Кейт Мос
Лабиринтът (47)

40.

Ариеж

Пол Отие беше очаквал Мари-Сесил да използва пътуването до Ариеж, за да продължи разговора от предната вечер и да го попита за заключението на антрополога. Но тя изобщо не засегна темата.

В тясното пространство вътре в автомобила Отие усещаше много силно физическото й присъствие. Долавяше парфюма й, миризмата на кожата й. Днес Мари-Сесил беше облечена в светлокафява блуза без ръкави и панталон в същия цвят. Очите й бяха скрити зад тъмни очила, а червилото и лакът й за нокти бяха убито червени.

Отие вдигна маншета на ризата и си погледна скришом часовника. До мястото на археологическите разкопки имаше два часа път, после още толкова на връщане, сигурно щяха да се приберат в Каркасон чак надвечер. Това беше много неприятно.

— Някакви новини от О’Донъл? — попита Мари-Сесил.

Отие се стресна, че тя е изрекла на глас мислите му.

— Засега никакви.

— А полицаят? — продължи тя и се извърна да го погледне.

— Той вече не е проблем.

— Откога?

— Рано тази сутрин.

— Научихте ли още нещо от него?

Отие поклати глава.

— Дано нищо не води към вас, Пол.

— Не се безпокойте.

Известно време Мари-Сесил мълча, сетне попита:

— А англичанката?

— Пристигнала е снощи в Каркасон. Пратил съм да я следят.

— Как мислите, дали не е ходила в Тулуза, за да остави там пръстена или книгата?

— Според мен не, освен ако не ги е предала на някого в хотела. Но никой не е ходил при нея. Тя не е разговаряла с никого нито на улицата, нито в библиотеката.

 

 

Малко след един на обед пристигнаха под връх Суларак. Около мястото, където спираха автомобилите, беше сложена дъсчена ограда. Вратата беше заключена с катинар. Според уговорката никой не пазеше наоколо, за да не се разбере, че те са идвали тук.

Отие отвори вратата и влезе в паркинга. След суетнята в понеделник следобед на археологическите разкопки бе необичайно спокойно. Отстрани палатките бяха заковани с летви, съдовете и инструментите бяха старателно надписани.

— Къде е входът?

Той посочи към лентата, с която беше отцепена пещерата.

Извади от жабката електрическо фенерче. Изкачиха се мълчаливо по ниските склонове. Потискащата следобедна жега сякаш ги беше похлупила. Отие посочи огромния камък, който още лежеше на една страна като главата на повален идол, после поведе Мари-Сесил през последните метри, които ги деляха от самата пещера.

— Бих искала да вляза сама — заяви тя, когато излязоха на върха.

Отие се подразни, но не го показа. Беше убеден, че вътре в пещерата тя няма да намери нищо. Лично беше претърсил сантиметър по сантиметър всичко. Подаде й фенерчето.

— Както желаете.

Мари-Сесил хлътна в прохода. Лъчът светлина ставаше все по-слаб и накрая изчезна съвсем.

Отдалечи се от отвора, та Мари-Сесил да не го чува.

Дори само това, че е близо до пещерата, го вбесяваше. Вдигна ръка към кръстчето около врата си, все едно е талисман, който ще прогони злото от това място.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух — каза Отие и се прекръсти. Изчака дишането му да се поуспокои и се обади по телефона в кантората. — Имаш ли да ми съобщиш нещо? — Докато слушаше, по лицето му се изписа задоволство. — В хотела ли? Двамата разговаряха ли? — Отие изслуша отговора. — Добре. Не я изпускай от очи.

Той се усмихна и прекъсна връзката. Още нещо, което щеше да добави към списъка с въпроси за О’Донъл.

Секретарката беше открила удивително малко за Бейар. Той не притежаваше автомобил, нямаше паспорт, нямаше го и в поземления регистър, нямаше телефон, изобщо го нямаше вписан в системата. Липсваше дори номер на социални осигуровки. На хартия Бейар не съществуваше. Беше човек без минало.

 

 

На Отие му мина през ума, че Бейар е може би недоволен бивш член на Noublesso Véritable. Възрастта и миналото му, неговият интерес към историята на катарите и познанията за йероглифите го свързваха с Трикнижието за лабиринта.

Отие беше сигурен, че има някаква връзка. Просто трябваше да я открие. Щеше да унищожи пещерата още сега, без изобщо да се колебае, ако вече се беше добрал до книгите. Той беше Божие оръдие, чрез което ширилата се четири хилядолетия ерес най-сетне щеше да бъде заличена от лицето на земята. Отие щеше да пристъпи към действие едва след като нечестивите писания бъдеха върнати в пещерата. Тогава вече той щеше да предаде всичко на огъня.

Спомни си, че разполага само с два дни, през които на всяка цена трябва да намери книгите, и отново се разбърза. С блеснали от решителност сиви очи той набра още един телефонен номер.

— Утре сутринта — каза той. — Пригответе я.

 

 

Одрик Бейар и Жан вървяха мълчешком през болницата във Фоа. Подът беше със сив линолеум. Всичко друго беше бяло. Неговите дрехи с цвят на тебешир, престилките на санитарите и на медицинските сестри, обувките им с гумени подметки, стените, медицинските картони, подложките, към които те бяха прихванати. В тази стерилна обстановка инспектор Нубел, с измачкани дрехи и чорлав, веднага биеше на очи. Явно не се беше преобличал от няколко дни.

Към тях по коридора тикаха количка, колелата й скърцаха дразнещо в притихналите помещения. Те се отдръпнаха, за да й направят път.

Бейар усещаше, че се отнасят към Жан с особено внимание. Състраданието им, безспорно искрено, бе примесено със загриженост как тя ще понесе удара. Бейар се подсмихна мрачно. Младите все забравяха, че поколението на Жан се е нагледало на какво ли не и е преживяло много повече от тях. Войната, окупацията, Съпротивата. Те се бяха сражавали, бяха убивали и бяха виждали как приятелите им умират. Бяха калени. Не можеше да ги изненада нищо, освен може би упоритата издръжливост на човешкия дух.

Нубел спря пред голяма бяла врата. Отвори я и се дръпна, за да им направи път. Лъхнаха ги хладен въздух и остра миризма на дезинфектант. Бейар си свали шапката и я долепи до гърдите.

Апаратурата беше притихнала. Леглото беше в средата на стаята. Тялото беше заметнато с чаршаф, който висеше накриво отстрани.

— Направиха всичко възможно — пророни Нубел.

— Убит ли беше внукът ми, инспекторе? — попита Жан.

Това бе първото, което каза, откакто бяха дошли в болницата и бяха разбрали, че са закъснели.

Бейар забеляза, че ръцете на следователя треперят от притеснение.

— Още е рано да се каже, госпожо Жиро, макар че…

— Как разглеждате случая, като смърт при подозрителни обстоятелства ли? Да или не?

— Да.

— Благодаря ви — рече тя, без да променя тона. — Само това исках да знам.

— Ако няма друго — допълни Нубел и запристъпва към вратата, — ще ви оставя да си вземете последно сбогом. Ако имате нужда от нещо, ще бъда заедно с госпожа Клодет в стаята за роднини.

Вратата се затвори с рязко щракване. Жан се доближи до леглото. Лицето й беше сиво, устните стиснати, но гърбът и раменете й бяха както винаги изправени.

Тя отметна чаршафа. В стаята се прокрадна вцепенението на смъртта. Бейар видя колко млад е Ив. Кожата му беше много бяла и гладка, без бръчки. Отгоре главата му беше превързана с бинтове. Изпод тях се подаваха кичури черна коса. Ръцете му със зачервени, издрани кокалчета бяха положени на гърдите.

Бейар загледа как Жан се надвесва и целува внука си по челото. После с нетрепваща ръка покри лицето му и се обърна.

— Тръгваме ли? — попита Жан Бейар и го хвана за ръката.

Излязоха отново в безлюдния коридор. Бейар поведе Жан към редицата пластмасови столове, прихванати за стената. Тишината беше потискаща. Макар че наоколо нямаше кой да ги чуе, те също заговориха тихо.

— От известно време, Одрик, се притеснявах за него — сподели Жан. — Забелязах, че се е променил. Стана затворен и напрегнат.

— Попита ли го защо?

Тя кимна.

— Твърдеше, че нямало такова нещо. Било от преумората и стреса.

Одрик отпусна длан върху нейната.

— Той те обичаше, Жан. Може би наистина не е имало нищо. А може и да е имало. — Старецът се позамисли. — Дори и Ив да се е забъркал в нещо нередно, то е било против вътрешната му природа. Той е изпитвал угризения на съвестта. Накрая е постъпил както трябва. Пратил ти е пръстена, без да мисли за последиците.

— Инспектор Нубел ме пита за пръстена. Интересуваше се дали в понеделник съм разговаряла с Ив.

— И какво му каза ти?

— Казах му истината — че не съм разговаряла с него.

Одрик въздъхна от облекчение.

— Но ти, Одрик, смяташ, че са плащали на Ив, за да дава информация, нали? — попита Жан с твърд глас. — Кажи ми. Искам да чуя истината.

Той вдигна ръце.

— Как да ти кажа истината, като не я знам?

— Тогава ми кажи какво подозираш. Да не знаеш… — Тя замълча, после продължи: — Едва ли има по-страшно от това.

Бейар си представи мига, когато огромният камък е паднал и е затиснал входа на пещерата, хващайки ги като в капан вътре. Тя не е знаела какво става с нея. Миризмата на застояло, съсъкът на огъня, войниците, които са крещели, докато са бягали. Полузабравени места и образи. Тя не е знаела дали е жива или мъртва.

— Истина е — пророни тихо Бейар. — Най-непоносимо е да не знаеш. — Той въздъхна отново. — Добре де. Да, наистина смятам, че са плащали на Ив, за информация… главно за Трикнижието, но вероятно и за други неща. Предполагам, че в началото му се е струвало безобидно: да звънне по телефона тук-там, подробности къде би могъл да се намира някой, с кого би могъл да разговаря… но се опасявам, че скоро са започнали да искат от него повече, отколкото той е бил готов да им даде.

— Говориш в множествено число. Знаеш ли кой носи вината?

— Това са само догадки — каза Бейар. — Хората не се променят особено, Жан. На пръв поглед изглеждаме различни. Търпим развитие, разработваме нови правила, постигаме нов стандарт на живот. Всяко поколение налага своите си ценности и отхвърля старите, гордее се колко е изтънчено и мъдро. Като че ли нямаме почти нищо общо с онези, които са си отишли преди нас. — Той се потупа по гърдите. — Но тук човешкото сърце пак си бие по същия начин, както винаги. Сребролюбие, властолюбие, страх от смъртта, тези чувства не се променят. — Гласът му стана по-тих. — Не се променят и хубавите неща в живота. Любовта, смелостта, готовността за саможертва в името на убежденията, добротата.

— Ще има ли някога край всичко това?

Бейар се поколеба.

— Моля се да има.

Часовникът над главите им отмерваше отминаващото време.

— Няма ли да отидеш в полицията? — попита накрая Жан.

— Не смятам, че е разумно.

— Не вярваш ли на инспектор Нубел?

— Benlèu. Може би. От полицията върнаха ли ти личните вещи на Ив? Дрехите, нещата от джобовете му?

— Дрехите… дрехите не ставали за нищо. Инспектор Нубел каза, че в джобовете му не е имало нищо, освен портфейла и ключовете му.

— Съвсем нищо? Лична карта, документи, телефон? Не му ли се е сторило странно?

— Инспекторът не каза нищо — отговори Жан.

— А в жилището му? Там не са ли намерили нещо? Някакви документи?

Жената сви рамене.

— Не знам. — Тя се замисли. — Помолих един от приятелите му да състави списък на хората, които в понеделник следобед са били на археологическите разкопки. — Жан му подаде лист хартия с драснати на него имена. — Не е пълен.

Бейар го погледна.

— А това? — попита той и посочи името на хотела.

Жан го погледна.

— Нали искаше да разбереш къде е отседнала англичанката? — Жената замълча. — Тя е посочила на инспектора този хотел.

— Доктор Алис Танър — пророни едва чуто Бейар. След толкова време беше дошла при него. — Значи ще изпратя писмото там.

— След като се прибера, мога да го занеса и лично.

— Не — отсече мъжът. Жан го погледна изненадана. — Извинявай — побърза да добави той. — Мило е, че предлагаш, но… Според мен не е разумно да се прибираш у вас. Поне засега.

— Защо?

— Няма да им отнеме много време да разберат, че Ив ти е пратил пръстена, ако вече не са го разбрали. Много те моля, иди при приятели. Иди другаде, при Клодет, но не и там. Не е безопасно.

За негова изненада Жан не започна да спори.

— Откакто сме дошли тук, непрекъснато се озърташ.

Бейар се усмихна. Смяташе, че е успял да прикрие тревогата си.

— Ами ти, Одрик?

— При мен е различно — увери я той. — Чакал съм този миг от… толкова дълго, че не мога да ти опиша, Жан. Така трябва да бъде — за добро или за лошо.

След кратко мълчание Жан тихо попита:

— Коя е тази жена, Одрик? Младата англичанка… Защо е толкова важна за теб?

Бейар само се усмихна.

— Къде отиваш сега? — рече накрая Жан.

Той затаи дъх. В съзнанието му изникна селото такова, каквото е било някога.

— Oustâou — отвърна тихо Бейар. — Ще се прибера у дома. A la perfin.

Най-после.