Кейт Мос
Лабиринтът (27)

20.

В изоставено стопанство край Аниан, в равните плодородни земи на запад от Монпелие един възрастен катар parfait и осем вярващи се бяха свили в ъгъла на плевня, зад цяла купчина стари хамути за волове и мулета.

Един от мъжете беше тежко ранен. Окото му беше извадено от очната кухина, толкова силен бе ударът, обезобразил бузата му. Кръвта около зейналата дупка се беше съсирила. Приятелите му бяха отказали да го изоставят в къщата, където се бяха събрали да се помолят, когато ги нападна малък отряд дезертьори от френската войска.

Заради него обаче се бяха забавили и не се бяха възползвали от предимството, че познават местността. Кръстоносците ги бяха преследвали цял ден. Нощта не ги беше спасила и сега катарите бяха хванати в капан. Отвън кръстоносците правеха клада.

Съвършеният знаеше, че краят им наближава. Мъже като тези, тласкани от омраза, невежество и фанатизъм, нямаше да проявят милост. Никога на християнска земя не бе имало такава войска. Съвършеният нямаше да повярва, ако не го беше видял с очите си. Беше пътувал на юг, успоредно с Кръстоносния поход. Беше видял огромните тромави шлепове, прекарващи по река Рона оръжие и оборудване, както и прихванати с железни обръчи ковчежета с безценни свещени реликви, които да носят благословия на кръстоносците. Копитата на хиляди животни вдигаха облаци прах, които се стелеха над войската.

Още от самото начало граждани и селяни залостваха портите, гледаха иззад крепостните стени и се молеха войската да ги подмине. Ширеха се какви ли не слухове за все по-голямо насилие и ужаси. За опожарени стопанства, за селяни, подложени на какви ли не мъчения, защото отказали да допуснат войниците да плячкосват земите им. В Пюиларок на клада били изгорени неколцина катари, изобличени като еретици. Всички евреи в Монтелимар, мъже, жени, деца, били избити до крак, а окървавените им глави били набучени на колове пред градските стени, за да се превърнат в храна за лешоядите.

В Сен Пол дьо Троа Шато малък отряд мародери гасконци разпънали на кръст един съвършен. Завързали го за импровизиран кръст от две прихванати с въже греди и приковали с гвоздеи ръцете му към дървото. От тежестта тялото му се смъкнало надолу, но той пак не се прекършил и не се отказал от вярата си. Накрая, отегчени от бавната му смърт, войниците го изкормили и го оставили да гние.

Абатът на Сито и френските владетели или отричаха да има такива нечувани злодеяния, или твърдяха, че те са извършени от шепа дезертьори. Но докато седеше, свит в мрака, съвършеният знаеше, че тук думите на владетели, на свещеници и папски нунции не значат нищо.

Единственото, което можеше да стори, беше да се опита да спаси душите на вярващите, така че те да могат да погледнат Божието лице. Преходът им от този свят в отвъдното нямаше да бъде от най-спокойните.

Раненият още беше в съзнание. Стенеше тихо, ала тялото му вече бе вкочанено, а кожата му имаше сивия оттенък на смъртта. Съвършеният положи длани върху челото на мъжа, за да отслужи прощалния обред на своята вяра и да изрече думи на consolament^[1].

Другите вярващи се хванаха за ръце и както стояха в кръг, започнаха да се молят.

— Пресвети Отче, Бог справедлив на духа ни, Ти, Който никога не се лъжеш, Ти, Който никога не заблуждаваш и не се съмняваш, дай ни да познаем…

Сега вече кръстоносците ритаха вратата, смееха се и подхвърляха подигравки. Не след дълго щяха да открият катарите. Най-младата от жените, която беше на около четиринайсет години, се разплака. По бузите й се затъркаляха безмълвни сълзи на отчаяние.

— Дай ни да познаем каквото знаеш Ти, да обичаме каквото обичаш Ти, защото не от този свят сме ние и този свят не е от нас, и ни е страх да не срещнем смъртта в това царство на чужд бог.

Съвършеният повиши глас точно когато гредата, с която беше запречена вратата, се разцепи на две. В плевнята се посипа градушка от трески и мъжете нахълтаха вътре. Бяха осветени от оранжевото сияние на огъня в двора и съвършеният видя, че очите им са изцъклени и нечовешки. Преброи десетима, всеки с меч.

Премести поглед към командира им, който вървеше най-отзад. Висок мъж с бледо слабо лице и безизразни очи, спокоен и овладян за разлика от войниците си, разгорещени и разпасани. Излъчваше жестокост и власт.

По негова заповед бегълците бяха извлечени от своето скривалище. Той вдигна ръка и заби острието в гърдите на съвършения. За миг катарът погледна французина в кремъчносивите очи, непреклонни и изпълнени с презрение. Командващият вдигна отново ръка и този път заби меча в черепа на стареца.

След убийството на свещеника другите катари изпаднаха в паника. Опитаха се да побегнат, но от кръвта подът бе станал хлъзгав. Един от кръстоносците сграбчи една от жените за косата и заби меча си в гърба й. Баща й се опита да го издърпа, ала той се завъртя и го съсече. От шока очите на човека бяха широко отворени, когато войникът завъртя острието, после избута с крак набученото на меча тяло.

Най-младият кръстоносец се обърна и повърна върху сламата.

След броени минути всички мъже лежаха мъртви. Командирът заповяда на кръстоносците да изведат двете по-възрастни жени. Задържа момичето, момчето, което повръщаше — също. Трябваше му закалка.

Момичето се дръпна с блеснали от страх очи. Командирът се ухили. Не бързаше, а жертвата му нямаше къде да избяга. Мъжът започна да обикаля около нея като вълк около плячката си, после най-неочаквано й се нахвърли. С едно-единствено движение я сграбчи за врата, фрасна главата й отзад в стената и разкъса роклята й. Сега младата жена пищеше по-силно, удряше диво с ръце и риташе. Мъжът я халоса с пестник по лицето, доволен, че костите са се натрошили под ръката му.

Краката на жената се подкосиха. Тя се свлече на колене. Командирът запретна полите й до кръста. Жената захлипа.

— Не бива да им се разрешава да зачеват и да раждат такива като тях — отсече с леден глас мъжът и извади ножа от калъфа.

Нямаше намерение да скверни плътта си, като се докосва до еретичка. Стисна ножа и заби острието дълбоко в корема на момичето. С цялата си омраза започна да нанася удар след удар, докато тялото не застина пред него. Накрая я обърна по лице и за да я оскверни докрай, с два удара на ножа изсече кръст върху гърба й. По бялата кожа избиха капчици кръв като рубини.

— Нека им е за урок на останалите, които решат да тръгнат по този път — заяви спокойно командирът. — А сега я махни оттук.

Той избърса острието о разкъсаната й рокля и се изправи.

Момчето ридаеше. Дрехите му бяха изцапани с бълвоч и кръв. То се опита да изпълни заповедта, но беше прекалено мудно.

Командирът сграбчи хлапака за гърлото.

— Казах, махни я оттук. И по-чевръсто. Ако не искаш да се присъединиш към тях.

Изрита момчето по кръста. Не му трябваше войник със слаби нерви.

Кладата насред двора на стопанството гореше яростно, раздухвана от горещия нощен вятър откъм Средиземно море.

Кръстоносците стояха доста далеч от нея и бяха затулили с длани лицата си, за да се предпазят от горещината. Конете, завързани при портата, чаткаха възбудено с копита. В ноздрите им проникваше смрадта и ги правеше неспокойни.

Здраво завързани, жените бяха съблечени и накарани да паднат на колене пред мъчителите си. По лицата, издраните им гърди и голите рамене личаха следи от насилие, но те си мълчаха. Някой ахна, когато пред тях беше метнат трупът на момичето.

Командирът тръгна към огъня. Вече беше отегчен и бързаше да си тръгне. Беше станал кръстоносец не за да избива еретици. Този жесток поход беше подарък за подчинените му. Трябваше да им намира някакво занимание, да ги държи във форма, иначе те щяха да се нахвърлят един на друг.

Нощното небе беше обсипано с бели звезди около пълна месечина. Командирът си даде сметка, че сигурно е минало полунощ. Беше възнамерявал да се върне много по-рано, да не би да се получи вест.

— Да ги предадем ли на огъня, господарю?

Той рязко извади меча и отсече главата на жената, която стоеше най-близо. Рукна кръв, която наплиска краката му. Той изрита още тресящото се тяло и то се свлече в прахта.

— Убийте и останалите проклети еретички, изгорете телата и подпалете плевнята. И без това се забавихме много.