Кейт Мос
Лабиринтът (67)

60.

Алаис стъпи на ръба и се покатери на перваза — виеше й се свят. „Ще паднеш.“

Но какво от това! Баща й беше мъртъв. Гилем вече не съществуваше за нея. В крайна сметка баща й се беше оказал прав в преценката си за съпруга й.

„Вече нямам какво да губя!“

Алаис пое дълбоко въздух, изрече молитва и скочи. Хлъзна се по керемидите, като се мъчеше отчаяно да запази равновесие.

Стори й се, че пада безкрайно. Най-неочаквано нещо я дръпна рязко: подгъвът на роклята й се бе закачил на един пирон. Алаис не смееше да помръдне. Усещаше колко силно е опънат платът. Щеше да се скъса всеки момент. Единственият изход бе да смъкне наметалото и да се опита да пропълзи нагоре по покрива, който откъм западната страна опираше в стената на замъка Контал. Трябваше да се провре между гредите. Пролуките между бойниците бяха тесни, но Алаис беше слаба. Струваше си да опита.

Като внимаваше да не прави резки движения, тя се пресегна и дръпна плата. Върху пирона остана късче от полите й, но тя отново беше свободна.

Вдигна едното си коляно и се оттласна, сетне повтори и с другото. Усети как по слепоочията и между гърдите й, където беше скрила пергамента с преписа, избиват капчици пот. Кожата й беше ожулена от допира с керемидите.

Малко по малко Алаис се изтегли и се хвана за дървените подпори, които й се сториха успокоително устойчиви. Сетне притегли колене и почти приклекна върху покрива, сгушена в ъгъла между бойниците и стената. Пролуката беше по-тясна, отколкото тя се беше надявала — изпружи десен крак и присви левия, за да стъпи здраво, после се изтегли в процепа.

Без да обръща внимание на болката в крайниците си, се изправи бързо и тръгна предпазливо покрай загражденията. Макар да знаеше, че стражата няма да я издаде на Ориан, тя предпочиташе час по-скоро да се махне от замъка и да отиде в Сан Назари.

Алаис надзърна, за да се увери, че долу няма никого, и слезе забързано по подвижната стълба. Скочи от последните няколко пръчки, краката й се подкосиха и тя падна по гръб.

Хвърли поглед към параклиса. Ориан и Франсоа не се виждаха никъде. Долепена до стената, мина през конюшнята, като поспря при Тату. Искаше й се много да даде на страдащата кобила малко вода, но оскъдните запаси се пазеха само за бойните коне.

Улиците бяха пълни с бежанци. Алаис покри устата си с ръкав, за да не вдишва смрадта на страдание и болест. Ранени мъже и жени, хора, останали без покрив над главата и притиснали децата до гърдите си, я гледаха невиждащо с отчаяни очи.

Площадът пред „Сан Назари“ гъмжеше от народ. Алаис погледна през рамо, за да се увери, че не я следят, после отвори вратата и се шмугна вътре. В нефа спяха хора. Бяха толкова нещастни, че не обръщаха внимание на нищо.

Пред основния олтар горяха свещи. Алаис забърза към северния край на параклиса, където не ходеше почти никой и където имаше малък обикновен олтар — тъкмо тук я беше довел баща й. Пред Алаис се стрелнаха мишки, които задраскаха с малки нокти по плочника. Приклекна и бръкна зад олтара, както й беше показал баща й. Прокара пръсти по повърхността на стената. По ръката й пробяга паяк, прогонен от скривалището си.

Чу се тих пукот. Бавно и предпазливо Алаис извади камъка и го приплъзна на една страна, после бръкна в прашния отвор отзад. Намери дългия тесен ключ и го пъхна в ключалката на вратата с дървена решетка отпред. Пантите изскърцаха, дървото задраска по каменния под.

Алаис усети силно присъствието на баща си. Прехапа устни, за да не рухне.

„Сега вече това е единственото, което можеш да направиш за него.“

Бръкна вътре и извади кутията, както бе виждала да прави баща й. Беше малка, като ковчеже за накити, най-обикновена, без украшения, с проста закопчалка. Алаис вдигна капака. Вътре имаше кесия от овча кожа. Алаис въздъхна облекчено — Ориан не я бе изпреварила.

Побърза да скрие книгата под роклята си и да остави всичко, както си беше. В случай че знаеха за скривалището, Ориан и Гилем поне щяха да се забавят, ако смятаха, че кутията си е още на мястото.

Покрила глава с качулката, Алаис тичешком мина през църквата, после отвори тежката врата и се смеси с множеството страдалци на площада. Болестта, отнесла в гроба баща й, се разпространяваше бързо. Улиците бяха пълни с разлагащи се трупове — овце и кози, дори говеда с подути туловища, от които се носеше зловоние.

Алаис се отправи към къщата на Есклармонд. През последните няколко дни безуспешно се опитваше да открие жената и сега нямаше причини да смята, че ще я завари у дома. Но не се сещаше къде другаде да отиде.

Повечето къщи в южния квартал, включително къщата на Есклармонд, бяха със заключени или заковани капаци по прозорците. Алаис почука на вратата.

— Есклармонд! — Похлопа отново. Опита се да отвори вратата, но беше заключено. — Сажо!

Чу се глух тропот и резето щракна.

— Господарке Алаис!

— Слава богу, Сажо! Бързо, пусни ме да вляза.

Вратата се открехна.

— Къде беше? — попита Алаис и притисна до себе си момчето. — Какво се е случило? Къде е Есклармонд?

Сажо пъхна ръката си в нейната.

— Ела.

Заведе я през завесата в помещението отзад на къщата. В пода зееше отвор.

— През цялото време ли си бил тук? — попита Алаис. Надзърна в тъмното и видя в долния край на стълбата запален светилник. — В зимника? Сестра ми ли се е върнала…

— Не беше тя — отвърна с разтреперан глас момчето. — Побързай, господарке.

Алаис слезе първа. Сажо затвори капака над главите им. Заслиза след нея и скочи от последните няколко стъпала на пръстения под.

— Насам.

Заведе я през влажен проход в малко подземно помещение. Вдигна светилника и Алаис видя Есклармонд, която лежеше неподвижно върху купчина кожи и одеяла.

— Не! — простена тя и се завтече към нея.

Главата й беше превързана. Алаис повдигна края на бинтовете и запуши устата си с длан. Лявото око на Есклармонд беше червено, всичко беше покрито с пласт кръв. Върху раната имаше чист компрес, но кожата около смазаната очна ябълка беше разкъсана.

— Можеш ли да й помогнеш? — попита Сажо.

Алаис вдигна завивката. Настръхна цялата. По гърдите на Есклармонд се червенееха белези от жестоки изгаряния, кожата беше жълта и черна там, където бяха държали пламъците.

— Есклармонд — прошепна тя. — Чуваш ли ме? Аз съм, Алаис. Кой ти причини това?

Стори й се, че лицето на Есклармонд се раздвижи. Устните й помръднаха едва доловимо. Алаис се обърна към Сажо.

— Как си я свалил тук?

— Помогнаха ми Гастон и брат му.

Алаис се извърна отново към обезобразеното тяло в постелята.

— Какво й се е случило, Сажо?

Той поклати глава.

— Нищо ли не ти е казала?

— Тя… — За пръв път момчето загуби самообладание. — Тя не може да говори… езикът й…

Алаис пребледня като платно.

— Не — пророни ужасена, после се опита да се поуспокои. — Тогава ми кажи каквото знаеш — подкани тя предпазливо.

— След като научихме, че Безие е паднал, menina се притесни, че майордом Пелтие ще размисли и няма да ви пусне да отнесете Трикнижието на Хариф.

— Била е права — потвърди мрачно Алаис.

— Menina знаеше, че ще се опиташ да убедиш майордом Пелтие, но смяташе, че той ще послуша само Симеон. Не исках баба да тръгва — изхлипа малчуганът, — въпреки това тя отиде в еврейския квартал. Последвах я, но понеже не исках да ме вижда, вървях на известно разстояние и в гората я изгубих. Уплаших се. Мръкна се и се върнах у дома. И точно тогава… — Сажо не се доизказа, кехлибарените му очи пламтяха върху бледото му лице. — Веднага разбрах, че е тя. Беше се свлякла пред портата. Ходилата й бяха разкървавени, сякаш е вървяла дълго. — Малчуганът погледна Алаис. — Исках да те повикам, господарке, но не посмях. Гастон ми помогна да я свалим тук, долу. Опитах се да си спомня какво би сторила тя, кои мазила би използвала. — Той сви рамене. — Направих каквото можах.

— Справил си се чудесно — рече разгорещено Алаис. — Есклармонд ще се гордее с теб.

Вниманието й беше привлечено от движение в постелята.

— Есклармонд! — извика Алаис. — Чуваш ли ме? И двамата сме тук. В безопасност си.

— Опитва се да каже нещо.

Алаис загледа как жената мърда трескаво ръце.

— Май иска пергамент и мастило — рече тя.

С помощта на Сажо Есклармонд успя да напише нещо.

— Според мен е „Франсоа“ — каза Алаис, сбърчила чело.

— Какво означава това?

— Не знам. Вероятно че той може да помогне — отвърна тя. — Чуй ме, Сажо. Имам лоши новини. Почти сигурно е, че Симеон е мъртъв. Баща ми… баща ми също почина.

Сажо я хвана за ръката. Направи го толкова трогателно, че тя се просълзи.

— Моите съболезнования.

Алаис прехапа устни.

— Заради него, както и заради Симеон и Есклармонд трябва да удържа на дадената дума и да намеря начин да стигна при Хариф. Имам… — Гласът й отново трепна. — Съжалявам, но у мен е само „Книга Слова“. Книгата на Симеон изчезна.

— Но нали майордом Пелтие ти я даде!

— Сестра ми я взе. Мъжът ми я е пуснал в стаята ни — обясни Алаис. — Той… той е дал сърцето си на сестра ми. Вече не можем да му се доверим, Сажо, и не мога да се върна в замъка. Сега, когато баща ми е мъртъв, вече нищо няма да ги спре.

Сажо погледна баба си, после отново Алаис.

— Ще оживее ли? — попита той тихо.

— Раните й са тежки, Сажо. Ослепяла е с лявото око, но… няма инфекция. Духът й е силен. Ако реши, ще се възстанови.

Той кимна — изведнъж сякаш бе надраснал своите единайсет години.

— Но с твое разрешение, Сажо, ще взема книгата на Есклармонд.

За миг малчуганът бе на път да се поддаде на сълзите.

— И тази книга изчезна — пророни той накрая.

— Не! — рече Алаис. — Как?

— Хората, които й причиниха това… те я откраднаха — обясни Сажо. — Menina я взе със себе си, когато тръгна към еврейския квартал. Видях я как я вади от скривалището.

— Само една книга — промълви Алаис. — Значи сме загубени. Всичко е било напразно.

 

 

През следващите пет дни под прикритието на мрака Алаис и Сажо се редуваха да излизат навън. Стана ясно, че не е възможно да се измъкнат незабелязано от Каркасон. Обсадата беше непробиваема. На всяка градска порта, под всяка кула имаше стража, плътен обръч от мъже и желязо. Каменохвъргачките обстрелваха ден и нощ стените и жителите на Града вече не знаеха какво чуват, дали звуците на метателните оръдия, или кънтежа им в главите си.

За Алаис и Сажо беше облекчение да се върнат в прохладните влажни подземни проходи, където времето беше застинало и нямаше нито нощ, нито ден.