Кейт Мос
Лабиринтът (18)

11.

Връх Суларак

Планината Сабартес

Югозападна Франция

Понеделник, 2005 година

— Алис! Алис, чуваш ли ме?

Очите й трепнаха и се отвориха.

Въздухът беше леденостуден и влажен, като в неотоплена църква. Сега тя не се рееше, а лежеше на твърдата студена земя.

„Къде ли съм?“ Алис усещаше мократа пръст, грапава и неравна. Понамести се. Острите камъни и едрият пясък я задраскаха по кожата.

Не, не беше в църква. Проблесна спомен. Алис беше вървяла по дълъг тъмен проход и се беше озовала в пещера, в нещо като каменно помещение. После какво? Всичко тънеше в мъгла. Алис се опита да се надигне. Грешка. В главата й се взриви болка. Пригади й се.

— Алис! Чуваш ли ме?

Някой й говореше. Притеснен, разтревожен глас, който й беше познат.

— Алис! Събуди се.

Тя се опита отново да вдигне глава. Този път болката не беше толкова силна. Предпазливо се поизправи.

— Господи! — простена с облекчение Шийла.

Алис усети как някой я хваща за ръцете и й помага да седне. Всичко наоколо тънеше в мрак, ако не се броят стрелкащите се кръгове светлина, идваща от факлите. Две факли. Алис присви очи и позна Стивън, един от по-възрастните членове на екипа. Беше се надвесил над Шийла и очилата му с телени рамки отразяваха светлината.

— Кажи нещо, Алис. Чуваш ли ме? — попита Шийла.

„Не съм сигурна. Може би.“

Алис се опита да промълви нещо, но устата й беше пресъхнала и от нея не излязоха думи. Опита се да кимне. От усилието й се зави свят.

Докато Шийла я държеше от едната страна, а Стивън — от другата, се премести малко назад, подпря се на коленете си и седна на най-горното от каменните стъпала. Всичко сякаш се движеше напред-назад, нагоре-надолу, като във филм, който не е на фокус.

Шийла приклекна пред нея и продължи да й говори нещо, но Алис не разбираше какво. Звукът беше изкривен, като от плоча, пусната на погрешни обороти. Пак й се пригади, отново я плиснаха несвързани спомени: тракането на черепа, търкулнал се в тъмното, ръката й, пресегнала се да вземе пръстена, съзнанието, че е разтревожила нещо, което се е спотайвало в най-далечните кътчета на планината, някакво зло.

После нищо.

Беше премръзнала. Знаеше, че е била в безсъзнание съвсем кратко, най-много няколко минути. Но й се струваше достатъчно дълго, за да се прехвърли безпрепятствено от един свят в друг.

Потрепери. После друг спомен. Как сънува все един и същ познат сън. В началото усещането за умиротворение и лекота, за нещо бяло и чисто. Сетне тя се носи шеметно все по-надолу и надолу през празното небе, а земята се е устремила да я посрещне. Няма сблъсък, няма удар, само тъмните зелени стълбове на дърветата, надвиснали над нея. След това огънят, тътнещата стена от червени, златни и жълти пламъци. Защо ли сънят се беше върнал? Когато беше малка, същият сън я беше преследвал, без да я отвежда никъде. Но не беше се появявал от години. Беше я оставил на спокойствие.

— Дали да не се опитаме да те изправим? — попита Шийла.

„Сънят не означава нищо. Щом не означава нищо, значи ще се повтаря отново и отново.“

— Алис — повика я Шийла малко по-рязко. — Как мислиш, ще успееш ли да се изправиш? Трябва да те отведем в лагера да те прегледат.

— Мисля, че да — каза Алис, сякаш с чужд глас. — Има ми нещо на главата.

— Можеш, Алис. Хайде, опитай.

Алис погледна зачервената си подута китка. „Ужас!“

— И аз не знам какво се е случило. Това тук… — Тя вдигна ръката си. — Това е станало отвън.

Шийла я прегърна, за да й помогне да стане.

— Сега добре ли е?

Алис се остави Шийла да я вдигне. Стивън я хвана за другата ръка. Тя се олюля леко, но след секунди вече не се чувстваше зашеметена и усещаше изтръпналите си крайници. Започна да сгъва и да разгъва предпазливо пръстите си и усети как наранената й кожа се опъва по кокалчетата.

— Добре съм. Само ми дайте малко време.

— Какво те е прихванало, че си дошла тук сама?

— Аз такова… — не се доизказа Алис, понеже не знаеше какво да обясни. — Трябва да видите нещо. Там, долу.

Шийла насочи факлата към мястото, накъдето гледаше Алис. По стените и тавана на пещерата плъзнаха сенки.

— Не, не тук — рече Алис. — Там, долу.

Шийла наклони надолу лъча.

— Пред жертвеника.

— Жертвеник ли?

Силната бяла светлина проряза като с прожектор мастиленочерния мрак в пещерата. За стотна от секундата сянката на жертвеника се открои върху каменната стена отзад като гръцката буква „пи“, насложена върху изсечения в скалата лабиринт. После Шийла премести ръка, образът изчезна и факлата намери гроба. Белите кости скочиха от тъмното срещу тях.

Настроението тутакси се промени. Шийла си пое въздух. Слезе като робот по първото, после по второто и третото стъпало.

Стивън понечи да тръгне след нея.

— Не — подвикна Шийла. — Стой горе.

— Аз само…

— Всъщност иди да потърсиш доктор Брейлинг. Кажи му какво сме намерили. Веднага — подвикна тя, защото Стивън не се беше и помръднал.

Той тикна факлата в ръката на Алис и изчезна в прохода. Алис чу как стъпките му стават все по-тихи, докато накрая мракът не ги погълна.

— Можеш да не крещиш — подхвана тя.

Шийла я прекъсна.

— Пипала ли си нещо?

— Не точно, макар че…

— Макар че какво?

— В гроба имаше едни неща — допълни Алис. — Мога да ти покажа.

— Не — кресна Шийла. — Не — вече по-спокойно. — Не искаме да се пипа.

Алис понечи да напомни, че вече е късно, но размисли.

Шийла застана над плиткия гроб. Имаше нещо предизвикателно в начина, по който прокарваше нагоре-надолу лъча светлина по скелетите, сякаш ги оглеждаше. Нещо почти неуважително. Светлината падна върху острието на ножа, когато Шийла приклекна с гръб към Алис.

— Каза, че не си пипала нищо — рече тя внезапно. — Защо тогава пинцетите ти са тук?

Алис пламна.

— Прекъсна ме, не успях да довърша. Тъкмо се канех да ти кажа, че намерих един пръстен и го взех с пинцетите, но го изпуснах, когато ви чух в прохода.

— Пръстен ли? — попита Шийла.

— Може би се е търкулнал някъде.

— Е, не го виждам. — Шийла внезапно се изправи. — Хайде да се махаме оттук. Трябва да прегледат раните ти.

Алис се взря изумено в нея. Лицето на приятелката й беше неузнаваемо. Ядосано, непреклонно, осъдително.

— Но не искаш ли да…

— Господи, Алис — възкликна Шийла и я сграбчи за ръката. — Трябва да вървим!

 

 

След кадифения мрак в пещерата светлината отвън им се стори прекалено ярка. Слънцето сякаш се взриви в лицето на Алис.

Тя затули очите си с длани. Чувстваше се съвсем объркана, не можеше да определи къде във времето и пространството се намира. Познатият пейзаж се беше преобразил.

„Или може би аз го виждам с различни очи?“

Трепкащите върхове на Пиренеите в далечината бяха загубили ясните си очертания. Дърветата, небето, дори самата планина бяха по-безплътни, по-нереални.

Шийла мълчеше. Вече слизаше по склона, долепила до ухото си клетъчния телефон, без да обръща внимание на Алис. Тя забърза, за да я настигне.

— Шийла. Чакай малко. — Докосна я по ръката. — Виж какво, наистина съжалявам. Знам, че не трябваше да ходя там сама. Не помислих.

Шийла изобщо не й обърна внимание. Дори не я погледна, макар че затвори телефона.

— Върви по-бавно. Не успявам да те настигна.

— Добре — тросна се другата жена и се обърна. — Ето, спрях.

— Какво става тук?

— Ти ще ми кажеш. Какво очакваш да чуеш? Че всичко е наред ли?

— Не, аз…

— Защото знаеш ли, нищо не е наред. Страшно глупаво си постъпила, като си отишла там сама. Разбъркала си находките и един бог знае още какво. На какво си си играла?

— Знам, знам. И наистина съжалявам — повтори Алис и вдигна ръце.

— Имаш ли представа в какво положение ме поставяш? Именно аз съм гарантирала за теб. Именно аз съм убедила Брейлинг да те допусне до експедицията. Сега само защото ти си се правила на Индиана Джоунс, от полицията вероятно ще прекратят разкопките. Брейлинг ще стовари вината върху мен. Всичко, което съм направила, за да дойда тук, за да ме включат в експедицията. Времето, което съм хвърлила, за да…

Шийла замълча и прокара пръсти по късата си, изрусена до бяло коса.

„Не е честно.“

— Чакай малко. — Алис знаеше, че Шийла е в правото си да се сърди, но все пак прекаляваше. — Не си справедлива. Съгласна съм, беше глупаво да влизам вътре… не помислих добре, признавам, но и ти преиграваш. Все пак не съм го направила нарочно. Брейлинг едва ли ще се обади в полицията. Всъщност не съм се докосвала до нищо. Няма пострадали.

— Брейлинг ще се обади на властите — изсъска тя, — защото, както щеше да знаеш, ако си беше направила труда да чуеш какво ти говоря, полицията беше против тези разкопки и накрая склони само при условие че ако открием човешки останки, незабавно ще съобщим в участъка.

На Алис й причерня.

— Мислех, че това са само празни приказки. Никой не го приемаше на сериозно.

— Ти очевидно не си го приела на сериозно — подвикна Шийла. — За разлика от нас, професионалистите.

„Няма никаква логика.“

— Но защо от полицията ще се интересуват от археологически разкопки?

Шийла избухна.

— Господи, Алис, още не проумяваш за какво става дума, нали? Дори сега. Изобщо не е важно защо. Важното е, че е така. Не ти решаваш кои правила да спазваш и кои да пренебрегваш.

— Никога не съм казвала, че…

— Защо непрекъснато правиш напук? Винаги смяташ, че ти знаеш най-добре, винаги искаш да нарушаваш правилата, да бъдеш различна.

Сега вече и Алис се разкрещя.

— Не се чуваш какво говориш. Изобщо не съм такава и ти го знаеш. Просто не помислих…

— Точно там е работата. Никога не мислиш, освен за себе си.

— Това е лудост, Шийла. Защо ми е да ти усложнявам живота! Чуй се какво говориш! — Алис си пое дълбоко въздух, за да се овладее. — Виж какво, ще обясня на Брейлинг, че аз съм виновна, но… знаеш, че при обичайни обстоятелства нямаше да хукна да влизам сама, но…

Тя отново замълча.

— Но какво?

— Ще прозвучи глупаво, но нещо сякаш ме теглеше натам. Знаех, че вътре има пещера. Не мога да го обясня, но бях сигурна. Чувство някакво. Déjà vu^[1]. Сякаш вече съм била там и друг път.

— Нима смяташ, че от това нещата стават по-розови? — подметна ехидно Шийла. — Господи, чуй се само. Имала чувство някакво. Жалка си.

Алис поклати глава.

— Не е само това…

— При всички положения защо си се качила да копаеш там? И то сама. Ето на, нарушаваш правилата, колкото да правиш напук.

— Не — възрази Алис. — Не е така. Колегата, с когото работя в екип, не е тук. Видях нещо под големия камък и понеже днес ми е последният ден, реших да покопая малко. — Гласът й заглъхна. — Просто исках да разбера дали си струва да продължаваме — допълни тя, схванала твърде късно грешката си. — Нямах намерение да…

— Нима за капак ми съобщаваш, че си намерила нещо? Открила си някакъв предмет и не си си направила труда да съобщиш на никого?

— Аз…

Шийла протегна ръка.

— Дай ми го.

Алис я гледа известно време в очите, после бръкна в джоба на дънковите шорти, извади носната кърпа и й я подаде.

Загледа как Шийла разгъва памучната тъкан и отвътре се показва катарамата. Не се сдържа и посегна към нея.

— Красива е, нали? Виж как медта по краищата, тук и тук, отразява светлината. — Тя се поколеба. — Според мен сигурно е била на някого от хората в пещерата.

Шийла вдигна поглед. Настроението й за пореден път се беше сменило. Тя вече не беше ядосана.

— Нямаш представа, Алис, какво си направила. Ама никаква. — Тя сгъна носната кърпа. — Ще я занеса долу.

— Аз…

— Не се занимавай повече с това, Алис. Сега не ми се говори с теб. Каквото и да кажеш, само си усложняваш положението.

„Това пък какво беше?“

Алис продължаваше да стои смаяна. Шийла тръгна да слиза. Беше вдигнала скандал ей така, за нищо, и това беше изненадващо дори за нея със сприхавия й нрав, а после точно толкова бързо беше забравила за караницата.

Алис седна на най-близката скала. Всичко я болеше, беше й много криво. Знаеше, че разкопките са финансирани от частно лице и не са свързани с някой университет или учреждение, затова не попадат под ограниченията, които пречат на повечето археолози. По тази причина конкуренцията кой да бъде включен в експедицията е била много ожесточена. Шийла работеше в Ма д’Азил, само на няколко километра северозападно от Фоа, когато за пръв път чула, че в планината Сабартес ще има разкопки. Поне както разказваше самата тя, засипала доктор Брейлинг, ръководителя на експедицията, с какви ли не писма, препоръки и електронни съобщения и накрая преди година и половина той капитулирал. Дори по онова време Алис недоумяваше защо приятелката й е като обсебена и толкова държи да участва.

Алис погледна надолу към планината. Шийла почти не се виждаше, високото й стройно тяло беше закрито от храстите и зановеца. Дори и да искаше, Алис вече не можеше да я настигне.

Въздъхна. Пак беше объркала всичко. Да тръгне да копае сама! „Така е по-добре.“ Предпочиташе да върши всичко сама и да не разчита на никого. Но точно сега не беше сигурна, че има сили да се добере сама до лагера. Слънцето прежуряше, краката й се подкосяваха. Алис погледна раната на ръката си. Тя пак бе започнала да кърви, и то по-силно отпреди.

Младата жена огледа напечения от слънцето летен пейзаж в планината Сабартес, която си беше все така умиротворена, извън времето. За миг се почувства добре. После внезапно долови друго усещане и настръхна. Сякаш очакваше нещо. И го беше разпознала.

„Всичко завършва тук.“

Тя затаи дъх. Сърцето й заби по-ускорено.

„Завършва тук, където е започнало.“

Изведнъж съзнанието й се напълни с шепот, с несвързани звуци като повтарящо се ехо във времето. Пред очите й отново изникнаха думите, изсечени в горния край на стъпалата. Pas a pas. Те започнаха да се въртят в ума й като почти забравена приспивна песен.

„Това е невъзможно. Каква глупачка съм.“

Разтърсена, Алис се подпря на колене и се насили да се изправи. Трябваше да се върне в лагера, трябваше да се махне от слънцето, да пийне малко вода.

Заслиза бавно. Трябваше да се махне от кънтящия камък, от духовете, заселили се в него. Не знаеше какво става с нея, знаеше само, че трябва да бяга.

Закрачи все по-бързо и по-бързо, препъвайки се в камъните. Но думите се бяха впили в съзнанието й и се повтаряха високо и ясно като мантра.

„Стъпка по стъпка се стига далеч. Стъпка по стъпка.“