Кейт Мос
Лабиринтът (25)

18.

Както яздеше до виконт Транкавел, преди да излезе през Източната порта, Бертран Пелтие разтревожено се обърна и за последно погледна назад. Не проумяваше защо Алаис не е дошла да ги изпрати.

Яздеше мълком, погълнат от мислите си, и почти не чуваше какво си говорят хората около него. Духът му беше смутен от това, че Алаис не е дошла в Парадния двор, за да им пожелае на добър път и успех. Беше изненадан, дори разочарован, макар да нямаше сили да си го признае. Сега съжаляваше, че не е пратил Франсоа да събуди дъщеря му.

Въпреки ранния час по улиците се бяха наредили хора, които им махаха и ги насърчаваха. Бяха избрали от конюшните на замъка Контал само най-добрите коне, най-яките и издръжливите, най-бързите. Реймон-Роже Транкавел яздеше любимия си дорест жребец, който лично беше обучил още от малко конче. Козината му беше с цвят на лисица през зимата, а на муцуната му се белееше петно, което, ако се вярва на мълвата, беше с очертания точно като земите на виконта.

Всеки щит беше с герба на Транкавел. Той беше извезан и на всички знамена и по наметалата, които рицарите носеха върху пътните доспехи. Изгряващото слънце надзърташе иззад проблясващите шлемове, мечове и оглавници. Конярите бяха лъскали дори дисагите на пътните коне дотогава, докато не видяха лицата си, отразени в кожата.

Доста умуваха колко голяма да бъде свитата. Ако беше твърде малка, Транкавел щеше да остави впечатление за недостоен и недостатъчно внушителен съюзник, а и щяха да се превърнат в лесна плячка за разбойниците. Ако беше твърде голяма, някой можеше да помисли, че са тръгнали да обявяват война.

Накрая бяха избрани шестнайсет рицари, сред които въпреки възраженията на Пелтие беше и Гилем дю Ма. Заедно с шепата слуги и духовници, Жеан Конгост и ковача, който да подковава конете по пътя, свитата наброяваше общо трийсетина души.

Бяха тръгнали за Монпелие, главния град във владенията на виконта на Ним, откъдето беше родом и Агнес, жената на Реймон-Роже. Подобно на Транкавел, Ним беше васал на краля на Арагон Педро II, затова, макар и Монпелие да беше католически град, а самият Педро — заклет противник на ереста, която подлагаше на жестоки гонения, те имаха основания да очакват пътуването да бъде безопасно и спокойно.

Предвиждаха да яздят три дни. Никой не знаеше кой — дали Транкавел или графът на Тулуза, ще пристигне пръв в града.

В началото поеха на изток, по течението на Од към изгряващото слънце. От Треб навлязоха в земите на Минервоа, като тръгнаха по древния римски път, който минаваше през Ларьодорт, през укрепения град Азил, разположен на хълм, и нататък през Олонзак.

Най-добрите земи бяха засети с коноп. Нивите се бяха ширнали докъдето поглед стига. Вдясно от тях бяха лозята, някои вече подрязани. Вляво имаше море от злачни ечемичени ниви, които по жътва щяха да станат златни. Селяните с широкополи шапки, закрили лицата им, вече се трудеха усърдно и жънеха последната за тази година пшеница, а железните дъги на сърповете им от време на време улавяха изгряващото слънце.

Оттатък реката, покрай която растяха дъбове и върби, се чернееха непроходимите притихнали гори, където прелитаха орли. Там гъмжеше от елени, рисове и мечки, през зимата имаше и вълци и лисици. Над горите и шубраците в низините се възправяха тъмните лесове на Черната планина, където властваше глиганът.

Благодарение на издръжливостта и оптимизма на младостта виконт Транкавел беше в добро настроение, разказваше си с другите весели случки и слушаше за минали подвизи. Спореше с хората си кои са най-добрите ловджийски кучета, дали хрътките или мастифите, колко струва една добра женска за разплод и клюкареше кой колко е заложил на мятане на стрели или на барбут.

Никой не отваряше дума за целта на похода и какво ще стане, ако чичото на виконта не откликнеше на молбата му.

Някой в края на колоната се провикна дрезгаво и привлече вниманието на Пелтие. Той погледна назад. Гилем дю Ма яздеше рамо до рамо с други двама рицари, Алзьо дьо Прексан и Тиери Казанон, които също бяха обучени в Каркасон и бяха посветени в рицарското звание по едно и също време, на Великден.

Гилем усети укорния вторачен поглед на по-възрастния мъж, затова вдигна глава и се взря в него нагло. За миг двамата продължиха да се гледат. Сетне по-младият мъж понаклони глава, с което засвидетелства неискреното си уважение и се извърна. Пелтие усети как кръвта му кипва и се ядоса още повече, задето е безсилен да стори каквото и да било.

Часове наред яздиха през равнините. Разговорът стана откъслечен, после заглъхна, защото въодушевлението, с което бяха поели от Града, отстъпи място на опасенията.

Слънцето се извиси още повече в небето. Най-потърпевши бяха духовниците с техните черни одежди. По челото на епископа се стичаше пот, а по подпухналото лице на Жеан Конгост бяха избили неприятни червени петна. В кафявата трева жужаха и бръмчаха пчели, щурци и цикади. Комарите хапеха мъжете по ръцете, мухите не оставяха на мира конете.

Едва след като слънцето се изкачи точно над главите им, виконт Транкавел отби от пътя, за да починат малко. Разположиха се на полянка до поток, където тревата беше чудесна за паша. Слугите разседлаха конете и ги разхладиха с потопени във водата върбови клонки. Драскотините и раничките от ухапване бяха наложени с листа лапад и синапени компреси.

Рицарите смъкнаха пътните доспехи и ботушите и се измиха от прахта и потта. Неколцина от слугите бяха пратени в най-близкото стопанство, откъдето се върнаха с хляб и наденички, бяло козе сирене, маслини и силно тукашно вино.

След като се разчу, че виконт Транкавел е направил стан наблизо, на неуморен поток заприиждаха чифликчии и селяни, старци и млади жени, тъкачи и пивовари, за да донесат в скромния бивак под дърветата дарове за своя господар: кошници с череши и току-що нападали сливи, една гъска, сол и риба.

Пелтие беше притеснен. Това щеше да ги забави. Чакаше ги дълъг път. Но подобно на баща си и майка си, Реймон-Роже обичаше да се среща с поданиците си и за нищо на света не би допуснал някой от тях да бъде отпратен.

— Точно заради това преглъщаме гордостта си и отиваме да сключим мир с чичо ми — заяви той тихо. — За да защитим всичко добро, невинно и истинско в нашия бит. И ако се наложи, ще се бием пак в името на това.

Подобно на крал воин от древността, виконт Транкавел посрещаше поданиците в сянката на зелените дъбове. Той приемаше с благодарност, обаяние и достойнство всички дарове, които му носеха. Знаеше, че този ден ще се превърне в предание, за което всички ще обичат да разказват и да слушат.

Сред последните, които се явиха пред него, беше хубаво смугло момиченце на около пет-шест години с блеснали очи с цвят на къпина. То направи бърз реверанс и поднесе на виконта китка диви орхидеи, бели слънчогледи и полски орлови нокти. Ръцете му трепереха.

Виконт Транкавел се наведе към момиченцето, извади от колана си ленена кърпа и му я подаде. Дори Пелтие се усмихна, когато пръстчетата срамежливо се пресегнаха и взеха твърдото бяло квадратче плат.

— Как се казваш, madomaisela^[1]? — попита той.

— Ернестин, господарю — пророни детето.

Транкавел кимна.

— Е, госпожице Ернестин — рече той, при което извади от китката едно розово цвете и го втъкна в туниката си, — ще го нося за късмет. И за да ми напомня колко добри са хората в Пюишрик.

Едва след като и последните посетители си тръгнаха от стана, Реймон-Роже Транкавел свали сабята от кръста си и седна да хапне. Мъжете и момчетата утолиха глада, изтегнаха се и задрямаха с пълни с вино стомаси и натежали от следобедната жега глави.

Само Пелтие не легна да почива. Щом се увери, че засега не е нужен на виконт Транкавел, тръгна покрай потока. Имаше нужда да е сам.

Над водата прелитаха мушици, досами повърхността се стрелкаха пъстро оцветени водни кончета, които потрепваха, носеха се и се плъзгаха по натежалия от горещината въздух.

Станът се скри от погледа му, Пелтие седна на дънера на едно повалено дърво и извади от джоба си писмото на Хариф. Не го отвори. Държеше го, сякаш е талисман.

Не можеше да си избие от главата Алаис. Мислите му се люшкаха. В един момент съжали, че изобщо й се е доверил. Но ако не се довереше на Алаис, тогава на кого?

Ако им беше писано, всичко щеше да бъде наред. В случай че молбата, отправена към графа на Тулуза, бъдеше удовлетворена, до края на месеца те щяха да се завърнат победоносно в Каркасон, без да се е проляла и капка кръв. Пелтие щеше да издири в Безие Симеон и да научи коя е „сестрата“, за която му пишеше Хариф.

Ако така им беше отредено.

Пелтие въздъхна. Взря се в мирната гледка, разпростряла се пред негови си представи другото — безредие, разруха и унищожение.

Сведе глава. Знаеше, че не е могъл да постъпи иначе. Ако не се върнеше в Каркасон, поне щеше да издъхне със съзнанието, че е сторил всичко по силите си, за да опази Трикнижието. Алаис щеше да изпълни задълженията му. Неговият обет щеше да стане неин обет. Тайната нямаше да се изгуби в хаоса на битката или да гние в някой френски зандан.

Откъм стана се чуха звуци, мъжете бяха наставали и това върна Пелтие в настоящето. Беше време да потеглят. До залез-слънце ги чакаха дълги часове езда.

Той прибра писмото на Хариф в кесията и тръгна към стана. В дните напред едва ли щеше да има много такива мигове на спокойствие и кротко съзерцание.