Кейт Мос
Лабиринтът (80)

73.

Планината Сабартес

Петък, 8 юли 2005 година

Дойде на себе си, подразнен от смрадта. Миризма на амоняк, на кози изпражнения, на мръсни завивки и студено готвено месо — вонята пърлеше гърлото и носа му.

Уил лежеше на тясна твърда кушетка, закрепена за каменната стена. Успя някак да седне и се облегна на камъка. Ръцете му още бяха завързани отзад.

Имаше чувството, че е изиграл четири рунда боксов мач. Беше се издрал от глава до пети, докато по време на пътуването се беше удрял в багажника. Болеше го и слепоочието там, където Франсоа-Батист го беше ударил с пистолета. Уил усещаше подутината под кожата си и кръвта около раната.

Не знаеше колко е часът и кой ден е. Дали още беше петък?

Бяха напуснали Шартр призори. Когато го бяха извадили от колата, беше следобед, горещ, с прежурящо слънце. Уил се опита да погледне ръчния си часовник, но от движението му се пригади.

Изчака да му мине. После отвори очи и опита да разбере къде е. Приличаше на овчарска колиба. На малкия прозорец с размери на книга имаше метални пръчки. В дъното имаше вградена полица, нещо като маса, и висок стол без облегалка. В огнището се виждаха останките от отдавна угаснал огън. На пръчка отгоре беше окачено тежко метално котле.

Отпусна се пак на коравия дюшек, усети по ожулената си кожа грубото одеяло и се запита къде ли е сега Алис.

Отвън се чуха стъпки, после ключ в катинар. Металната верига се свлече на земята, вратата изскърца зловещо.

— Време е. — Гласът му беше някак познат.

Шийла усети по голите си ръце и крака въздух и разбра, че я местят някъде.

Докато я изкарваха от фермата, тя разпозна сред тихите като шепот звуци гласа на Пол Отие. Там бяха и двамата мъже, които я държаха в плен. Шийла беше свикнала с миризмата им. Лосион за след бръснене, долнопробни цигари, застрашителна мъжественост, от която мускулите й се свиваха.

Краката и ръцете й бяха вързани. Едното й око беше подуто и затворено. От глада и опиатите, които й бяха давали, главата й се въртеше. Но тя знаеше къде е.

Отие я беше върнал обратно в пещерата. Шийла долови промяната, когато от прохода влязоха в самата пещера, почувства и напрежението в краката си, докато я сваляха по стъпалата към по-ниското равнище, където тя беше намерила Алис в безсъзнание.

Шийла забеляза, че някъде, може би на жертвеника, гори светлина. Мъжът, който я носеше, спря. Бяха отишли чак в дъното на пещерата, по-далеч, отколкото тя бе стигала предния път. Човекът я смъкна от рамото си и я пусна на земята. После я хвана под мишниците и я завлачи. Шийла усети, че я завързват за нещо метално и студено, може би халка, забита в пръстта.

Мъжете смятаха, че тя е още в безсъзнание, и говореха спокойно.

— Колко бомби сложи?

— Четири.

— И всичките ще избухнат едновременно?

— Малко след десет. Онзи ще го направи сам. — Шийла долови в гласа на мъжа доволство. — И той веднъж да си измърси ръцете. Само натискаш копчето и бум! Всичко ще хвръкне във въздуха. И досега не разбирам защо трябваше да я мъкнем тая кучка чак тук — оплака се мъжът. — Много по-лесно беше да я оставим във фермата.

— Не иска да установят самоличността й. След няколко часа половината планина ще се срути. Тая тук ще остане погребана под тонове скали.

Страхът вдъхна на Шийла сили. Тя се опита да се изправи, както е вързана, но беше много изнемощяла и краката не я държаха. Стори й се, че чува смях, и пак се свлече на земята.

— Не трябваше ли да стоим при нея?

Другият се засмя.

— Какво ще направи? Ще избяга ли? Господи! Погледни я!

Шийла чу как стъпките на мъжете кънтят все по-слабо и слабо, после остана само тишина и мрак.