Кейт Мос
Лабиринтът (44)

37.

Откакто се беше върнал от Монпелие, Жеан Конгост почти не беше виждал жена си Ориан. Тя не бе дошла да го посрещне, както си му беше редът. Конгост не беше забравил и разпътното й поведение преди неговото заминаване.

Прекоси двора, като тътрузеше крака и мърмореше, после влезе в покоите. Към него се зададе Франсоа, слугата на Пелтие. Конгост го смяташе за недостоен човек, който има прекалено високо мнение за себе си — вечно дебнеше и после донасяше какво е видял на господаря си. Какво ли търсеше по това време на деня в покоите?

Франсоа се поклони.

Конгост не му обърна внимание.

Докато стигне стаята си, вече беше изпаднал в пристъп на справедливо възмущение. Крайно време беше да даде на Ориан добър урок. Не можеше да остави ненаказано такова предизвикателно и преднамерено непокорство. Той отвори рязко вратата, без да чука.

— Ориан! Къде си! Ела тук!

В стаята нямаше никого. Вбесен, че не е заварил жена си, Конгост помете всичко от масата. Купите се натрошиха, свещникът изтрополи на пода. Конгост отиде при дрешника и изхвърли всичко от него, после смъкна и покривалото на леглото, както и завивките с похотливата миризма на жена му.

Разярен, се свлече върху стола и загледа какво е направил. Ориан беше виновна за всичко. Беше го тласнала към това с ужасното си поведение.

Конгост отиде да търси Гиранд, за да я прати да разтреби и продължи да умува как да накара разпътната си жена да влезе в пътя.

 

 

Беше влажно и задушно, когато Гилем излезе от банята и видя, че Гиранд го чака с едва доловима усмивчица върху широката уста.

Настроението му се развали.

— Какво има?

Тя се изкиска и го погледна изпод тъмните си мигли.

— Е? — подкани грубо Гилем. — Ако имаш да ми казваш нещо, казвай го, ако нямаш, ме остави на мира.

Гиранд се наведе и пошушна нещо на ухото му. Гилем се изправи.

— Какво иска?

— Не знам, messire. Господарката не ми доверява желанията си.

— Ти, Гиранд, не умееш да лъжеш.

— Да й предам ли нещо?

Той се поколеба.

— Кажи й, че ще отида сега при нея. — Гилем й тикна в ръката една монета. — И си дръж езика зад зъбите.

Изпрати я с поглед, после отиде в средата на двора и седна под бряста. Не беше длъжен да ходи. Защо да се поддава на изкушението? Беше прекалено опасно. Тя беше опасна.

Гилем изобщо не беше смятал, че ще се стигне дотук. Зимна нощ, гола кожа под дебелото палто, кръвта му, разлудувала се от подгрятото вино и тръпката на лова. Беше го обзела някаква лудост. Той беше като омагьосан.

На заранта, когато се беше събудил, вече съжаляваше и се зарече това да не се случва никога повече. През първите няколко месеца от брака си беше удържал на думата си. После дойде втора такава нощ, след това трета и четвърта. Тази жена го беше обезсилила, беше пленила сетивата му.

Сега Гилем още по-отчаяно искаше да е сигурен, че няма да плъзнат слухове и да избухне скандал. Трябваше да внимава. Беше важно да приключи добре връзката. Щеше да отиде на срещата само за да й каже, че не бива да се виждат повече.

Гилем стана и тръгна към овощната градина, докато не го е напуснала смелостта. При портичката спря с ръка върху резето — не му се ходеше нататък. После я видя да стои под върбата като призрачна сянка в гаснещата светлина. Сърцето му подскочи. Тя приличаше на черен ангел, с проблясваща като тъмен кехлибар коса, която се спускаше на буйни къдрици по гърба й.

Гилем си пое дълбоко въздух. Трябваше да се върне. Ала точно в този миг Ориан сякаш долови нерешителността му и се обърна, а той усети как със силата на погледа си тя го притегля към себе си. Каза на слугата да стои на портичката, после тръгна по меката трева към Ориан.

— Уплаших се, че няма да дойдеш — рече тя, когато Гилем се изравни с нея.

— Не мога да остана.

Той усети как топлите върхове на пръстите й го докосват.

— В такъв случай извинявай, че те безпокоя — промълви тя и се притисна до него.

— Ще ни види някой — изсъска Гилем и се опита да се дръпне.

Ориан сведе лице и той усети уханието на парфюма й. Помъчи се да не забелязва, че е започнал да се възбужда.

— Защо ми говориш толкова грубо? — рече жално тя. — Тук няма никой. Сложила съм човек, който да пази на портичката. Освен това тази вечер всички са заети, никой няма да ни обърне внимание.

— Не са чак толкова погълнати от делата си, че да не забележат — възрази Гилем. — Всички си отварят очите на четири и слухтят. Надяват се да видят нещо, което да използват в своя изгода.

— Какви грозни мисли — прошепна Ориан, докато го галеше по косата. — Забрави всичко друго. Мисли само за мен. — Сега тя беше толкова близо, че Гилем усещаше през тънкия плат на роклята как бие сърцето й. — Защо си толкова хладен, messire? Да не съм казала нещо, с което съм те обидила?

Гилем почувства как кръвта му кипва, а решимостта му се топи.

— Ние с теб, Ориан, съгрешаваме. Знаеш го. Причиняваме зло на съпруга ти и на жена ми с тази нечестива…

— Любов ли? — изпревари го тя и се засмя — красив весел звук, от който сърцето му трепна. — „Любовта не е грях, тя е добродетел, от която злото става добро, а доброто — още по-добро.“ Чувал си какво пеят трубадурите.

Той обхвана с длани красивото й лице.

— Това е само песен. Съвсем друго е обетът, който сме дали. Или смяташ да изтълкуваш превратно казаното от мен? — Гилем си пое дълбоко въздух. — Всъщност ти казвам, че не бива да се срещаме повече.

Той усети как Ориан застива в ръцете му.

— Не ме ли желаеш вече, messire? — пророни тя.

— Не говори така — отвърна Гилем и усети как съвсем омеква.

— Мога ли да сторя нещо, с което да докажа любовта си? — попита Ориан с толкова задъхан и тих гласец, че Гилем почти не я чуваше. — Ако нещо не съм ти угодила, messire, кажи ми.

Той вплете пръсти в нейните.

— Не си направила нищо лошо. Ти, Ориан, си красива, ти си…

Гилем не се доизказа, вече не можеше да намери точните думи.

Закопчалката върху наметалото на Ориан се разтвори. Потрепващият син плат се нагъна като езерце вода в краката й. Ориан изглеждаше толкова уязвима и безсилна, че Гилем едва се сдържа да не я грабне в обятията си.

— Не — промълви той. — Не мога…

Опита се да извика в съзнанието си лицето на Алаис, да си представи погледай, доверчивата й усмивка. Колкото и необичайно да беше за мъж с неговото благородническо звание и положение, Гилем вярваше в брачния обет. Не искаше да предава жена си. В началото на брака им често я беше гледал нощем как спи в притихналата им стая и беше разбрал, че е — би могъл да бъде — по-добър човек, защото е обичан от нея.

Опита да се отскубне. Ала сега единственото, което чуваше, беше гласът на Ориан, примесен със злобните одумки на хората в замъка, че Алаис го била направила за смях, като е тръгнала след него към Безие. Тътенът в главата му се засили и заглуши веселия глас на Алаис. Образът й избледня и се стопи. Тя се отдалечаваше от Гилем и го оставяше сам да се бори с изкушението.

— Обожавам те — прошепна Ориан и плъзна ръка между краката му. Гилем затвори очи, безсилен да устои на нежния й шепот. Приличаше на вятър сред дърветата. — Откакто си се завърнал от Безие, почти не съм те зървала. — Той се опита да отговори, ала устата му беше пресъхнала. — Мълви се, че ти си бил любимият рицар на виконт Транкавел — допълни Ориан.

Гилем вече не чуваше думите. Кръвта в главата му бумтеше прекалено силно.

Той положи Ориан на земята.

— Кажи ми какво стана между виконта и чичо му — пророни тя в ухото му. — Кажи ми какво стана в Безие. — Гилем простена, когато Ориан обви крака около него и го притегли към себе си. — Кажи ми как се промени съдбата ти.

— Не мога да говоря за това — отвърна запъхтян Гилем. Вече не забелязваше друго, освен тялото й, гънещо се под него.

Ориан го ухапа по устната.

— На мен можеш да довериш.

Гилем извика името й, вече му беше все едно дали ги слушат и гледат. Не забеляза задоволството в зелените очи на Ориан, нито следите от кръв — от неговата кръв — по устните й.

 

 

Пелтие се огледа и се подразни, че не вижда на масата за вечеря нито Ориан, нито Алаис.

Въпреки подготовката за война, която кипеше около тях, в Голямата зала се долавяше и празнично настроение — всички се радваха, че виконт Транкавел и свитата му са се прибрали здрави и невредими у дома.

Срещата с консулите беше минала добре. Пелтие не се и съмняваше, че те ще съберат необходимите средства. Час по час от замъците най-близо до Каркасон пристигаха пратеници. Дотук никой от васалите не се бе отказал от съюзническите си задължения.

Веднага щом виконт и виконтеса Транкавел се оттеглиха, Пелтие се извини и излезе да подиша чист въздух. Нерешителността му отново го притисна като тежко бреме върху плещите.

„Брат ти те чака в Безие, а сестра ти — в Каркасон.“

Съдбата бе върнала Симеон и втората книга по-бързо, отколкото Пелтие бе смятал, че е възможно. Сега, ако Алаис беше права в предположенията си, можеше да се окаже, че и третата книга е съвсем наблизо.

Пелтие вдигна ръка към гърдите си, където държеше книгата на Симеон — точно до сърцето си.

 

 

Алаис се събуди от трясък — капакът на прозореца се бе ударил в стената. Тя седна с разтуптяно сърце на леглото. Беше сънувала, че отново е в гората край Курсан, с вързани ръце, и се опитва да смъкне грубата качулка.

Взе една от възглавниците, още топла от съня, и я притисна до гърдите си. В кревата още се усещаше миризмата на Гилем, макар че бе минала повече от седмица, откакто той не бе полагал глава до нейната.

Капакът на прозореца пак се удари в стената и отново се чу трясък. Бурята свистеше около кулите. Последното, което Алаис помнеше, бе, че е помолила Риксанд да й донесе нещо за ядене.

Прислужницата почука и влезе свенливо.

— Извинявайте, господарке. Не исках да ви будя, но той настоя.

— Кой, Гилем ли? — попита бързо Алаис.

Риксанд поклати глава.

— Баща ви. Помоли да отидете при него в къщата за стражата при Източната порта.

— Сега ли? Но сигурно е след полунощ!

— Още не е станало полунощ, господарке.

— Защо е пратил теб, а не Франсоа?

— Не знам, господарке.

След като остави Риксанд да пази в стаята, Алаис си сложи наметалото и забърза надолу. Над планините още тътнеха гръмотевици, когато тя се втурна през двора към баща си.

— Къде отиваме? — изкрещя Алаис, за да надвика вятъра, докато двамата излизаха забързано през Източната порта.

— В Сан Назари — отговори Пелтие. — Там, където е скрита „Книгата Слова“.

 

 

Ориан се беше изтегнала като котка на леглото в стаята си и слушаше вятъра. Гиранд се беше справила добре и с разчистването на стаята, и с описанието на щетите, нанесени от Конгост. Ориан не знаеше какво е отприщило у него такава ярост. А и нехаеше.

Всички мъже: царедворци, писари, рицари, свещенослужители, бяха един дол дренки. Колкото и да говореха за чест, решимостта им се прекършваше като клонка през зимата. Най-трудно беше първото предателство. После тя не преставаше да се изумява колко лесно излизаха тайните от неверните им уста, как деянията им опровергаваха всичко, на което те се кълняха, че държат.

Беше научила повече, отколкото бе очаквала. Най-смешното бе, че Гилем дори не разбираше колко важно е онова, което й е казал тази вечер. Ориан подозираше, че Алаис е тръгнала към Безие, за да търси баща им. Сега вече знаеше, че е била права. Знаеше най-общо и какво се е случило между тях вечерта, преди той да замине.

Ориан бе хвърлила толкова грижи за Алаис, докато тя се възстановяваше, по една-единствена причина: защото се надяваше сестра й да предаде доверието на баща им, тя обаче не го беше сторила. Само се беше разстроила заради някаква дървена дъска за рязане, която беше изчезнала от стаята й. Беше бълнувала за това, докато се беше мятала и обръщала в леглото. Въпреки че я беше търсила къде ли не, засега усилията й да намери дъската бяха напразни.

Ориан протегна ръце над главата си. И в най-дръзките си мечти не си беше представяла, че баща й притежава нещо толкова мощно и въздействащо, че мнозина да са готови да платят за него несметни богатства. Единственото, което трябваше да стори, бе да прояви търпение.

След онова, което Гилем й беше разказал тази вечер, Ориан си даде сметка, че дъската всъщност не е чак толкова важна. Ако разполагаха с повече време, тя щеше да убеди Гилем да й разкрие името на човека, с когото баща й се е срещал в Безие. Ако изобщо го знаеше.

Ориан седна в леглото. Франсоа със сигурност го знаеше. Тя плесна с ръце.

— Занеси това на Франсоа — нареди Ориан на Гиранд. — И внимавай да не те видят.