Кейт Мос
Лабиринтът (48)

41.

Шийла беше свикнала с тъмнината.

Държаха я в нещо като обор или плевня. Миришеше остро на изпражнения, на пикоч, слама и на нещо като разложено месо. Под вратата се процеждаше ивица бяла светлина, но тя не знаеше дали е късен следобед или ранна утрин. Не беше сигурна дори кой ден е.

Въжето около краката прежулваше кожата на глезените й. Ръцете й бяха вързани и прихванати за метална халка на стената.

По ръцете и лицето й пъплеха насекоми. Цялата беше изпохапана. Китките и раменете я боляха. В сламата по ъглите притичваха мишки, но Шийла беше свикнала с тях точно както вече бе престанала да забелязва болката.

Сега съжаляваше, че не е звъннала на Алис. Поредната грешка. Дали Алис още се опитваше да се свърже с нея? Ако се е обадила в хотела, където бяха настанени археолозите и е разбрала, че Шийла я няма, щеше да се досети, че има нещо гнило. Ами Ив? Дали Брейлинг се е свързал с полицията?…

Шийла се просълзи. Едва ли бяха забелязали, че я няма. Мнозина от колегите й бяха обявили, че смятат да заминат, докато нещата се изяснят. Сигурно бяха решили, че и тя е направила същото.

Вече беше престанала да усеща глад, но я мъчеше жажда. Имаше чувството, че е глътнала цяло парче шкурка. Отдавна беше изпила малкото количество вода, което й бяха дали, и устните й се бяха напукали. Опита се да си спомни колко издържа без вода нормален здрав човек. Един ден? Една седмица?

Отвън чакълът изхрущя. Сърцето й се сви, тя изтръпна, както всеки път, щом чуеше звук навън. Досега никой не беше влизал при нея.

Някой отключи катинара. Веригата се свлече и вратата изскърца. Ярката слънчева светлина нахлу в здрача на плевнята и я заслепи. На прага се показа набит тъмнокос мъж. Въпреки жегата носеше сако, очите му бяха скрити зад тъмни очила. Шийла се дръпна инстинктивно към стената.

Мъжът прекоси с две крачки плевнята. Сграбчи въжето и затегли Шийла. Извади от джоба си нож.

Тя трепна и се опита да се дръпне.

— Non — прошепна. — Моля ви.

Презираше се за умолителния тон. Ужасът бе заличил напълно гордостта й.

Мъжът доближи острието до гърлото й и се захили, при което се видяха развалените му, жълти от тютюна зъби. Пресегна се, сряза въжето и я дръпна. Отмаляла и объркана, Шийла изгуби равновесие и се свлече на колене.

— Не мога да вървя. Развържете ме.

Мъжът се поколеба за миг, после сряза по-дебелите въжета около глезените й.

— Lève-toi. Vite^[1]! — Вдигна ръка, сякаш за да я удари, после обаче пак дръпна рязко въжето и я притегли към себе си. — Vite.

Краката й се бяха схванали, но тя беше много уплашена, за да не се подчини.

Когато излезе на светло, земята се люшна под нея. Слънцето напичаше безпощадно. Шийла имаше чувството, че прогаря зениците й. Беше топло и задушно.

По време на краткия път от импровизирания й затвор тя разгледа наоколо, защото това вероятно щеше да бъде единствената възможност да разбере къде са я завели. И кои са те.

Всичко беше започнало още през март. Мъжът беше чаровен, ласкаеше я, едва ли не се извиняваше, че я безпокои. Обясни, че работата му била възложена от друг, който искал да запази анонимност. Единственото, което искал, било Шийла да звънне по телефона на едно място. За информация, нищо повече. Бил готов да плати много пари. Малко по-късно уговорката бе променена: половината пари за информацията, другата половина — при доставката. Сега, като се замислеше, Шийла не беше сигурна кога точно у нея се появиха съмнения.

Клиентът не се вписваше в обичайния образ на лековерния колекционер, готов да плати много, без да задава въпроси. Като начало гласът му беше младежки. Обикновено такива хора приличаха на издирваните на средновековни реликви и бяха суеверни, податливи на внушения, глупави, вманиачени. Той изобщо не беше такъв. Дори само това би трябвало да й подейства като червена лампичка за опасност.

Струваше й се невероятно, че не се е запитала защо, при положение че пръстенът и книгата имат за него само сантиментална стойност, той е готов да хвърли толкова усилия.

Шийла се бе отърсила преди години от всякакви нравствени угризения, че краде и продава предмети от археологически разкопки. Беше се напатила достатъчно от музеите и елитарните научни институции с тяхното закостеняло мислене, за да смята, че са по-подходящи пазители на съкровищата от древността, отколкото частните колекционери. Тя си прибираше парите, те прибираха каквото им трябва. Всички бяха доволни.

Сега Шийла си даваше сметка, че е била уплашена много преди второто телефонно обаждане, със сигурност седмици преди да покани Алис на връх Суларак. После, когато двамата с Ив Био се бяха свързали и бяха сравнили версиите… Буцата в гърлото й стана още по-голяма.

Ако с Алис се случеше нещо, именно тя щеше да бъде виновна.

Стигнаха до фермата — неголяма сграда, опасана от порутени стопански постройки, гараж и винарна. Боята по капаците на прозорците и входната врата се беше олющила, прозорците се чернееха като празни дупки. Отпред бяха спрени два автомобила.

Наоколо се виждаха само планини и долини. Ако не друго, Шийла поне беше още в Пиренеите. Кой знае защо, това й вдъхна надежда.

Вратата зееше отворена, сякаш ги очакваха. Но вътре беше прохладно и поне на пръв поглед нямаше никого. Всичко беше покрито със слой прах. Тук навремето явно беше имало хотел или странноприемница. Точно отпред се виждаше рецепция, над която имаше ред кукички, всички празни — на тях, изглежда, бяха закачали ключовете.

Мъжът дръпна въжето, за да накара Шийла да побърза. Отблизо миришеше на пот, на евтин лосион за след бръснене и на тютюн. Тя чу гласове от стаята вляво. Вратата беше открехната. Шийла зърна мъж, застанал с гръб към нея до прозореца. Кожени обувки и тънък летен панталон.

Първият мъж я накара да се качи на втория етаж, сетне я затика по коридор и нагоре по ниско тясно стълбище, водещо към задушен таван, който заемаше почти целия последен етаж на сградата. Спряха пред някаква врата.

Мъжът отключи и бутна рязко Шийла в кръста. Тя полетя напред и се свлече тежко на земята, а онзи затръшна вратата след себе си. Шийла се метна с крясъци към вратата и заудря с юмруци по метала, но отстрани рамката беше специално подсилена с железни шини.

Накрая тя се предаде и се обърна да разгледа затвора си. До стената в дъното беше сложен дюшек. Върху него беше оставено старателно сгънато одеяло. Срещу вратата имаше прозорче с железни пръчки. Шийла прекоси сковано стаята и видя, че се намира в задната част на постройката. Пръчките бяха здрави и изобщо не се помръднаха, когато тя ги дръпна. Пък и беше високо.

В ъгъла имаше малка мивка с кофа до нея. Шийла се облекчи и с усилие завъртя крановете. Тръбите изгъргориха и потече тънка струйка вода. Шийла долепи мръсни длани и пи, докато вътрешностите не я заболяха. Поизми ожулените места по китките и глезените си, по които имаше спечена кръв.

Малко по-късно мъжът й донесе нещо за ядене. Виж ти!

— Защо съм тук?

Той остави подноса в средата на стаята.

— Защо ме доведохте тук?

— Той ще ти каже.

— Кой иска да говори с мен?

Мъжът посочи храната.

— Яж.

— Развържете ме. — После Шийла повтори: — Кой? Кажете ми.

Той побутна с крак подноса към нея.

— Яж.

Мъжът излезе и Шийла се нахвърли на храната. Изяде всичко до последната троха, дори семките на ябълката, после се върна на прозореца. Над билото на планината лумнаха първите слънчеви лъчи.

В далечината се чу автомобил, който бавно се приближаваше към фермата.