Кейт Мос
Лабиринтът (56)

49.

Предният отряд на кръстоносците пое по пътя от Треб и на празника на Сан Назари вече се бе доближил дотолкова, че стражата на Пентската кула го видя и запали огньовете. Камбаните забиха тревога.

На първи август вечерта лагерът на французите на отсрещния бряг на реката се бе разраснал и бе заприличал на втори, не по-малък град от палатки и шатри, от знамена и златни кръстове, проблясващи на слънцето. Владетели от Севера, наемници гасконци, войници от Шартр, Бургундия и Париж, стрелци с лъкове, свещеници, хора, които просто вървяха след кръстоносците.

След вечерната служба виконт Транкавел се качи на градските стени с бойниците, придружаван от Пиер-Роже дьо Кабаре, Бертран Пелтие и още един-двама. Към небето в далечината се виеше пушек. Реката приличаше на сребърна лента.

— Толкова много са.

— Не повече от очакваното, messire — отвърна Пелтие.

— След колко време според теб ще пристигне цялата войска?

— Трудно е да се каже със сигурност — рече той. — Такава многобройна бойна сила се придвижва бавно. Ще им попречи и жегата.

— Да, ще им попречи — съгласи се Транкавел. — Но няма да ги спре.

— Готови сме за настъплението им, messire. Градът се е запасил добре. Hourds^[1] са сковани и ще защитят стените от техните сапьори, всички разрушени или повредени участъци са поправени и преградени, по всички кули има хора. — Пелтие махна с ръка. — Въжетата, на които се крепят воденичните камъни в реката, са прерязани, реколтата е изгорена. Французите няма да намерят там нищо, което да им е от полза.

Най-неочаквано Транкавел се обърна с блеснали очи към Дьо Кабаре.

— Хайде да оседлаем конете и да нападнем. Преди да падне нощта и слънцето да залезе, да вземем четиристотин от най-храбрите мъже, от най-опитните бойци с копия и мечове и да прогоним французите от хълмовете ни. Те няма да очакват ние първи да влезем в бой. Какво ще кажеш?

Пелтие споделяше желанието те да нанесат първия удар. Знаеше обаче и че това ще е проява на върховно безумие.

— В равнините, messire, има бойни дружини, routiers, малки части от предния отряд.

Пиер-Роже дьо Кабаре също се намеси.

— Не жертвай хората си, Реймон.

— Но ако ние първи ги ударим…

— Подготвени сме за обсада, messire, а не за открита битка. Гарнизонът е силен. Тук са се стекли най-сърцатите, най-калените chevaliers, които само чакат случай, за да се докажат.

— Но… — въздъхна Транкавел.

— Ще ги пожертваш напразно — отсече твърдо другият мъж.

— Поданиците ви се доверяват, обичат ви — допълни Пелтие. — Ако се налага, ще жертват живота си за вас. Но е по-добре да изчакаме. Нека те първи започнат битка.

— Опасявам се, че на това място ни е довела моята гордост — прошепна виконтът. — Някак си не очаквах толкова скоро да се стигне дотук. — Той се усмихна. — Помниш ли, Бертран, как майка ми пълнеше двореца с песни и танци? Идваха да й свирят най-великите странстващи музиканти. Емерик дьо Пьогюлан, Арно дьо Каркасес, дори Гилем Фабр и Берна Аланам от Нарбон. Празниците и тържествата не свършваха.

— Чувал съм, че това е бил най-прекрасният двор в Окситания. — Пелтие отпусна ръка върху рамото на господаря си. — И отново ще бъде.

Камбаните замлъкнаха. Всички погледи бяха вперени във виконт Транкавел.

Когато той заговори, Пелтие с гордост забеляза, че в гласа на господаря му не е останала и следа от съмнение. Вече не беше малко момче, което си спомня детството, а пълководец в навечерието на битка.

— Бертран, заповядай да затворят страничните врати и да залостят портите и повикай командващия на гарнизона при мен в donjon. Ще бъдем готови да посрещнем французите.

— Може би да пратим и подкрепления в Сан Висан, messire — предложи Дьо Кабаре. — Кръстоносците ще започнат нападението оттам. И не можем да си позволим да преотстъпим подстъпите към реката.

Транкавел кимна.

Пелтие поизостана след другите и погледна земите наоколо сякаш за да ги запечата в съзнанието си.

На север стените на Сан Висан бяха в ниското и почти не бяха защитени от кули. Ако нахлуеха в предградията, нашествениците щяха да се приближат под прикритието на къщите на разстояние, от което можеха да обстрелват със стрели стените на Града. Южното предградие Сан Микел щеше да издържи по-дълго.

Каркасон наистина беше готов за обсада. Имаше предостатъчно храна: хляб, сирене, зрял боб и кози за мляко. Но вътре в градските стени имаше прекалено много хора и Пелтие се притесняваше дали ще стигне водата. По негово нареждане край всеки кладенец бе поставена стража, която да разпределя дажбите.

Докато излизаше от Пентската кула на двора, Пелтие усети, че мислите му го връщат отново към Симеон. Беше пращал на два пъти Франсоа за новини в еврейския квартал, но и двата пъти той се бе връщал с празни ръце и от ден на ден тревогата на Пелтие ставаше все по-голяма.

Огледа набързо двора и реши, че може да се отскубне за няколко часа.

Отправи се към конюшните.

Тръгна по най-прекия път през равнините и горите, без да изпуска от поглед стана на кръстоносците в далечината.

Макар че еврейският квартал беше оживен и по улиците имаше хора, всички бяха някак неестествено смълчани и притихнали. По лицата на младо и старо се четяха страх и безпокойство. Всички знаеха, че битката ще започне скоро. Докато Пелтие яздеше по тесните улички, жените и децата го гледаха с тревожни очи и търсеха да уловят надежда. Той нямаше какво да им предложи.

Никой нямаше вести от Симеон. Пелтие намери сравнително лесно жилището му, но вратата беше залостена. Слезе от коня и почука в къщата отсреща.

— Търся човек на име Симеон — обясни, когато му отвори разтревожена жена. — Знаеш ли за кого говоря?

Тя кимна.

— Дойде заедно с другите от Безие.

— Помниш ли кога за последно си го виждала?

— Преди няколко дни, още преди да научим за Безие, той отиде в Каркасон. Някакъв мъж дойде да го повика.

Пелтие се свъси.

— Какъв мъж?

— Слуга в двореца. С рижа коса — отвърна жената, сбърчила нос. — Симеон явно го познаваше.

Пелтие бе още по-озадачен. По описанието приличаше на Франсоа, но как беше възможно?

— Тогава го видях за последен път.

— Значи твърдиш, че Симеон не се е върнал от Каркасон.

— Ако има поне малко ум в главата си, няма да се прибира. В града ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото тук.

— Възможно ли е да се е върнал, без да си го видяла? — попита отчаян той. — Може би си спяла. И не си забелязала, че се е прибрал.

— Виж — рече жената и посочи къщата отсреща. — Можеш да се увериш сам. Празно е.