Кейт Мос
Лабиринтът (40)

33.

Хотелът на Алис беше точно срещу главната порта на средновековния Град. Закътан сред красиви градини, той не се виждаше от пътя.

Настаниха я в уютна стая на първия етаж. Алис разтвори широко прозорците, за да пусне вътре света. Понесоха се миризми на готвено с месо, на чесън и ванилия.

Разопакова си набързо багажа и си взе душ, после звънна отново на Шийла — по-скоро по навик. Пак никакъв отговор.

Въоръжена с пътеводител, тя излезе от хотела и тръгна към Града. Стръмни циментови стъпала я отведоха в малък парк, ограден от две страни с храсти и високи иглолистни дървета и чинари. В другия му край имаше ярко осветена въртележка от деветнайсети век с крещяща украса в стил finde-siecle^[1], която никак не се вписваше в сянката на средновековните укрепления от пясъчник. Беше покрита с навес на кафяви и бели ивици с нарисуван по него фриз с рицари, благородни девици и бели коне — всичко беше в розово и златисто. Дори гишето за билети приличаше на панаирджийски павилион. Удари звънец и въртележката се задвижи, бавно бълвайки допотопната си механична песен. Децата се разпищяха.

Зад въртележката имаше гробища и Алис зърна сивите надгробни камъни, оградени от кипариси и тисове.

Застанала с лице към входа на Града, Алис спря за миг, преди да влезе. Вдясно имаше каменен стълб, от който гледаше каменно грозилище с плоско, безмилостно лице. Явно беше реставрирано съвсем наскоро.

SUM CARCAS. Аз съм Каркас.

Господарката Каркас, царица на сарацините и жена на цар Ваалак, на която според преданието е наречен Каркасон, след като в продължение на пет години устоява на обсадата, наложена от Карл Велики.

Алис отиде до покрития подвижен мост, тесен и паянтов, направен от камък, вериги и дърво. Дъските изскърцаха и поддадоха под краката й. В рова отдолу нямаше вода, беше обрасъл с трева и диви цветя.

Мостът водеше към Lices^[2], широко пространство между външния и вътрешния обръч от укрепления. По стените вляво и вдясно имаше деца, които играеха с пластмасови мечове. Точно отпред беше Нарбонската порта. Докато минаваше под високия тесен свод, Алис вдигна очи. Отгоре добродушно я погледна каменна статуя на Богородица.

В мига, в който Алис мина през портата, я напусна всяко усещане за пространство. „Крос-Мервией“, главната улица, беше калдъръмена, много тясна и стръмна.

Високите постройки спираха шума. Чуваха се различни езици, викове и смях. По улицата запъпли кола — от двете й страни имаше най-много по един разтег. Пред Алис изскачаха магазини за сувенири, където се продаваше всичко: пощенски картички и пътеводители, копия на мечове и щитове, порцеланови кукли, сапун, сувенири и прибори за хранене.

Алис излезе на главния площад „Марку“. Беше малък, запълнен от ресторанти.

Продължи нататък и застана пред огромната полукръгла стена, защитавала замъка Контал. Зад заключената внушителна порта бяха кулите и назъбените стени на замъка. „Крепост вътре в крепостта.“

Алис спря, осъзнала, че през цялото време е вървяла именно към това място. Към замъка Контал, където е живял родът Транкавел.

Тя надзърна през високата дървена порта. Във всичко наоколо имаше нещо познато, сякаш се завръщаше на място, където е била някога, преди много време. От двете страни на входа имаше стъклени будки за билети.

Алис се отдалечи от портата с обещанието, че утре пак ще дойде тук. Тръгна след знаците за Родезката порта. Тя беше вместена между две кули във формата на конска подкова. Алис заслиза по широките изтъркани стъпала.

Разликата във възрастта на вътрешните и външните стени личеше най-много именно тук. Външните укрепления, които, както Алис прочете, бяха строени през тринайсети и бяха реставрирани през деветнайсети век, бяха сиви, а камъните бяха приблизително еднакви. Злословниците сигурно щяха да кажат, че това е поредният знак колко неумело е извършена реставрацията. На Алис й беше все едно. Нея я вълнуваше духът на мястото. Вътрешната стена, в която влизаше и западната стена на самия замък Контал, беше иззидана от червените тухли, взети от останките от сгради на галите и на римляните, и от ронещ се пясъчник от дванайсети век.

След врявата вътре в Града Алис изпита умиротвореното чувство, че мястото й е тук, сред тези планини и под този небосвод. Отпуснала ръце върху грапавата стена, гледаше надолу към реката и си представяше студения допир на водата между пръстите на краката си.

Чак когато започна да се мръква, тръгна отново към Града.