Кейт Мос
Лабиринтът (61)

54.

Алис пристигна в Шартр късно следобед. Намери хотел, после купи карта и отиде право на адреса, който й дадоха от „Справки“. Погледна изненадана изисканата къща с лъскаво месингово чукче и красиви цветя по прозорците. Не си представяше Шийла да е дошла тук.

„И какво ще кажеш, ако някой отвори?“

Пое си дълбоко въздух, качи се по стълбите и натисна звънеца. Никой не отвори. Алис почака, отстъпи крачка назад и погледна прозорците. Опита отново. Набра телефонния номер. След броени секунди чу как апаратът вътре звъни.

Поне адресът беше верен.

Това като че ли я успокои. Сблъсъкът, ако изобщо имаше такъв, можеше да почака.

Площадът пред катедралата гъмжеше от туристи. Спретнати германци, самодоволни англичани, наперени италианци, мълчаливи японци, въодушевени американци. Всички деца изглеждаха отегчени.

Някъде по време на дългото пътуване на север Алис бе престанала да се надява, че ще научи нещо от лабиринта в Шартр. Изглеждаше повече от очевидно, че има връзка с пещерата под връх Суларак, с Грейс, лично с нея… прекалено очевидно. Но все й се струваше, че нарочно са я запратили по лъжлива следа.

Въпреки това Алис купи билет и се включи в обиколката на английски, която по програма трябваше да започне след пет минути. Екскурзоводката беше застаряваща жена, която се държеше високомерно и говореше отсечено.

— За днешното око катедралите са сиви огромни постройки на благочестието и вярата. През средновековието обаче те са били пъстри като индуистките храмове в Индия или Тайланд. Статуите и тимпаните, които са украсявали главните входове в Шартр и другаде, са били шарени. — Екскурзоводката посочи с чадъра външната стена. — Вгледайте се и ще забележите парченца розово, синьо и жълто, които са се запазили в пукнатините по статуите.

Всички около Алис закимаха покорно.

— През 1194 година — продължи жената — при пожар са унищожени почти целият град Шартр и самата катедрала. Първоначално се е смятало, че е изгоряла и най-святата реликва в катедралата — sancta camisia, дрехата, с която според преданието Дева Мария е била облечена, докато е раждала Христос. Но след три дни реликвата е открита: оказва се, че монасите са я скрили в криптата. Това е посрещнато като чудо, като знак, че катедралата трябва да се построи наново. Сегашната сграда е завършена през 1223 година, а през 1260 е осветена като катедрална църква „Успение Богородично“, първата катедрала във Франция, посветена на Богородица.

Алис слушаше с половин ухо, докато не излязоха откъм северната страна на катедралата. Екскурзоводката посочи зловещото шествие от старозаветни царе и царици, изсечени от камък над северния вход.

Алис усети как я обзема трепетно вълнение.

— Това е единственият значим образ в катедралата, свързан със Стария завет — обясни екскурзоводката. — Върху тази колона има изсечено изображение, на което според мнозина е показано как Менелик, син на Соломон и на Савската царица, изнася от Йерусалим Ковчега на Завета, макар че според историците преданието за Менелик се е разпространило в Европа чак през петнайсети век. А тук… — Тя посочи малко по-ниско. — Тук виждаме друга загадка. Които от вас са с добро зрение, сигурно разчитат латинското HIC AMITITUR ARCHA CEDERIS. — Жената огледа групата и се усмихна самодоволно. — Ако някой знае латински, ще разбере, че надписът е безсмислен. В някои справочници ARCHA CEDERIS е преведено като „Работи чрез Ковчега“, а целият надпис е предаден като: „Тук нещата приемат своя ход: работи чрез Ковчега“. Но ако подобно на някои изследователи приемем, че CEDERIS е изопачено FOEDERIS, надписът може да се преведе като: „Нека тук започне всичко, Ковчегът на Завета“. — Екскурзоводката огледа групата. — Наред с другото тази врата е една от причините за катедралата да има толкова много митове и предания. Според обичая не се знае кой точно е изградил катедралата в Шартр. По всяка вероятност е имало причина имената на строителите да не са били записани и просто са били забравени. Но хора с по-развихрено въображение тълкуват липсата на сведения по друг начин. Според една от най-упоритите мълви катедралата е била построена от потомци на Бедните Соломонови рицари — рицарите тамплиери, като книга от камък, съдържаща шифър, като огромен пъзел, който може да се разчете единствено от посветените. Мнозина са убедени, че под лабиринта са погребани тленните останки на Мария Магдалена. И дори самият Свещен Граал.

— Никой ли не е проверявал? — попита Алис и съжали на мига.

Към нея като прожектори се насочиха укорни погледи. Екскурзоводката вдигна вежди.

— Проверявали са, естествено. Многократно. Но едва ли ще се изненадате, че не е било намерено нищо. Поредният мит. — Тя замълча. — Да влезем ли вътре?

Притеснена, Алис тръгна след групата към Западната врата и се нареди на опашката, която чакаше да влезе в катедралата. Всички притихнаха, щом се озоваха вътре: характерната миризма на камък и на тамян сътвори своята магия. В здрача отстрани и при главния вход трепкаха редици запалени молитвени свещи.

Алис очакваше някаква реакция, видения от миналото, каквито я бяха споходили в Тулуза и Каркасон. Не усети нищо и след малко се поотпусна. От онова, което беше прочела, знаеше, че катедралата в Шартр се слави с най-красивата сбирка от стъклописи по света, но не беше подготвена за изумителното великолепие на прозорците. Катедралата беше удавена в калейдоскоп от трепкащи багри, с каквито бяха нарисувани сцени от делничния и библейския живот. Розовият прозорец и Синият прозорец на Дева Мария, Прозорецът на Ной с изображение на Потопа и на животните, които влизат по двойки в Ковчега. Докато обикаляше, Алис се опита да си представи как е изглеждала катедралата, когато стените са били покрити с фрески и с пищни гоблени, с източни тъкани и копринени хоругви, извезани със сърма. За средновековното око сигурно е било стъписващо да сравнява великолепието на Божия храм със света извън катедралата. И това вероятно е доказвало Божията слава на земята.

— И накрая — каза екскурзоводката — стигаме до прочутия лабиринт с единайсет окръжности върху пода. Завършен е през 1200 година и е най-големият в Европа. Първоначалното изображение в средата отдавна се е заличило, но останалото си е непокътнато. За християнина от средновековието лабиринтът е давал възможност да поеме на духовно поклонничество вместо на истинско пътешествие до Йерусалим. Именно заради това лабиринтите по подовете — за разлика от лабиринтите по стените на катедралите и църквите, — често са били познати като le chemin de Jérusalem, тоест пътя към Йерусалим. Поклонниците вървят от периферията към центъра, понякога многократно, и това олицетворява все по-ясното познание или близост до Бога. Покаялите се често завършват пътуването на колене и понякога го правят с дни.

Алис тръгна с разтуптяно сърце напред пред групата — едва сега разбра подсъзнателно, че е отлагала този миг.

„Сега е моментът.“

Пое си дълбоко въздух. Симетрията беше разрушена от редиците столове от двете страни на нефа, обърнати към олтара за вечерната служба. И все пак, въпреки че от онова, което беше чела знаеше размерите, Алис бе изумена. Лабиринтът сякаш властваше над цялата катедрала.

Бавно, като всички останали, и тя тръгна по лабиринта, започна да се върти по стесняващите се окръжности, докато не стигна в средата.

Не почувства нищо. Нито тръпка по гръбначния стълб, нито миг на просветление или преображение. Нищо. Алис приклекна и докосна пода. Камъкът беше гладък и хладен, но не й каза нищо.

Тя се усмихна горчиво. „Какво очакваш?“

Не й се налагаше дори да вади от раницата рисунката на лабиринта от пещерата, за да разбере, че тук за нея няма нищо. Без да се суети, се извини и си тръгна.

 

 

След безпощадната жега на Миди мекото северняшко слънце беше истинско облекчение. През следващия един час Алис разглежда живописния исторически център на града. Търсеше някак между другото и ъгъла, на който Грейс и Одрик Бейар се бяха снимали.

Той или не съществуваше, или беше извън района, отразен върху картата. Повечето улици носеха имената на занаятите, упражнявани там едно време: часовникари, щавачи, майстори на пера и други писмени принадлежности — свидетелство колко важен е бил през дванайсети и тринайсети век Шартр като средище за производството на хартия. Но улица „Троа Дьогре“ нямаше и нямаше.

Накрая Алис се върна там, откъдето беше започнала: Западната врата на катедралата. Седна на стената и се облегна на перилата. Погледът й веднага се плъзна по ъгъла на улицата точно отсреща. Алис скочи и прочете надписа на стената: RUE DE L’ÉTROIT DEGRE. DITE AUSSI RUE DES TROIS DEGRÉS (DES TROIS MARCHES)^[1].

Улицата беше преименувана. Алис се усмихна, отстъпи назад, за да вижда по-добре, и се блъсна в мъж, заровил глава във вестник.

— Извинете — каза тя и се дръпна встрани.

— Не, вие извинете — отвърна мъжът с приятен американски акцент. — Аз съм виновен. Не внимавах къде вървя. Добре ли сте?

— Да.

За нейна изненада непознатият се взря съсредоточено в нея.

— Какво…

— Казвате се Алис, нали?

— Да — потвърди тя предпазливо.

— Точно така, Алис. Здравейте — каза мъжът и прокара пръсти през гъстата си чорлава кестенява коса. — Изумително!

— Извинете, но…

— Уилям Франклин — представи се той и протегна ръка. — Или Уил. — Запознахме се през деветдесет и четвърта или пета в Лондон. Бяхме голяма тумба. Тогава ходехте с един мъж… как ли се казваше… а, да, Оливър. Нали? Бях дошъл с братовчед си.

Алис си спомни смътно един следобед в апартамент, пълен с приятели на Оливър от университета. Спомни си и американеца: забавен, красив, макар че по онова време тя беше лудо влюбена и не забелязваше никой друг освен Оливър.

„Същият ли е?“

— Имате добра памет — каза Алис и се ръкува с него. — Беше отдавна.

— Не сте се променили много — отвърна с усмивка мъжът. — Е, как е Оливър?

Алис направи физиономия.

— Вече не сме заедно.

— Лошо — каза Уил. След кратко мълчание добави: — Кой е на снимката?

Алис погледна надолу. Беше забравила, че още я държи.

— Леля ми. Намерих фотографията сред вещите й и реших, че щом съм тук, бих могла да видя къде е правена. — Тя се усмихна. — Оказа се по-трудно, отколкото си мислех.

Уил погледна през рамото й.

— А мъжът?

— Само приятел. Писател.

Поредното мълчание, сякаш и двамата искаха да продължат разговора, а не знаеха какво да кажат. Уил отново погледна снимката.

— Леля ви изглежда мила жена.

— Мила ли? На мен пък ми се струва решителна, макар че не съм я виждала никога.

— Наистина ли! И защо тогава носите снимката й?

Алис я прибра в раницата.

— Сложно е за обясняване.

— Аз ще разбера — усмихна се мъжът. — Знаете ли… — Той се поколеба. — Искате ли да пием кафе или нещо друго? Или трябва да ходите някъде?

Алис беше изненадана, но всъщност си бе помислила същото.

— Така ли се запознавате обикновено с жените?

— Не — отвърна Уил. — Въпросът е дали вие обикновено приемате.

 

 

Алис имаше чувството, че наблюдава всичко отвисоко. Че гледа как един мъж и една жена, която прилича на нея, влизат в старовремската сладкарница с какви ли не пасти и сладки по витрините.

„Не мога да повярвам.“

Гледки, миризми, звуци. Сервитьорите, които сновяха напред-назад между масите, горчивото ухание на печено кафе, потракването на вилиците, всичко бе особено ярко. И особено Уил, начинът, по който се усмихваше, начинът, по който пръстите му посягаха към сребърната верижка, докато говореше.

Избраха една маса отвън. Над покривите на къщите се виждаше малко от острата кула на катедралата. Щом седнаха, се почувства леко напрежение. И двамата заговориха едновременно. Алис се засмя, Уил се извини.

— Бяхте наистина погълнат от вестника — рече Алис и погледна заглавието на първа страница. — Когато изскочихте иззад онзи ъгъл де.

Уил се усмихна широко.

— Да, извинявайте още веднъж — каза той. — Обикновено тукашният вестник не е толкова занимателен. В реката, насред града са намерили труп на мъж. Бил е промушен с нож в гърба, ръцете и краката му са били завързани. Местните радиостанции направо ще полудеят. Смятат, че е някакво обредно убийство. Свързват го с един журналист, който е изчезнал миналата седмица, а преди това е публикувал разследване за тайните религиозни братства.

Усмивката на Алис помръкна.

— Може ли да видя? — попита тя и се пресегна да вземе вестника.

— Разбира се. На ваше разположение е.

Тя се притесни още повече, след като прочете списъка с имената. Noublesso Véritable. Звучеше й познато.

— Добре ли сте?

Алис вдигна очи, Уил я наблюдаваше съсредоточено.

— Извинявайте — каза тя. — Отнесох се на много километри оттук. Но наскоро се натъкнах на нещо подобно. Стъписах се от съвпадението.

— Съвпадение ли? Звучи любопитно.

— Дълго е за обясняване.

— Аз не бързам — каза Уил, след което се облакъти на масата и се усмихна насърчително на Алис.

Тя твърде дълго бе сама със собствените си мисли и сега се изкуши от възможността най-после да поговори с някого. Пък и в известен смисъл Уил не бе съвсем непознат. „Ще му кажеш само каквото решиш.“

— Е, съмнявам се, че ще ви прозвучи смислено — подхвана тя. — Преди около два месеца най-неочаквано научих, че е починала някаква моя леля, за която изобщо не бях чувала и която ми е завещала всичко, включително къща във Франция.

— Жената от снимката.

Тя кимна.

— Казва се Грейс Танър. Така и така смятах да идвам във Франция, за да се видя с една приятелка, която участваше в археологическа експедиция в Пиренеите, и реших да съчетая двете пътувания. — Тя се поколеба. — На разкопките се случиха някои неща — няма да ви отегчавам с подробности, само ще ви кажа, че като че ли… Всъщност както и да е. — Алис си пое дъх. — Вчера след срещата с адвокатката отидох в къщата на леля ми и намерих нещо… изображение, което бях видяла и на разкопките — изпелтечи тя. — Открих и книга от писател на име Одрик Бейар, за когото съм почти сто процента сигурна, че е мъжът от снимката.

— Той жив ли е?

— Доколкото знам, да. Не успях да го издиря.

— Каква е връзката му с леля ви?

— Не знам. Надявам се той да ми каже. Бейар е единственото, което ме отвежда при нея. И при други неща.

„При лабиринта, при родословието, при съня ми.“

Алис вдигна очи и видя, че Уил е объркан, но заинтригуван.

— Май не разбрах — рече той с усмивка.

— Не обяснявам както трябва — призна си Алис. — Хайде да говорим за нещо, което не е толкова сложно. Така и не ми казахте какво правите в Шартр.

— И аз като всички останали американци във Франция се опитвам да пиша.

Алис се усмихна.

— Традицията не повелява ли да сте в Париж?

— Започнах там, но май ми се стори твърде безлик. Майка ми и баща ми имат познати тук. На мен ми хареса. И останах.

Алис очакваше Уил да продължи. Той обаче се върна към предишния разговор.

— Изображението, за което споменахте — подхвана Уил нехайно. — Което сте намерили на археологическите разкопки и после в къщата на Грейс… Какво представлява?

Тя се подвоуми.

— Лабиринт.

— Заради това ли сте в Шартр? За да отидете в катедралата?

— Не е съвсем същият… — Тя замълча, отново нащрек. — Отчасти да, но по-скоро защото се надявам да намеря една своя приятелка. Шийла… Не е изключено да е в Шартр. — Алис бръкна в раницата и подаде на Уил листчето с адреса. — Днес ходих там, но нямаше никой. Затова реших да поразгледам забележителностите и пак да се върна.

Тя видя изумена, че Уил пребледнява. Изглеждаше стъписан.

— Добре ли сте? — попита го Алис.

— Защо смятате, че приятелката ви може да е там? — каза той напрегнато.

— Не съм сигурна, че е там — отговори Алис.

— Това ли е приятелката, при която сте ходили на археологическите разкопки?

Алис кимна.

— И тя ли като вас е видяла изображението с лабиринта?

— Предполагам, макар че не ми го е споменавала. Беше по-погълната от нещо, което намерих и което…

Алис не се доизказа, защото Уил стана рязко от масата.

— Какво правите? — възкликна тя, когато той я хвана за ръката.

— Елате. Трябва да видите нещо.

— Къде отиваме? — попита отново Алис, като се мъчеше да не изостава.

Завиха зад ъгъла и тя видя, че са в другия край на улица „Шовал Блан“. Уил отиде с широка крачка пред къщата, сетне изтича нагоре по стълбището пред входната врата.

— Да не сте полудели? Ами ако някой се прибере?

— Няма.

— Откъде знаете?

Алис загледа смаяна как Уил вади от джоба си ключ и отключва входната врата.

— Побързайте. Докато не са ни видели.

— Имате ключ — възкликна невярващо Алис. — Няма ли все пак да ми обясните?

Уил слезе тичешком по стълбите и я сграбчи за ръката.

— И тук го има вашия лабиринт — изсъска той. — Разбрахте ли? Е, ще дойдете ли най-после?

„Ами ако това е поредният капан?“

След всичко, което се беше случило, си беше лудост да тръгне с него. Беше твърде опасно. Никой не знаеше, че тя е тук. Но любопитството надделя над здравия разум. Алис се взря в лицето на Уил разтревожено, но и нетърпеливо.

Реши да му повярва.