Кейт Мос
Лабиринтът (54)

47.

Безие

Два дни след неочакваната победа в Безие кръстоносците останаха в плодородните ливади и равнини около града. Беше истинско чудо, че са взели такава плячка с толкова малко жертви. Бог едва ли можеше да даде по-ясен знак, че делото им е справедливо.

Над тях се издигаха димящите развалини на големия град. В нелепата синева на лятното небе се носеше вихрушка от сива пепел, която вятърът развяваше над разгромената земя. От време на време се чуваше безпогрешно как се срутва зидария и рухват греди.

На другата сутрин кръстоносците се вдигнаха и поеха през равното поле на юг, към римския град Нарбон. Пред върволицата от мъже вървеше абатът на Сито заедно с папските нунции, чиято временна власт бе подсилена от смразяващия разгром на града, дръзнал да приюти ереста. Златните и белите кръстове се гънеха като тънко-претънко сукно по гърбовете на Божиите воини и сякаш улавяха лъчите на ослепителното слънце.

Победоносната войска се виеше като змия сред пейзажа, осеян със солени езера, мочурища и необходни пространства, покрити с жълти храсти, които ветровете откъм Лъвския залив брулеха яростно.

Френските войници, на които липсваха закалка и опит в климата на юга с неговите крайности, не бяха виждали никога места като тези. Те се кръстеха, защото съзираха в това знак, че наистина са навлезли в земи, изоставени от Бога.

На двайсет и трети юли в Капестан на среща с кръстоносците излязоха пратеници, оглавявани от архиепископа и виконта на Нарбон.

Това бе богат търговски град на Средиземно море, макар че сърцето му се намираше на известно разстояние навътре в сушата. И църковниците, и държавниците бяха чули слуховете за ужасите, сполетели Безие, и се надяваха да спестят на Нарбон същата участ. Затова бяха готови да жертват своята независимост и чест. Пред свидетели епископът и виконтът на града паднаха на колене пред абата и заявиха, че се подчиняват изцяло и безусловно на Църквата. Съгласиха се да предадат на нунциите всички известни им еретици, да изземат имуществото на катарите и на евреите, дори да платят налог върху притежаваното от тях, за да осигурят средства за Кръстоносния поход.

Условията бяха подписани след броени часове. Нарбон щеше да бъде пощаден. Едва ли някога са били набавяни по-лесно средства за водене на война.

И да са се изненадали от бързината, с която нарбонци преотстъпиха правата си, абатът и неговите нунции не го показаха с нищо. И да са били стреснати, че на техните сънародници им липсва смелост, мъжете, които бяха поели на поход под алените знамена на графа на Тулуза, не го изразиха на глас.

Беше дадена заповед за смяна на посоката. Кръстоносците щяха да пренощуват край Нарбон, а на заранта щяха да поемат към Олонзак. След това до самия Каркасон им оставаха само няколко дни.

На другия ден се предаде и укрепеният град Азил, който разтвори широко вратите си пред нашествениците. Доста семейства, изобличени като еретици, бяха изгорени на клада, набързо вдигната на главното тържище. Над тесните стръмни улички се изви черен пушек, който се плъзна над дебелите градски стени и започна да се стеле над равнините отвъд тях.

Малките замъци и селца се предадоха едно по едно, без да се вади и меч. Ларьодорт, град в съседство с Азил, последва примера му, същото сториха и селцата между тях. Кръстоносците намериха други укрепени селища обезлюдени.

Те взимаха каквото си харесат от препълнените хамбари и хранилища за плодове и продължаваха нататък. Войската рядко се натъкваше на съпротива, но я потушаваше яростно, светкавично и жестоко. Малко по малко злокобната слава на кръстоносците започна да се разпростира като черна сянка пред тях. Така лека-полека бе прекъсната отколешната връзка между жителите на Източен Лангедок и династията Транкавел.

В навечерието на празника на Сан Назари, седмица след победата в Безие, предните отреди на кръстоносците излязоха при Треб, изпреварвайки с два дни войската.

Следобедът ставаше все по-влажен. Маранята и светлината бяха изместени от намръщено сиво небе. Чуха се няколко гръмотевици, последвани от яростна светкавица. Точно когато кръстоносците минаваха през градската порта, оставена отворена, без стража, започнаха да падат първите капки дъжд.

Улиците бяха зловещо пусти. Всички бяха изчезнали, бяха хлътнали някъде като призраци или духове. Необятното небе бе изпъстрено с черно и мораво, по хоризонта препускаха накъсани облаци. Когато бурята се разрази и връхлетя върху равнините около града, горе прокънтя тътен, сякаш се разпадаше самият небосвод.

Конете се захлъзгаха по калдъръма. Всяка улица и пресечка се превърна в река. Дъждът се лееше яростно върху щитовете и шлемовете. По стъпалата на църквата се стрелкаха плъхове, които търсеха къде да се скрият от бурните въртопи. Кулата бе ударена от гръм, но не се подпали.

Войниците от Севера падаха на колене, кръстеха се и се молеха Бог да ги пощади. В плоските като тепсия земи около Шартр, в нивята на Бургундия и в горите на Шампан нямаше такива бедствия.

Бурята отмина с грохот също толкова неочаквано, колкото бе и връхлетяла. Въздухът стана свеж и приятен. Камбаните в близкия манастир забиха. Кръстоносците възприеха това като знак, че най-лошото е отминало, излязоха от гората и запретнаха ръкави. Оръженосците затърсиха безопасни ливади, където конете да попасат. Слугите се заеха да разопаковат вещите на господарите си и тръгнаха да събират сухи клони за огън.

Малко по малко станът се оформи.

Започна да се здрачава. Небето приличаше на пъстра черга в розово и мораво. След като отминаха и последните бели облаци, северняците зърнаха за пръв път кулите и бойниците на Каркасон, които внезапно изникнаха на хоризонта.

Градът сякаш се бе възправил от самата земя — каменна крепост в небето, която наблюдава величествено от високото света на човеците. Нищо от онова, което кръстоносците бяха чували, не ги беше подготвило за гледката на града, който бяха дошли да завоюват. Нямаше думи за великолепието му.

Той беше невероятен, покоряващ. Непревземаем.