайсети век, с по-живописния средновековен център на Фоа и неговите кафенета и антиквариати.

Алис погледна наляво, после надясно, но не забеляза никого. По това време на деня всички магазини бяха затворени и улицата беше почти безлюдна.

Озадачена, тя се обърна и понечи да влезе в хотела, когато от един вход изникна мъж. Беше на двайсетина години и бе облечен във възголям светъл летен костюм. Гъстата му черна коса беше подстригана съвсем късо, очите му не се виждаха от тъмните очила. Държеше цигара.

— Доктор Танър.

— Да — потвърди предпазливо Алис. — Вие ли ме търсите?

Мъжът бръкна в горния джоб на сакото си и й подаде плик.

— Това е за вас. Заповядайте.

Постоянно се озърташе, явно се притесняваше да не ги видят. Изведнъж Алис го позна — беше младият униформен полицай, който придружаваше инспектор Нубел.

— Вече съм ви срещала, нали? На връх Суларак.

Младежът премина на английски.

— Много ви моля — рече той припряно. — Вземете го.

— Бяхте заедно с инспектор Нубел, нали? — настоя Алис.

По челото на младежа бяха избили капчици пот. Изненадващо сграбчи Алис за ръката и тикна в нея плика.

— Ей! — възнегодува тя. — Какво е това?

Но младежът вече беше изчезнал.

Алис погледна писмото в ръката си, сякаш беше бомба, после си пое дълбоко дъх и го отвори. Вътре имаше лист за писма, на който с главни букви беше драснато „APPELEZ^[1]“. Отдолу имаше телефонен номер: 02-68-72-31-26.

Алис се начумери. Номерът не беше тукашен. Кодът на Ариеж беше 05.

Обърна листа. Нямаше нищо. Понечи да изхвърли бележката, сетне размисли. „Засега ще я запазя.“ Пъхна я в джоба си, а плика метна в кошчето. Прибра се в хотела озадачена.

Така и не забеляза мъжа, който излезе от кафенето отсреща, приближи се до кошчето и извади плика.

 

 

С разтуптяно сърце Ив Био най-после спря да тича. Наведе се и се подпря на колене, за да си поеме дъх. Високо над него вече цяло хилядолетие се възправяше замъкът Фоа. Той олицетворяваше независимостта на областта и беше единствената по-голяма крепост, която по време на кръстоносния поход срещу Лангедок не е била превзета. Убежище за катарите и за борците за свобода, прогонени от градовете и равнините.

Био знаеше, че го следят. Които и да бяха, дори не правеха усилие да се крият. Пъхна ръка под сакото си и напипа пистолета. Поне беше свършил каквото му беше заръчала Шийла. Може би щеше да се измъкне, стига да успееше да премине границата и да се прехвърли в Андора, преди те да са се усетили. Сега вече разбираше, че е твърде късно да спре събитията, за които сам бе допринесъл толкова много. Сторил бе всичко, каквото му наредиха, жената обаче се връщаше отново и отново. Каквото и да правеше Био, то все беше недостатъчно.

Пакетът беше заминал с последната поща при баба му. Тя знаеше как да постъпи. Това беше единственото оправдание, което Био намираше за стореното от него.

Огледа улицата и в двете посоки. Никой.

Пое отново към къщи по дълъг, нелогичен път, в случай че го причакваха. Ако се прибереше от тази посока, щеше да ги види пръв.

Докато прекосяваше покрития пазар, подсъзнателно мерна сребристия мерцедес на площад „Сен Волюзиан“, но не му обърна внимание. Не чу тихото кашляне на двигателя, нито смяната на скоростите, когато автомобилът се заплъзга меко по калдъръмената улица на стария средновековен град.

Слезе от тротоара и тръгна да пресича. Автомобилът набра внезапно скорост и се изстреля напред. Младежът рязко се обърна, вцепенен от ужас. Тъп удар и краката му се подкосиха, а тялото му, останало без опора, бе отхвърлено върху предното стъкло на мерцедеса. За стотна от секундата Био се извиси във въздуха, а сетне беше запратен с все сила към желязната подпора на наклонения покрив на пазара.

Младежът увисна там като дете на въртележка в лунапарк. Земното притегляне го повлече надолу и той се свлече, оставяйки кървавочервена следа върху стълба от черен метал.

Мерцедесът не спря.

Хората от заведенията наоколо изскочиха на улицата. Две жени надзърнаха от прозорците с изглед към площада. Собственикът на кафене „Пе Ме Ю“ погледна навън и се втурна да звъни на полицията. Някаква жена се разпищя, но бързо млъкна. Около тялото се струпа тълпа.

 

 

В началото Алис не обърна внимание на врявата. Но воят на сирените я накара да отиде на прозореца в хотелската стая.

„Това няма нищо общо с теб.“

Беше излишно да се забърква, но водена от неосъзнат импулс, Алис изхвърча от стаята.

Тясната уличка беше препречена от полицейски автомобил с включен буркан.

— Човек не е в безопасност никъде — промърмори някаква американка на мъжа си, — дори в Европа.

Предчувствията на Алис се засилиха. От една пресечка изникна втори полицейски автомобил, който закова спирачки до първия. Лицата се обърнаха, гората от ръце, крака и тела изтъня и Алис успя да види тялото на земята. Светъл костюм, черна коса, слънчеви очила с кафяви стъкла и златна рамка, отхвърчали малко встрани.

„Изключено е да е той.“

Алис си запроправя път. Момчето лежеше неподвижно. Тя пипна по инерция листчето в джоба си. „Не може да е съвпадение.“

Вцепенена от ужас, заотстъпва назад. Затръшна се врата на автомобил. Алис подскочи и се обърна точно когато инспектор Нубел слизаше от седалката зад волана. Тя се шмугна в навалицата. С наведена глава, тръгна инстинктивно през площада, по-далеч от Нубел.

Веднага щом зави зад ъгъла, хукна презглава.

 

 

— S’il vous plait^[2] — изкрещя Нубел и започна да се провира през насъбралите се. — Police. S’il vous plait^[3].

Ив Био се беше проснал върху безмилостната земя, ръцете му бяха под прав ъгъл. Единият крак на младежа беше подвит под него и явно беше счупен, от панталона му стърчеше бялата кост на глезена. Другият беше обърнат неестествено. Една от светлокафявите мокасини се беше изхлузила.

Нубел приклекна и се опита да провери дали има пулс. Момчето още дишаше, но съвсем повърхностно, а кожата му беше студена и очите бяха затворени. Нубел чу в далечината очаквания вой на линейка.

— Ако обичате — извика той отново и се изправи. — Отстъпете назад.

Пристигнаха още два полицейски автомобила. По радиовръзката бе съобщено, че има ранен полицай, и затова на местопроизшествието вече имаше повече пазители на реда, отколкото любопитни. Те отцепиха улицата и отделиха очевидците на произшествието от зяпачите. Бяха делови и напрегнати.

— Не беше злополука, господин инспектор — поясни американката. — Колата тръгна право към него, движеше се много бързо. Беше невъзможно да се спаси.

Нубел я погледна изпитателно.

— Присъствали сте на злополуката, така ли, госпожо?

— Разбира се.

— Видяхте ли какъв беше автомобилът? Марката?

Тя поклати глава.

— Сребрист, само това мога да кажа.

Жената се обърна към съпруга си.

— Мерцедес — уточни той веднага. — И аз не успях да го разгледам добре. Обърнах се чак когато чух шума.

— Регистрационният номер?

— Струва ми се, че завършваше с единайсет. Всичко се разигра много бързо.

— Улицата беше почти безлюдна, господин полицай — повтори американката, сякаш се опасяваше, че той не я възприема сериозно.

— Видяхте ли колко души има вътре?

— Със сигурност един отпред. Но не мога да кажа дали и отзад имаше хора.

Нубел възложи на един от полицаите да запише подробностите, после отиде при задната врата на линейката, където качваха с носилка Био. Вратът и главата му бяха подпрени на шина, но изпод превръзката на раната бликаше кръв.

Младежът беше восъчноблед. Към устата му беше прикрепена тръбичка, ръката му беше прикачена към преносима система.

— Ще прескочи ли трапа?

Лекарят от „Бърза помощ“ се намръщи.

— На ваше място щях да позвъня на роднините му — отвърна той, докато затръшваше вратата.

Нубел удари с пестник отстрани по линейката и разхлаби вратовръзката си.

Трябваше да поговори с Био. Момчето не беше на себе си още откакто бе пристигнало под връх Суларак. Обикновено преливаше от ентусиазъм. А днес беше изнервено и притеснено, после се беше губило някъде половин следобед.

Нубел забарабани притеснено с пръсти по волана. Отие твърдеше, че Био изобщо не му е съобщил за пръстена. А защо той ще лъже за такова нещо?

При мисълта за Пол Отие Нубел усети как в стомаха го пронизва остра болка. Лапна един ментов бонбон, за да притъпи киселините. Това беше друга грешка. Нубел не биваше да допуска Отие близо до доктор Танър, макар че, като се замислеше, не виждаше какво друго би могъл да направи. Когато се получи съобщението за скелетите при Суларак, заедно с него пристигна и заповед Пол Отие да бъде допуснат до мястото и да му се окаже съдействие. Нубел не бе успял да разбере как Отие е научил за скелетите и на всичкото отгоре е уредил да го допуснат до тях.

Нубел се срещаше с Отие за пръв път, макар че подобно на повечето полицаи го знаеше по име. Отие беше адвокат, прословут с крайните си религиозни възгледи, и ако се вярваше на мълвата, половината криминална полиция и жандармерия в Миди му се подчиняваше безпрекословно. Един колега на Нубел бе призован като свидетел по дело на двама обвиняеми, защитавани от Отие. И двамата членували в крайнодясна организация и били обвинени в убийството на алжирец, таксиметров шофьор в Каркасон. Плъзнаха слухове, че полицаят е бил заплашван. Накрая обвиняемите бяха оправдани, а доста полицаи бяха принудени да напуснат силите на реда.

Нубел погледна слънчевите очила на Био, които беше вдигнал от земята. Беше му криво и преди това. А сега вече просто не можеше да си намери място.

Радиостанцията изпращя и избълва сведенията за близките роднини на Био, които Нубел беше поискал. Той поседя още малко така, после започна да набира телефонните номера.