Кейт Мос
Лабиринтът (30)

23.

Каркасон

Точно беше станало десет часът, когато мъжът, познат като Одрик Бейар, излезе от железопътната гара в Каркасон и се отправи към града. Беше слаб и в светлия костюм създаваше впечатлението на изискан, макар и старомоден човек. Крачеше бързо, стиснал като жезъл между тънките си пръсти дълъг дървен бастун. Панамената шапка прикриваше очите му от ослепителното слънце.

Бейар прекоси изкуствения канал Миди и подмина великолепния хотел „Терминюс“ с огледала в стил ар деко и с въртяща се желязна декоративна врата. Каркасон се беше променил много. Нови магазини за облекло, сладкарници, книжарници и бижутерийни магазини. Навсякъде витаеше духът на благоденствието. В Града отново се стичаха хора.

Белият плочник на обновения площад „Карно“ блестеше на слънцето. Великолепният фонтан от деветнайсети век беше възстановен и чистата му вода проблясваше. Площадът беше изпъстрен с ярко оцветените столове и маси на кафенетата. Бейар хвърли един поглед към кафене „Феликс“ и се усмихна при вида на познатия, опърпан навес под лимоновите дръвчета. Поне някои неща си оставаха същите.

Тръгна по тясната оживена пресечка за Pont Vieux^[1]. Кафявите табели за паметници на културата, сочещи към укрепения средновековен град, също показваха как Каркасон се е преобразил в международна туристическа забележителност, един от обектите, включени от ЮНЕСКО в списъка на световното културно наследство.

После Бейар излезе от пресечката и го видя. Lo Ciutat. Градът. Както винаги, усети тръпката, че отново е у дома.

В началото на Стария мост беше сложена декоративна преграда, която да спира движението. Навремето човек трябваше да се долепи до стената, за да избегне потока от каравани, камиони и мотоциклети, пъплещи по тесния мост. По зидарията личаха белезите от замърсяване, трупало се с десетилетия. Сега парапетът беше чист. Може би прекалено чист. Но по средата на моста още си стоеше очуканият камък, на който Исус висеше като парцалена кукла на кръста и бележеше границата между Bastide^[2] Кан Луи и укрепения стар град.

Бейар извади от горния си джоб жълта носна кърпа, с която избърса лицето си. Бреговете на реката бяха добре поддържани, с посипани с пясък пътеки, криволичещи между дърветата и храстите. На северния бряг, сред ширналите се морави имаше красиво подредени цветни лехи с огромни екзотични цветя. На металните пейки в сянката на дърветата седяха добре облечени дами и се любуваха на реката.

Старият мост отвеждаше до квартал „Тривал“, който от западнало предградие беше превърнат в преддверие на средновековния Град.

Хлебарницата и бакалията бяха оцелели, както и хотел „Пон Вийо“, но на мястото на месарницата сега имаше антиквариат, а малката галантерия беше превърната в огромен магазин.

Колко ли години бяха минали от последния път, когато Бейар беше идвал тук?

Зави надясно по улица „Гаф“, където също видя следите на обновлението. Улицата беше тясна, приличаше по-скоро на алея, по нея можеше да мине само една кола. На ъгъла имаше художествена галерия — „La maison du chevalier“^[3], с две големи витрини, извити на дъга в горния край и защитени с метални решетки, които изглеждаха някак бутафорно, като декор на Холивуд. Върху стената имаше шест дървени щита с рисунки върху тях, а до вратата, там, където навремето са връзвали конете, беше сложена метална халка, та хората да си връзват кучетата.

Много от вратите бяха боядисани съвсем наскоро. От време на време някой турист с карта и бутилка вода в ръка го спираше и го питаше на спънат френски как да стигне до Града. Иначе почти нямаше движение.

Жан Жиро живееше в малка къща, зад която започваха стръмните тревисти склонове, водещи към средновековните укрепления. В края на улицата обновените къщи бяха по-малко. Някои вече се рушаха или бяха заковани с дъски. Една старица и някакъв мъж седяха на столове, които бяха изнесли от кухнята. Докато минаваше, Бейар свали шапка и им пожела „добър ден“. Познаваше по лице някои от съседите на Жан.

Жан седеше в сянката пред входната врата и го чакаше. Както винаги, изглеждаше спретната и оправна, беше облечена в обикновена риза с дълъг ръкав и тъмна права пола. Косата й беше пристегната на нисък кок. Приличаше на учителка, каквато всъщност беше, докато не се пенсионира преди двайсет години. Откакто се познаваха, Одрик Бейар я беше виждал само в изряден външен вид.

Бейар се усмихна — колко любопитна беше Жан в началото и как все го подпитваше. Къде живее? Какво прави през дългите месеци, когато не се виждат? Къде ходи?

Бейар й отговаряше, че пътува. Че се рови, събира сведения и материали за своите книги, че ходи на гости на приятели. „Какви приятели?“, питаше пак Жан.

Съратници, познати от университета, хора, с които са изживели заедно едно или друго. Беше й разказал за приятелството си с Грейс.

Малко по-късно сподели, че е родом от село в Пиренеите, недалеч от Монсегюр. Но иначе почти не говореше за себе си и с десетилетията Жан се бе отказала да пита.

Тя беше изследователка, която се осланя на интуицията, но не се поддава на чувствата, прилежна и последователна. През последните трийсетина години беше работила заедно с Бейар върху всичките му книги и най-вече върху последния, недовършен труд — биография на катарско семейство, живяло в Каркасон през тринайсети век.

За Жан това беше като криминално разследване. За Одрик то бе труд, който е плод на любов.

Щом го забеляза, Жан вдигна ръка.

— Одрик! — усмихна се тя. — Не съм те виждала от толкова време.

Той стисна дланите й между своите.

— Bonjorn.

Жената се дръпна назад и го огледа от глава до пети.

— Изглеждаш добре.

— Te tanben — отвърна той.

Ти също.

— Дойде бързо.

Бейар кимна.

— Влакът пристигна по разписание.

Жан беше възмутена.

— Нали не си дошъл пеш от гарата?

— Не е далеч — усмихна се той. — Признавам си, исках да видя дали Каркасон се е променил.

Бейар влезе след нея в прохладната малка къща. Кафяво-бежовите плочки по пода и стените я правеха мрачна и старомодна. В средата на стаята стоеше малка кръгла маса с очукани крака, които се подаваха изпод жълто-синята мушама. В ъгъла имаше писалище със старовремска пишеща машина, а френските прозорци отзад водеха към тясна тераса.

Жан излезе от килера с поднос, на който имаше кана вода, купичка лед, чиния соленки, купа със зелени маслини и чинийка за костилките. Остави го на масата, после се пресегна към тясната дървена полица от единия до другия край на стената. Напипа бутилка гиньоле, горчив черешов ликьор, който, както Бейар знаеше, Жан пазеше за редките му посещения.

Ледът запука и затрака о стъклото, докато яркочервената напитка се стичаше на тънка струя върху кубчетата. Известно време двамата седяха в дружелюбно мълчание.

— И така — подхвана Одрик, — разкажи ми какво се е случило.

Жан придърпа стола по-близо до масата.

— Както знаеш, внукът ми Ив работи в криминалната полиция на департамента Ариеж, в самия Фоа. Вчера са го повикали на археологически разкопки в планината Сабартес, под връх Суларак. Археолозите били намерили два скелета. Ив се изненадал, че шефовете му разглеждат случая едва ли не като убийство, било ясно, че скелетите са там от доста отдавна. — Известно време Жан мълча. — Ив, разбира се, не е провел разпита на жената, натъкнала се на телата, но е присъствал на него. Знае горе-долу какво правя за теб и се е досетил, че ще проявиш интерес към пещерата.

Одрик затаи дъх. Години наред се беше опитвал да си представи този миг. Не беше губил вяра, че все ще дойде време, когато той ще разбере истината за онези последни часове.

Десетилетията отминаваха. А нямаше никаква вест. E ara? И сега?

— Ив влизал ли е в пещерата?

Жан кимна.

— Какво е видял?

— Имало жертвеник. Зад него върху скалата бил изсечен символът на лабиринта.

— А телата? Къде са били?

— В гроб, по-скоро в плитък ров пред жертвеника. Между телата били оставени различни предмети, но имало много хора и Ив не успял да се приближи и да ги разгледа.

— Колко са били?

— Два. Два скелета.

— Но това… — Бейар замълча. — Както и да е, Жан. Продължавай, ако обичаш.

— Изпод тях внук ми е взел… взел е това.

Жан побутна през масата малък предмет. Одрик не се помръдна. След толкова време се страхуваше да го докосне.

— Вчера надвечер Ив се обади по телефона от пощата. Връзката беше лоша и не го чувах добре, но ми каза, че е взел пръстена, защото нямал вяра на хората, които го търсят. Беше притеснен. — Жан замълча. — Не, беше уплашен, Одрик. В цялата работа имало нещо гнило. Установеният в полицията ред не се спазвал, на мястото имало прекалено много хора, които не би трябвало да са там. Ив говореше шепнешком, сякаш се страхуваше, че го подслушват.

— Кой знае, че той е влизал в пещерата?

— Нямам представа. Полицаите, които са били заедно с него. Шефът му. Вероятно и други.

Бейар погледна пръстена, сетне го взе от масата. Наклони го към светлината. Видя ясно нежната рисунка на лабиринт от вътрешната страна.

— Това неговият пръстен ли е? — попита Жан.

Одрик не отговори. Беше изумен от случайността, благодарение на която пръстенът се е озовал в неговите ръце. Но дали наистина беше случайност?

— Ив каза ли къде са отнесли скелетите?

Тя поклати глава.

— Можеш ли да го попиташ? И ако е възможно, да състави списък на хората, които вчера са присъствали на отварянето на пещерата.

— Ще попитам. Сигурна съм, че стига да може, Ив ще помогне.

Бейар сложи пръстена на палеца си.

— Предай му, че съм му много признателен. Сигурно не му е било никак лесно да вземе това. Няма представа колко важна може да се окаже неговата съобразителност. — Той се усмихна. — Спомена ли какво друго са открили при телата?

— Кама, празна кожена кесия, светилник върху…

— Празна? — попита невярващо Бейар. — Но това е невъзможно.

— Доколкото разбрах, инспектор Нубел, следователят по случая, е питал изрично жената за това. Според Ив тя била категорична. Твърдяла, че не е докосвала нищо, освен пръстена.

— А според внука ти искрена ли е била?

— Не ми каза.

— Ако… явно някой друг е взел… — промърмори той на себе си и сбърчи умислено чело. — Какво ти каза Ив за тази жена?

— Малко. Англичанка е, няма трийсет години, не е археолог, работила е на доброволни начала. Била отседнала във Фоа. Дошла по покана на своя приятелка, заместник-ръководителката на експедицията.

— Спомена ли как се казва?

— Май Тейлър. — Жан сбърчи чело. — Не, не Тейлър… Танър. Да, точно така. Алис Танър.

Времето сякаш застина.

— Es vertat? — Наистина ли? Името отекна в главата му. — Es vertat? — повтори той шепнешком.

Дали жената е взела книгата? Дали я е познала? Не, не. Бейар се спря. Нямаше логика. Ако е взела книгата, защо е оставила пръстена?

Ръцете му трепереха и той се подпря на масата.

— Можеш ли да попиташ Ив дали не знае някакъв адрес на…

Бейар не се доизказа, не беше в състояние.

— Ще попитам — обеща жената, после попита: — Добре ли си, Одрин?

— Уморен съм. — Опита се да се усмихне. — Само това.

— Очаквах да си… по-радостен. Това е… би могло да бъде венец на дългогодишния ти труд.

— Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Но изглеждаш по-скоро стъписан, отколкото развълнуван от новината.

— Вълнувам се — рече той. — И съм страшно признателен на Ив, на теб също, разбира се, но… — Старецът си пое дълбоко дъх. — Не може ли още сега да звъннеш на Ив? Искам да разговарям лично с него. И дори да се срещнем.

Жан отиде в антрето, телефонът беше на масичката в долния край на стълбите.

Бейар погледна през прозореца към склоновете, водещи към стените на Града. В съзнанието му изникна образът й — как пее, докато работи, светлината, падаща на ярки снопове между клоните на дърветата и хвърляща шарена сянка върху водата. Тя бе заобиколена отвред от звуците и уханието на пролетта: цветни точици, сини, розови и жълти, сред шубрака, наситената тежка миризма на пръст и главозамайващият аромат на чемшири от двете страни на каменистата пътека. Обещанието за топлина и за летни дни, които тепърва предстоят.

Бейар подскочи, когато Жан го повика.

— Никой не вдига — каза тя.