Кейт Мос
Лабиринтът (51)

44.

Каркасон

Юли 1209 година

Алаис стана рано, събудена от звуците на трионите и на чуковете в двора. Погледна през прозореца към дъсчените галерии и заграждения, вдигани покрай стените на замъка Контал.

Внушителното дървено скеле бързо придобиваше форма. Приличаше на покрита алея за разходки в небето и осигуряваше чудесна видимост, така че стрелците с лъкове да обсипят врага с градушка от стрели, в случай че той проникнеше отвъд стените на Града.

Алаис се облече набързо и изтича на двора. Огънят в ковачницата бумтеше. Чуковете и наковалните дрънчаха, остреха и оформяха оръжието.

Докато стоеше пред конюшните, Алаис видя Гилем. Сърцето й трепна. „Забележи ме!“ Той не се обърна и не вдигна очи. Алаис махна към него, понечи да го извика, но страхът надделя и тя отпусна ръка. Не искаше да се унижава и да моли за обич, щом той не желаеше да й я дава.

Усърден труд кипеше не само вътре в замъка Контал, но и в Града. На главния площад стоварваха купчини камъни от Корбиерите за балистите и каменохвъргачките. Откъм работилницата за щавене на кожи се носеше възкисела миризма на пикоч — там приготвяха животински кожи, с които да предпазват галериите от пожар. През Нарбонската порта на върволица влизаха каруци, които караха хранителни запаси за Града: солено месо от Лапиеж и Лораге, вино от Каркасес, ечемик и пшеница от равнините, зрял боб и леща от градините на Сан Микел и Сан Висан.

В цялата суетня се долавяха гордост и целеустременост. Само облаците зловонен черен пушек над реката и мочурищата на север, където по заповед на виконт Транкавел бяха подпалили мелниците и нивите, напомняха колко истинска е надвисналата опасност.

Алаис отиде да чака Сажо на уговореното място. Умът й беше пълен с въпроси, които искаше да зададе на Есклармонд. Когато Сажо дойде, Алаис направо бе онемяла от вълнение.

Тя тръгна след него по безименните улици на предградието Сан Микел, докато двамата не излязоха при ниска врата недалеч от външните стени. Чуваше се как мъжете копаят ровове, за да попречат на врага да се доближи до стените и да ги взриви.

— Menina те чака вътре — каза Сажо и изведнъж лицето му стана сериозно.

— Ти няма ли да влезеш?

— Тя ми заръча да те доведа, после да се върна в замъка, за да намеря майордом Пелтие.

— Виж в Парадния двор — каза Алаис.

— Добре — отвърна момчето, отново усмихнато. — До скоро.

Алаис бутна вратата и се провикна, после се взря, за да открие Есклармонд, и си погледна в краката. Забеляза в здрача втори силует — седеше на стол в ъгъла на стаята.

— Влизай, влизай — подкани Есклармонд. — Мисля, че вече познаваш Симеон.

Алаис беше изненадана.

— Симеон ли? Вече? — възкликна тя радостно, след което се завтече към него и го хвана за ръцете. — Каква новина! Кога пристигна в Каркасон? Къде си отседнал?

Симеон се засмя гърлено.

— Толкова много въпроси! Бертран ми е споменавал, че като малка не си спирала да разпитваш!

Алаис се усмихна. Седна на скамейката до масата и прие чашата вино, която Есклармонд й предложи, като не преставаше да слуша какво говори Симеон на лечителката. Двамата вече общуваха с лекота, личеше, че се чувстват свързани един с друг.

Симеон разправяше сладкодумно, като преплиташе разказа за живота си в Шартр и Безие със спомените от светите земи. Времето минаваше неусетно, докато той говореше за хълмовете на Юдея през пролетта, за равнините край Елеонската планина, покрити с кремове, с жълти и морави перуники и розови бадемови дръвчета. Алаис го слушаше запленена.

Сенките се издължиха. Обстановката се промени, макар и Алаис да не разбираше какво точно става. Усещаше само, че е настръхнала и очаква с нетърпение какво ще се случи оттук нататък. Запита се дали Гилем и баща й усещат същото в навечерието на битка. Чувството за време, което сякаш виси на косъм.

Алаис погледна към Есклармонд, която седеше със скръстени в скута ръце и с ведро лице. Изглеждаше спокойна и овладяна.

— Сигурна съм, че баща ми ще дойде скоро — каза Алаис, защото се чувстваше виновна за закъснението му. — Даде ми дума.

— Знаем — потупа я по ръката Симеон.

Кожата му беше суха като пергамент.

— Може би ще се наложи да се изнесем оттук — рече Есклармонд и погледна към вратата, която си оставаше плътно затворена. — Собствениците на къщата ще се приберат скоро.

Алаис забеляза, че двамата се споглеждат. Понеже вече не издържаше на напрежението, тя се наведе напред.

— Вчера, Есклармонд, не отговори на въпроса ми. — Беше изумена колко спокоен е гласът й. — И ти ли си пазителка? Книгата, която баща ми издирва, на съхранение при теб ли е?

За миг думите й сякаш увиснаха във въздуха. После за изненада на Алаис Симеон прихна.

— Какво ти е разказал баща ти за Noublesso? — попита той с блеснали черни очи.

— Че винаги има петима пазители, дали обет да съхраняват книгите от Трикнижието за лабиринта.

— А обясни ли ти защо са петима?

Алаис поклати глава.

— Navigatairè, или водачът, кормчията, винаги е подкрепян от четирима посветени. Заедно те олицетворяват петте точки на човешкото тяло и силата на числото пет. Всеки пазител е избран заради своята сила, решителност и вярност. Християнин, сарацин, евреин, важни са душата, смелостта, а не кръвта, произходът или народността. Това отразява и естеството на тайната, която сме се зарекли да пазим и която принадлежи на всяка и на никоя вяра. — Той се усмихна. — Noublesso de los Seres съществува, макар и невинаги под това име, над две хилядолетия, за да пази и отстоява тайната. Понякога сме присъствали скрито, друг път сме живели, без да се крием.

Алаис се обърна към Есклармонд.

— Баща ми отказва да приеме, че си пазителка. Не може да повярва.

— В разрез с очакванията му е.

— Може да се случи и на Бертран — прихна пак Симеон.

— Не е предполагал, че петият пазител е жена — уточни Алаис, за да защити баща си.

— Едно време това не е било толкова важно — каза Симеон. — Египет, Асирия, Рим, Вавилон, тези древни култури, за които си слушала, са се отнасяли към жената с повече уважение, отколкото в нашите безпросветни дни.

Алаис се позамисли.

— Как смятате, дали Хариф е прав, че в планината книгите ще бъдат в по-голяма безопасност? — попита тя.

Симеон вдигна ръце.

— Не ни е работа да търсим истината или да се питаме какво ще бъде, или няма да бъде. Задачата ни е само да бдим над книгите и да ги пазим да не се повредят. За да сме сигурни, че са готови, когато възникне нужда от тях.

— Точно заради това Хариф избра не някого от нас, а баща ти да ги пренесе — продължи Есклармонд. — Заради положението си той е най-подходящият пратеник. Има на разположение хора и коне, за разлика от нас може да пътува свободно.

Алаис се подвоуми, не й се искаше да предава баща си.

— Не му се ще да напуска виконта. Разкъсва се между старите и новите си задължения.

— Всички ние се изправяме пред такъв избор — потвърди Симеон. — Всички сме се колебали по кой път да тръгнем. Бертран е щастливец, че толкова дълго не му се е налагало да избира. — Той стисна дланите на Алаис. — Бертран не може да протака. Трябва да го насърчиш да изпълни задълженията си. Досега Каркасон не е паднал, но и това може да се случи.

Алаис стана и отиде до огнището. Хрумна й нещо и сърцето й заби като обезумяло.

— Разрешено ли е някой друг да изпълни задълженията му? — попита тя с равен глас.

Есклармонд я разбра.

— Според мен баща ти няма да го допусне. Държи на теб прекалено много.

Младата жена отново се извърна с лице към тях.

— Преди да замине за Монпелие, призна, че мога да се справя. Всъщност вече ми е дал разрешение.

Симеон кимна.

— Така е, но положението се променя непрекъснато. Французите се приближават към земите на виконт Транкавел и както лично се убедих, от ден на ден пътищата стават все по-опасни.

Алаис продължи да упорства.

— Но аз ще тръгна в обратната посока — заяви тя, като премести поглед от единия към другия. — И не отговорихте на въпроса ми. Щом традициите на Noublesso не забраняват да поема това бреме от плещите на баща си, предлагам аз да го направя вместо него. Мога да се пазя много добре. Яздя чудесно, умея да се бия с меч и лък. Никой не би и заподозрял, че точно аз…

Симеон вдигна ръка.

— Тълкуваш погрешно колебанието ни, дете. Изобщо не се съмнявам в смелостта и решителността ти.

— Тогава ми дай благословията си.

Симеон въздъхна и се обърна към Есклармонд.

— Какво ще кажеш, сестро? Ако Бертран е съгласен, разбира се.

— Умолявам те, Есклармонд — рече Алаис, — подкрепи молбата ми. Познавам баща си.

— Не мога да ти обещая нищо — рече накрая другата жена, — но няма да споря с теб. — Алаис си позволи да се усмихне. — Ти обаче трябва да се съобразиш с решението му — настоя Есклармонд. — Ако той не ти разреши, си длъжна да се примириш.

„Татко няма да каже «не». Няма да го допусна.“

— Разбира се, че ще се подчиня на волята му — обеща тя.

 

 

Вратата се отвори и в стаята нахълта Сажо, следван от Бертран Пелтие.

Той прегърна Алаис, приветства с голямо облекчение и обич Симеон и поздрави по-сковано Есклармонд. Алаис и Сажо донесоха вино и хляб, а Симеон разказа какво се е случило.

За изненада на Алаис баща й го изслуша, без да го прекъсва. В началото Сажо слушаше с широко отворени очи, но после му се доспа и той се сгуши до прабаба си. Алаис не се включи в разговора — знаеше, че Симеон и Есклармонд ще я защитят по-добре, отколкото самата тя. Лицето на баща й беше сиво и прорязано от бръчки. Изглеждаше капнал от умора.

— И така, paire. Какво реши? Ще ми позволиш ли да тръгна?

Пелтие въздъхна.

— Не искам да те излагам на опасност.

Алаис се поободри.

— Знам и съм ти признателна за любовта. Но желая да помогна. Мога да го направя.

— Ще ви предложа нещо, което може би ще удовлетвори и двамата — обади се тихо Есклармонд. — Разрешете на Алаис да тръгне с Трикнижието, но да измине само част от пътя, да речем, до Лиму. Там имам приятели, които ще я подслонят на сигурно. После, щом приключите със задълженията си тук и виконт Транкавел пожелае да ви пусне, можете да се присъедините към Алаис и да продължите заедно към планината.

Пелтие се свъси.

— Не виждам как това ще помогне. Безумие е да тръгнеш на път в такива размирни времена, всички ще забележат, а ние искаме да избегнем най-вече това. Пък и не знам докога задълженията ми ще наложат да остана в Каркасон.

Очите на Алаис блеснаха.

— Лесно е. Ще разглася, че отивам да изпълня личен обет, който съм дала на сватбата си — заяви тя. — Мога да кажа, че искам да поднеса подарък на абата на Сан Хилер. Оттам е съвсем близо до Лиму.

— Това внезапно проявило се благочестие няма да убеди никого, особено мъжа ти — пошегува се най-неочаквано Пелтие.

Симеон размаха пръст.

— Чудесно се е сетила, Бертран. В такова време никой не би оспорил такова поклонничество. Освен това Алаис е дъщеря на майордома на Каркасон. Кой ще седне да се съмнява с намеренията й!

Пелтие се намести на стола, лицето му беше упорито и твърдо.

— Продължавам да смятам, че Трикнижието е защитено най-добре тук, в Града. Хариф няма откъде да знае в какво положение се намираме. Каркасон няма да бъде превзет.

— Всеки град може да падне, колкото и силен и непобедим да е. Знаеш го. Напътствията на Navigatairè са да му занесем книгите в планината. — Симеон впери в него черните си очи. — Разбирам, че точно сега не можеш да изоставиш виконт Транкавел. Вече го каза и ние го приехме. Така ти диктува съвестта, за добро или за лошо. — Той се замисли. — Но ако не отидеш ти, трябва да го направи някой друг вместо теб.

Алаис забеляза каква болезнена душевна борба води баща й. Трогната, тя се пресегна и сложи ръка върху неговата. Той не каза нищо, но все пак й благодари, като стисна пръстите й.

— Aquò es vòstre — пророни тихо Алаис.

Нека го направя вместо теб.

Пелтие тежко въздъхна.

— Ти, filha, се излагаш на голяма опасност. — Алаис кимна. — И въпреки това желаеш да го направиш?

— За мен такова служение ще бъде чест.

Симеон отпусна длан върху рамото на Пелтие.

— Тя, тази твоя дъщеря, е храбра. Непоколебима. Също като теб, стари ми приятелю.

Алаис не смееше дори да диша.

— Сърцето ме съветва да не го правя — рече накрая Пелтие. — Разумът ми казва друго… — Той замълча, сякаш се страхуваше от онова, което му предстои да каже. — Имаш разрешението ми, но само ако съпругът ти и господарката Агнес те пуснат, а Есклармонд те придружи.

Алаис целуна баща си.

— Направи мъдър избор — грейна Симеон.

— Колко души можете да ни предоставите, майордом Пелтие? — попита Есклармонд.

— Четирима, най-много шестима тежковъоръжени войници.

— И кога може да се уреди това?

— До седмица — уточни Пелтие. — Ако действаме прекалено бързо, ще привлечем вниманието. Трябва да поискам разрешение от господарката Агнес, а ти, Алаис — от съпруга си. — Тя отвори уста да каже, че Гилем няма и да забележи отсъствието й, но после размисли. — Ако искаш този твой план, filha, да се увенчае с успех, трябва да следваме установения ред. — Когато Пелтие се изправи да се сбогува, върху лицето му вече нямаше и следа от нерешителност. — Върни се в замъка Контал, Алаис, и намери Франсоа. Съобщи му най-общо какви са намеренията ти и му кажи да ме чака.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

— След малко ще се върна и аз.

— Добре. Да взема ли с мен и книгата на Есклармонд?

Пелтие се усмихна горчиво.

— Тъй като Есклармонд ще те придружава, Алаис, съм убеден, че книгата ще бъде още известно време в безопасност при нея.

— Не исках да кажа, че…

Пелтие потупа торбата под наметалото си.

— Но книгата на Симеон… — Той бръкна под наметалото и извади овчата кожа, която Алаис бе зърнала за миг в Безие, докато Симеон я беше предавал на баща й. — Занеси това в замъка. Приший го в пътното си наметало. След малко ще взема и „Книга Слова“.

Алаис взе книгата и я сложи в чантата си, после вдигна очи към баща си.

— Благодаря ти, paire, че ми се довери.

Пелтие поруменя. Сажо скочи на крака.

— Ще отида да се уверя, че господарката Алаис се е прибрала благополучно у дома — заяви той.

Всички се засмяха.

— Браво, господине — рече Пелтие и го потупа по гърба. — Възложили сме всичките си надежди на теб.

— Виждам в нея твоите качества — сподели Симеон, докато минаваха през портата от Сан Микел към еврейския квартал. — Тя е смела, упорита, вярна. Не се дава лесно. И по-голямата ти дъщеря ли прилича толкова на теб?

— Ориан се е метнала на майка си — отвърна лаконично Пелтие. — Като външност и нрав прилича на Маргьорит.

Симеон се позамисли.

— Тя е омъжена за писаря на виконт Транкавел, нали?

Пелтие въздъхна.

— Бракът им не е много щастлив. Конгост не е млад и не приема начина й на живот. Но въпреки всичко е човек с положение в двореца.

Известно време вървяха, без да казват нищо.

— Щом прилича на Маргьорит, значи е красавица.

— Ориан притежава очарование и изящество. Мнозина мъже я ухажват. Някои дори не го крият.

— Дъщерите ти сигурно са голяма утеха за теб.

Пелтие стрелна с поглед Симеон.

— Алаис — да. — Той се поколеба. — Сигурно аз съм виновен, но компанията на Ориан ми е по-малко… Опитвам се да се отнасям еднакво към двете, но се опасявам, че ние с Ориан не се обичаме много.

— Лоша работа — прошепна Симеон.

Бяха излезли при портата. Пелтие спря.

— Жалко, че не мога да те убедя да останеш в Ciutat. Или поне в Сан Микел. Ако враговете ни са наблизо, извън градските стени няма да мога да те защитя…

Симеон го хвана за ръката.

— Притесняваш се прекалено много, приятелю. Сега вече аз съм си изиграл ролята. Дадох ти поверената ми книга. Другите две книги също са между тези стени. Имаш Есклармонд и Алаис, които да ти помагат. Какво да те занимавам със себе си? — Той погледна приятеля си с черни блеснали очи. — Сега мястото ми е при сънародниците ми.

Нещо в гласа му разтревожи Пелтие.

— Не приемам сбогуването за окончателно — заяви той разпалено. — Помни ми думата, преди да е изтекъл месецът, ще пием вино заедно.

— Съмнявам се не в думите ти, приятелю, а в мечовете на французите.

— Обзалагам се, че напролет всичко ще е приключило. Французите ще са докуцукали до дома с подвити опашки, графът на Тулуза ще търси нов съюз, а ние с теб ще седим край огъня и ще си спомняме за отминалата младост.

— Pas a pas, se va luènh — каза Симеон, докато го прегръщаше. — И предай на Хариф много поздрави от мен. Кажи му, че и досега чакам да изиграем онази партия шах, която ми обеща преди трийсет години!

Пелтие вдигна ръка за сбогом. Симеон мина през портата, без да се обърне.

— Майордом Пелтие!

Пелтие продължаваше да се взира в навалицата от хора, които вървяха към реката, но вече не виждаше Симеон.

— Messire! — повтори пратеникът, зачервен и запъхтян.

— Какво има?

— Трябва да отидете на Нарбонската порта, messire. Там цари смут.