Кейт Мос
Лабиринтът (58)

51.

Четвъртък, 7 юли 2005 година

Алис се събуди броени секунди преди да иззвъни будилникът. Беше се проснала на леглото сред разпилени листове.

Пред нея бяха родословното дърво и записките, които си беше правила в библиотеката в Тулуза. Усмихна се. Точно както по време на следването, когато постоянно беше заспивала върху писалището.

Въпреки взлома от предната вечер сега Алис беше в добро настроение.

Протегна се и стана да отвори прозореца. Небето беше прорязано от бледи ивици светлина и плоски бели облаци. Склоновете на Града бяха в сянка, а из тревата по брега под градските стени блещукаше ранна утринна роса. По покривите се надпяваха чучулиги и мушитрънчета. Навсякъде личаха следите от разразилата се буря: подгизнали кашони и вестници се бяха струпали в локвите по паркинга.

Алис не искаше да напуска Каркасон, сякаш, ако заминеше, щеше да ускори някакво събитие. Но трябваше да предприеме нещо и в този момент Шартр бе единственото, което можеше да я отведе при Шийла.

Денят беше добър за пътуване.

Докато събираше листовете, Алис си каза и че постъпва разумно. Не искаше да седи тук като жертва и да чака човекът от предната вечер да се върне.

Обясни на администраторката, че ще замине за един ден, но че не освобождава стаята.

— Чака ви една жена, госпожице — каза момичето и посочи към фоайето. — Тъкмо смятах да ви звънна.

— О! — Алис се обърна. — Обясни ли защо?

Администраторката поклати глава.

— Добре. Благодаря ви.

— Сутринта получихте и това — добави момичето и й подаде писмо.

Алис погледна пощенското клеймо. Писмото беше пуснато вчера във Фоа. Почеркът не й беше познат. Алис посегна да отвори плика, когато при нея дойде жената, която я чакаше.

— Доктор Танър? — попита тя.

Изглеждаше притеснена.

Алис прибра писмото в джоба на якето си.

— Да, аз съм.

— Идвам по молба на Одрик Бейар. Той пита дали ви е възможно да отидете на гробищата.

Жената й беше смътно позната.

— Познавам ли ви отнякъде? — попита Алис.

Жената се поколеба.

— От „Даниел Дьолагард“ — отговори тя припряно. — Адвокатската кантора.

Алис отново се взря в нея. Не помнеше да я е виждала предния ден, но в кантората имаше много хора.

— Господин Бейар ви чака на гроба на семейство Жиро-Био.

— Така ли? — възкликна Алис. — А защо не е дошъл самият той?

— Трябва да тръгвам.

После жената бързо излезе. Алис беше озадачена. Обърна се към администраторката, която сви рамене.

Погледна си часовника. Трябваше да тръгва. Чакаше я дълъг път. От друга страна, десет минути нямаше да я забавят много.

— A demain^[1] — каза тя на момичето от рецепцията, но то не й обърна внимание, погълнато от всекидневната си работа.

Алис се отби до колата да остави раницата, после, кой знае защо подразнена, пресече забързано улицата и тръгна към гробищата.

 

 

Алис мина през високата желязна порта. Ранната суетня в пробуждащия се Град, бе заменена с покой.

Отдясно имаше ниска белосана постройка. Отвън на куки бяха накачени черни и зелени пластмасови лейки. Алис надзърна през прозореца и видя, че на облегалката на един от столовете е метнато старо яке, а на масата е отворен вестник, сякаш някой току-що е излязъл.

Тръгна бавно по централната алея и изведнъж се притесни. Всичко наоколо я потискаше. Издялани сиви надгробни камъни и надписи върху черен гранит, места за вечен покой. По много от гробовете имаше цветя, някои живи и вече повехнали, други изработени от коприна, пластмаса или порцелан.

Алис намери сравнително лесно гроба на Жиро-Био. Над него имаше каменен ангел с разперени ръце и прибрани криле.

Огледа се. Нямаше и следа от Бейар.

Тя прокара пръсти по повърхността. Тук бяха погребани повечето роднини на Жан Жиро, жена, за която не знаеше друго, освен че е връзката между Одрик Бейар и Грейс. Едва сега, докато стоеше и се взираше в имената от фамилията, Алис си даде сметка колко е странно, че тук се е намерило място и за леля й.

Вниманието й беше привлечено от някакъв шум, който дойде откъм съседните алеи. Алис се огледа: очакваше да види възрастния мъж от снимката.

— Доктор Танър?

Пред нея стояха двама мъже, и двамата в леки летни костюми, и двамата тъмнокоси и със слънчеви очила.

— Да?

По-ниският й показа значка.

— Полиция. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

На Алис й причерня.

— Във връзка с какво?

— Няма да отнеме много време, madame.

— Бих искала да видя служебните ви карти.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади карта. Алис нямаше представа дали е истинска. Но пистолетът в кобура под сакото си изглеждаше съвсем истински. Сърцето й заби лудешки.

Тя се престори, че чете картата, но всъщност хвърли един поглед към гробищата. Нямаше никого. Алеите бяха съвсем безлюдни.

— Във връзка с какво? — повтори Алис, като се опита да не издава вълнението си.

— Бихте ли дошли с нас?

„Не могат да ми направят нищо посред бял ден.“

Едва сега Алис се сети защо жената, дошла да я повика на гробищата, й се е сторила позната. Приличаше на мъжа, когото бе зърнала за кратко предната вечер в стаята си. „На този мъж тук.“

С периферното си зрение зърна няколко циментови стъпала, водещи към най-новата част на гробищата. Зад нея имаше портичка.

Мъжът я хвана за ръката.

— Maintenant^[2], доктор Тан…

Алис изненада мъжете и хукна устремно. Те не успяха да реагират навреме. Чу се вик, но Алис вече беше слязла по стъпалата и излезе на бегом през портичката на Шеман дез Англе.

Автомобилът, който пърпореше нагоре по хълма, удари спирачки. Алис не спря. Нахълта през паянтовата вратичка на някаква нива отпред и се завтече през редиците лози, като се препъваше по разораната пръст. Чувстваше, че мъжете я гонят и вече я настигат. Кръвта бумтеше в ушите й, мускулите на краката й се бяха изопнали като струни.

В долния край на нивата имаше ограда от гъсто наслагана бодлива тел, която беше прекалено висока. Алис се огледа уплашено. В ъгъла на другия край зърна дупка. Просна се на земята и запълзя по корем. Острите скали и камъни се забиваха в дланите и коленете й. Провря се под бодливата тел, която се закачи на якето й и я хвана здраво, като муха в паяжина. Алис се дръпна и със свръхчовешко усилие се отскубна, оставяйки върху телта парче дънков плат.

Озова се в градина с дълги лехи с високи бамбукови пръчки, които крепяха сини домати, тиквички и зрял боб. Алис наведе глава и хукна на зигзаг към прикритието на стопанските постройки. Когато излезе иззад ъгъла, към нея се хвърли огромен пес на тежка желязна верига, който залая яростно и затрака зловещо със зъби. Алис едва се сдържа да не запищи.

Главният вход на фермата извеждаше направо на оживената централна улица в подножието на хълма. Щом излезе на тротоара, Алис си позволи да хвърли един поглед през рамо. Зад нея се бе разпростряло безлюдно притихнало пространство. Мъжете се бяха отказали да я преследват. Спря се задъхана, докато ръцете и краката й спрат да треперят. Мозъкът й отново започна да работи.

„Какво ще правиш сега?“ Мъжете щяха да я чакат в хотела. Алис не можеше да се върне там. Потупа се по джоба и с облекчение видя, че при паническото си бягство не е изгубила ключовете от колата. Раницата й беше пъхната под предната седалка.

„Трябва да се обадиш на Нубел.“

Изтупа се. Дънките й бяха целите в пръст и бяха раздрани на коляното. Единственият й шанс беше да се върне при колата и да се моли мъжете да не я чакат там.

Алис забърза по улица „Барбаркан“. Всеки път, когато се зададеше автомобил, навеждаше глава. Подмина църквата, сетне пое по пресечка вдясно.

„Кой ли ги е пратил?“

Вървеше бързо, като не излизаше от сянката. Беше трудно да се каже къде завършва една къща и започва следващата. Изведнъж Алис настръхна. Спря и погледна надясно, към красива къща с жълти стени — очакваше някой да я наблюдава от вратата. Тя обаче беше затворена, а капаците по прозорците бяха залостени. След кратко колебание Алис продължи.

Дали изобщо да ходи в Шартр?

Реши, че зад всичко това стои Отие. Той смяташе, че именно Алис е откраднала пръстена. И си беше наумил на всяка цена да си го върне.

„Обади се на Нубел.“

Не! Дотук инспекторът не бе помогнал с нищо. Един полицай беше мъртъв. Шийла беше изчезнала. По-добре беше да разчита на себе си.

Стигна до стълбите, които свързваха улица „Тривал“ с паркинга. И да я чакаха, мъжете по-вероятно стояха пред главния вход на хотела. Стъпалата бяха стръмни, от тази страна имаше висока стена и Алис не можеше да види какво става долу. Нея обаче щяха да я забележат. Ако наистина бяха там, щеше да разбере прекалено късно.

„Има само един начин да проверя.“

Пое си дълбоко дъх и хукна нагоре по стълбите, краката й получиха сили от адреналина, плиснал се в жилите й. В горния край Алис спря и се огледа. Имаше два-три автобуса и няколко автомобила. Хора почти не се забелязваха.

Колата й си беше на мястото. Алис се сниши и се запровира между редиците спрени коли. Седна с разтреперани ръце. Очакваше мъжете да изникнат отнякъде. Заключи вратите и запали.

Огледа се трескаво и стисна волана така, че ръцете й чак побеляха. Изчака една каравана и мъжът на входа на паркинга да вдигне бариерата. Натисна газта и се стрелна устремно право към изхода. Пазачът изкрещя и отскочи назад, но Алис не му обърна внимание.