Кейт Мос
Лабиринтът (50)

43.

Докато се връщаше с колата от Салел д’Од към Каркасон, беше изпаднала в нещо като унес. Фоайето на хотела беше пълно с новопристигнали, затова тя си взе сама от кукичката ключа и се качи горе в стаята, без никой да я забележи.

Тъкмо да отключи, когато забеляза, че вратата е открехната.

Поколеба се. Остави на пода кутията от обувки и книгите, после бутна предпазливо вратата и я отвори.

— Allo? Ей!

Огледа стаята. Поне на пръв поглед всичко си беше както го беше оставила. Все така със свито сърце, Алис прекрачи внимателно прага и влезе. Спря. Миришеше на ванилия и на тютюн.

Нещо зад вратата се раздвижи. Алис изтръпна. Обърна се рязко, точно навреме, за да зърне сиво сако и черна коса, отразени в огледалото, после някой я изтика с все сила по гърдите и я запрати назад. Главата й се удари в огледалото на гардероба. Стаята се замъгли. Всичко заподскача, сякаш не е на фокус. Алис примига. Чу как непознатият тича по коридора. „Бързо. След него.“

Изправи се с усилие и хукна. Втурна се надолу по стълбите към фоайето, където се натъкна на голяма група италианци, застанали пред изхода. Уплашена до смърт, Алис огледа набързо препълненото фоайе тъкмо когато мъжът се шмугна навън през страничния изход.

Тя си запроправя път през гората от хора и багаж, като прескачаше куфарите и саковете, и излезе в градината. Непознатият вече беше в горния край на алеята. Алис събра всичките си сили и се затича натам, но мъжът беше много бърз.

Докато тя излезе на главния път, от него вече нямаше и следа. Беше изчезнал сред навалицата туристи, които се връщаха от Града. Алис се подпря на колене, за да възстанови дишането си. После се изправи и се пипна отзад по главата. Вече й излизаше цицина.

Погледна за последен път улицата, обърна се и се върна на рецепцията. Извини се и застана най-отпред на опашката.

— Pardon, mais vous l’avez vu?^[1]

Дежурното момиче на рецепцията я погледна объркано.

— Ще поговорим веднага щом приключа с господина — рече то.

— Опасявам се, че не търпи отлагане — настоя Алис. — В стаята ми имаше някакъв мъж. Току-що избяга. Преди две-три минути.

— Моля ви, madame, ако почакате малко…

Алис повиши глас, за да я чуват всички:

— В стаята ми имаше човек. Крадец.

Хората, струпали се около рецепцията, притихнаха. Очите на момичето се разшириха. То слезе от високия стол и изчезна някъде. След секунди се появи собственикът на хотела, който дръпна Алис по-далеч от централното фоайе.

— Какво се е случило, madame? — попита я тихо.

Алис му обясни.

— Вратата не е разбита — установи мъжът, след като се качи горе с нея и провери ключалката.

Алис провери дали липсва нещо. За нейно объркване всичко си беше тук. Паспортът й още беше на дъното на гардероба, макар и не на същото място. Същото важеше и за съдържанието на раницата. Не липсваше нищо, но всичко беше леко разместено. Това едва ли беше някакво доказателство.

Алис провери и в банята. Най-сетне откри нещо.

— Господине, ако обичате — провикна се тя и посочи мивката. — Погледнете.

Миришеше силно на лавандула — сапунът беше нарязан на малки парченца. Пастата й за зъби също беше отворена и изстискана от тубичката.

— Ето. Както ви казах.

Собственикът изглеждаше угрижен. Искала ли госпожицата да се обадят в полицията? Той щял, разбира се, да попита другите гости дали са забелязали нещо, но след като нищо не липсвало… Мъжът не се доизказа.

Изведнъж Алис проумя: това не беше най-обикновено проникване с взлом. Който е влизал, е търсел нещо конкретно.

Кой знаеше, че Алис е тук? Нубел, Пол Отие, Карън Фльори и подчинените й, Шийла. Поне доколкото се сещаше Алис, никой друг.

— Не — побърза да каже тя. — Не викайте полиция. Нали не е изчезнало нищо. Но искам да се преместя в друга стая.

Собственикът започна да обяснява, че хотелът бил пълен, после обаче спря, забелязал изражението й.

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

След двайсет минути настаниха Алис в друга част на хотела.

Тя беше притеснена. Провери дали е заключено и дали прозорците са добре затворени. Седна на леглото, заобиколена от багажа, и се запита какво да прави. Стана, обиколи мъничката стая, седна отново, пак се изправи. Още не беше сигурна дали да не се премести в друг хотел.

„Ами ако нощес онзи се върне?“

Включи се аларма. Алис подскочи като ужилена, после чу, че това всъщност е телефонът й, който звъни в джоба на якето.

— Allô, oui?

С облекчение чу гласа на Стивън, един от колегите археолози на Шийла от разкопките.

— Здрасти, Стив. Току-що се прибирам. Не съм си прослушала съобщенията. Какво има?

Алис пребледня: Стив й съобщи, че разкопките са прекратени.

— Но защо? Каква причина посочи Брейлинг?

— Каза, че не зависело от него.

— Само заради скелетите ли?

— От полицията не уточниха.

Сърцето й се разтуптя.

— И полицаите ли бяха там, когато Брейлинг ви го каза? — попита тя.

— Да, бяха отчасти заради Шийла — отвърна Стив, после замълча. — Просто се питах дали си я чувала, откакто си тръгна.

— Изобщо не съм я чувала от понеделник. Вчера опитах няколко пъти, тя обаче не отговаря на съобщенията ми. Защо?

— Очевидно е изчезнала. Брейлинг е склонен да го тълкува доста зловещо. Подозира, че е откраднала нещо от разкопките.

— Шийла не би го направила — възкликна Алис. — Изключено. Тя не е такава…

Но още докато го изричаше, пред очите й изникна гневното пребледняло лице на приятелката й. Алис се почувства предателка, изведнъж вече не бе толкова убедена.

— И от полицията ли мислят така? — попита настойчиво тя.

— Не знам. Просто е малко странно — отговори той. — Един от полицаите, които идваха в понеделник на разкопките, е бил блъснат от кола във Фоа, шофьорът е избягал, а полицаят е починал — продължи той. — Пишеше го във вестниците. Доколкото разбрах, двамата с Шийла са се познавали.

Алис се свлече на леглото.

— Извинявай, Стив. Трудно ми е да повярвам. Някой издирва ли я? Правят ли изобщо нещо?

— Исках да те помоля — каза плахо Стивън. — Бих го направил и аз, но утре рано сутринта си заминавам. Няма смисъл да стоя тук.

— Какво?

— Знам, че преди началото на разкопките Шийла е ходила при приятели в Шартр. Хрумна ми, че може би се е върнала при тях и просто е забравила да предупреди.

На Алис й се стори малко вероятно, но все беше нещо.

— Вече звъних на номера. Вдигна някакво момче, което ми заяви, че изобщо не било чувало за Шийла, но съм сигурен, че тя ми даде точно този номер. Вкарал съм го в телефона си.

Алис взе молив и хартия.

— Кажи ми го. Ще опитам и аз — рече тя, готова да пише. Ръката й замръзна. — Извинявай, Стив. — Гласът й прозвуча глухо, сякаш Алис говореше от много далеч. — Кажи го пак, ако обичаш.

— 02-68-72-31-26 — повтори той. — Нали ще ми съобщиш, ако разбереш нещо?

Беше номерът, който й бе дал Био.

— Можеш да разчиташ на мен — отговори Алис почти без да осъзнава какво казва. — Ще ти съобщя.

Знаеше, че трябва да се свърже с Нубел. Да му съобщи за мъжа и за срещата си с Био, но се колебаеше. Не беше сигурна, че трябва да се доверява на следователя. Той не бе направил нищо, за да спре Отие.

Алис бръкна в раницата и извади пътната карта на Франция. „Това е лудост. Най-малко осем часа път.“

Нещо не й даваше мира. Тя прегледа отново бележките, които си беше водила в библиотеката.

В планината от думи за катедралата в Шартр съвсем мимоходом се споменаваше и Светият Граал. Там също имаше лабиринт. Алис намери абзаца, който търсеше. Прочете го два пъти, после дръпна рязко стола изпод бюрото, седна с книгата на Одрик Бейар и я отвори на отбелязаната страница.

„Според трети именно тук е положен накрая Граалът. Изказва се предположението, че катарите са били пазители на Христовата чаша…“

Съкровището на катарите е било изнесено тайно от Монсегюр. За да бъде прехвърлено под връх Суларак? Алис отгърна на картата в началото на книгата. Монсегюр не беше далеч от планината Сабартес. Ами ако съкровището е скрито там?

„Какво свързва Шартр и Каркасон?“

В далечината се чуха първите гръмотевици на задаваща се буря. Сега стаята беше окъпана в странна оранжева светлина, идваща от уличните лампи. Излезе вятър, който блъсна капаците на прозорците.

Когато Алис отиде да дръпне пердетата, западаха първите едри капки дъжд, които се взривиха като петна черно мастило по перваза. Искаше да тръгне веднага, но беше късно, а и на нея не й се шофираше в бурята.

Залости прозорците и вратите, включи алармата, после, както беше с дрехите, легна на кревата и зачака утрото.

 

 

В началото всичко беше същото. Познато, умиротворено. Тя се рееше в безтегловния свят, прозрачен и притихнал. После, сякаш хлътна в отвора под бесилка и запада рязко надолу пред отвореното небе към обраслите с дървета склонове на планината, устремили се към нея.

Тя знаеше къде е. При Монсегюр в началото на лятото.

Веднага щом краката й опряха земята, Алис се затича, като се препъваше по стръмната изровена горска пътека между две редици високи дървета. Дърветата бяха гъсти и бяха надвиснали над нея. Тя се вкопчваше в клоните, за да намали скоростта, но ръцете й минаваха през тях и между пръстите й се ронеха малки листенца, оцветили върховете им в зелено.

Стръмната пътека зави под нозете й лъкатушеше и се застъпваше сама със себе си, като запращаше Алис ту насам, ту натам, докато тя не зави зад ъгъла и не видя мълчаливата стена на огъня, изпречила се на пътя й. Алис вдигна ръце, за да затули лице от издулите се, съскащи червени, оранжеви и жълти пламъци, които шибаха въздуха и се гънеха като тръстика под повърхността на река.

Сънят се промени. Този път сред пламъците изникнаха не множество лица, които да придобият очертания, а само едно, на млада жена с нежно и въпреки това волево изражение, която се пресегна и взе от ръката на Алис книгата.

Тя пееше с меден глас.

„Bona nu’eit, bona nueit.“

Този път нямаше леденостудени пръсти. Огънят вече не се домогваше да я погълне. Сега тя се въртеше на спирала из въздуха като струйка дим, а жената я беше прегърнала със силните си ръце и я държеше здраво. Алис беше в безопасност.

„Braves amies, pica mièja-nueit.“

Тя се усмихна, когато двете се понесоха заедно все по-нависоко и нависоко, към светлината, оставяйки света далеч под тях.