Метаданни
Данни
- Серия
- Лангедок (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Labyrinth, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кейт Мос
Заглавие: Лабиринтът
Преводач: Емилия Масларова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Лалка Лилова
ISBN: 978-954-584-072-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2545
История
- — Добавяне
68.
— Какво правиш? — попита Франсоа-Батист, щом влезе в стаята на малката къща недалеч от връх Суларак.
Мари-Сесил седеше на масата с разтворена „Книга Числа“ върху черна подложка.
— Запознавам се с разположението на залата.
Франсоа-Батист седна до нея.
— Има ли конкретна причина?
— За да си припомня разликите между тази рисунка тук и самата пещера с лабиринта.
Синът й надникна през рамото й.
— Много ли са?
— Няколко. Както е отбелязано, нашият жертвеник е тук. В пещерата е по-близо до стената.
— Това не означава ли, че лабиринтът, изсечен върху камъка, не се вижда добре?
Мари-Сесил го погледна, изненадана от уместната забележка.
— Но щом първите пазители, например Noublesso Véritable, са използвали в обредите си „Книга Числа“, не би ли трябвало жертвениците да са същите?
— Да, би трябвало — потвърди майка му. — Няма гробница, това е най-очевидното отклонение, но любопитното е, че гробът, където са били положени скелетите, е в съвсем същото положение.
— Научи ли още нещо за телата? — попита Франсоа-Батист.
Тя поклати глава.
— Значи още не знаем кои са тези хора?
Мари-Сесил сви рамене.
— Толкова ли е важно? Според мен тези неща не са от особено значение. Важна е рисунката, пътят, който Navigataidè изминава, докато изрича думите.
— Сигурна ли си, че ще можеш да разчетеш пергамента в „Книга Слова“?
— Ако е от същото време, както другите пергаменти, ще мога. Йероглифите не са много сложни.
Тръпката на очакването я плисна толкова внезапно и бързо, че тя вдигна пръсти, сякаш някой я е стиснал за гърлото. Довечера щеше да изрече забравените думи. Довечера щеше да получи силата на Граала. Времето щеше да бъде победено.
— А ако О’Донъл лъже? — попита Франсоа-Батист. — Ако книгата не е у нея? И Отие също не я е намерил?
Мари-Сесил отвори рязко очи: предизвикателният, груб тон на сина й я беше върнал към действителността. Погледна го с неприязън.
— „Книга Слова“ е там — отсече тя.
Ядосана, затвори „Книга Числа“ и я върна в калъфа. Сложи върху поставката „Книга Отвари“.
На външен вид двете книги бяха еднакви. С едни и същи дървени корици, покрити с кожа и прихванати с кожени връзки.
Първата страница беше празна, ако не се брои малкият златен бокал в средата. От другата страна на листа нямаше нищо. На третата страница бяха думите и изображенията, които се появяваха и в горния край на стените в залата в сутерена на улица „Шовал Блан“.
Първата буква на всяка от следващите страници беше откроена в червено, синьо и жълто със златисто отстрани, иначе текстът се състоеше от слети думи без интервал между тях.
Мари-Сесил насочи вниманието си към пергамента в средата на книгата.
Между йероглифите имаше малки изображения на цветя и символи в зелено. След години на изследвания и проучвания, проведени със средства от състоянието на рода Дьо л’Орадор, дядото на Мари-Сесил беше стигнал до извода, че никоя от илюстрациите не е от особено значение.
Важни бяха само йероглифите в двата папируса за Граала. Всичко останало: думи, изображения, цветове, служеше само да разкрасява или да скрива истината.
— Там е — отсече Мари-Сесил и се вторачи яростно във Франсоа-Батист. Той благоразумно премълча. — Донеси ми нещата — нареди строго майка му. — След това приготви колата.
Само след няколко секунди той се върна с квадратната чантичка с тоалетните й принадлежности.
— Къде да я оставя?
— Ето там — Мари-Сесил посочи тоалетката.
Тя отиде и седна пред огледалото. Чантичката беше от мека кафява кожа с нейните инициали, изписани със златисто. Беше подарък от дядо й.
— Къде ли са? — попита Мари-Сесил, без да се обръща.
— Наблизо — отвърна Франсоа-Батист.
Тя долови напрежението в гласа му.
— Той добре ли е?
Синът й се приближи до нея и отпусна ръце на раменете й.
— Това вълнува ли те изобщо, maman?
Мари-Сесил погледна отражението на сина си в огледалото — стоеше така, сякаш позираше за портрет. Гласът му беше нехаен. Но очите му го издаваха.
— Не — отвърна тя и видя как лицето на младежа се поотпусна. — Просто ми е любопитно.
— Ако искаш да ти отговоря на въпроса — жив е. Създал е доста главоболия, докато са го извеждали. Наложило се е да го поозаптят.
Мари-Сесил повдигна вежди.
— Надявам се, че не са се увлекли — отбеляза тя. — Не ми трябва полужив.
— Не ти трябва ли? — повтори рязко Франсоа-Батист.
Майка му прехапа език.
— Не ни трябва — поправи се тя.