Кейт Мос
Лабиринтът (49)

42.

Карън я беше упътила добре. Час след като пое от Каркасон, Алис вече беше в предградията на Нарбон. Следвайки знаците, се отправи към Кюксак д’Од и Капестан по красив път, от двете страни на който имаше висок бамбук и разлюлени от вятъра треви, обрамчили плодородни злачни ниви. Беше много различно от планините в Ариеж или пустеещите земи на Корбиерите.

Наближаваше два часът, когато Алис навлезе в Салел д’Од. Спря под лимоновите дръвчета и пиниите покрай Канала Миди, точно при градската порта, после тръгна по красивите криволичещи улици, докато излезе на улица „Бюрг“.

Малката триетажна къща на Грейс се намираше на ъгъла и в нея се влизаше направо от улицата. Старовремската дървена врата и големите кафяви капаци по прозорците бяха обрасли с розови храсти като в приказка. Ключалката заяждаше и се наложи Алис да си играе дълго с тежкия месингов ключ, докато го завърти. Натисна силно вратата с рамо и я изрита рязко. Тя изскърца и се отвори, като застърга по черно-белите плочки и вестниците, подпрели я отвътре.

Алис се озова в просторно помещение, вляво беше кухнята, а вдясно се падаше по-голямата всекидневна. В къщата беше студено и усойно. Опита се да завърти ключа на лампата, но бушоните бяха изключени. Събра рекламните брошури и вестниците и ги вдигна на масата. Отвори прозореца и дълго се мъчи с капаците.

Електрическият чайник и старовремската печка с грил бяха единствените свидетелства, че леля й е чувала за съвременни удобства. Сушилнята за съдове беше празна, мивката беше чиста.

Алис мина през стаята и отвори големия прозорец във всекидневната, после вдигна и тежките кафяви щори. Слънцето нахлу в стаята и я преобрази. Алис се надвеси и вдъхна от миризмата на розите, като се отпусна за миг под милувката на топлия летен въздух и се остави той да прогони притесненията й. Чувстваше се като натрапница в чужд живот.

Под ъгъл до камината имаше две дървени кресла с високи облегалки. Върху иззиданата от сив камък камина бяха сложени няколко покрити с прах порцеланови фигурки, зад решетката се виждаха следи от отдавна угаснал огън.

На стената до камината беше окачена картина с маслени бои — каменна къща с наклонен покрив от червени керемиди сред слънчогледови ниви и лозя. Алис се взря в подписа, драснат набързо в долния десен ъгъл: БЕЙАР.

В дъното на стаята имаше маса за хранене, четири стола и бюфет. Алис отвори вратичките и намери комплект подноси и малки покривки с изображения на френски катедрали, купчина ленени салфетки и кутия сребърни прибори. Най-хубавият порцелан: чинии за сервиране, каничка за сметана, купички за десерт и съдче за сос, беше пъхнат на долните полици.

В най-отдалечения ъгъл на помещението имаше две врати. Оказа се, че първата е на килер: дъска за гладене, лопата за смет и четка, метла, две закачалки за дрехи и много пазарски пликове на „Жеан“, сложени един в друг. Зад втората врата беше стълбището.

Алис тръгна да се качва опипом в тъмното. На втория етаж, точно срещу стълбите, имаше уютна баня с розови плочки с парче изсъхнал сапун на мивката и твърда като картон хавлия.

Стаята на Грейс беше вляво. Единичното легло беше застлано с чаршафи и одеяла, отгоре имаше дебела пухена завивка. Върху махагоновото нощно шкафче стояха лекарства за стомашни киселини и биография на Елеонора Аквитанска от Алисън Уиър.

Алис усети как сърцето й се свива при вида на старовремското картонче, с което беше отбелязана страницата. Тя си представи как Грейс изключва лампата преди сън и пъха картончето, за да не забрави докъде е стигнала. Но времето беше изтекло. Грейс беше починала, преди да дочете книгата. Разнежена — нещо, което рядко й се случваше, Алис отдели книгата. Щеше да я вземе със себе си.

В чекмеджето на нощното шкафче имаше торбичка лавандула с избеляла от времето розова панделка, както и една рецепта и кутия нови хартиени носни кърпички. Рафтът отдолу беше запълнен с още книги. Алис приклекна и наклони глава, за да прочете гръбчетата. Бяха все книги, каквито бе очаквала да намери тук. Едно-две издания на Мери Стюарт^[1], две книги на Джоана Тролъп^[2], старо луксозно издание на „Пейтън Плейс“^[3] и тънък том за катарите. Името на автора беше написано с главни букви: БЕЙАР. Алис вдигна вежди. Същият човек, нарисувал картината долу? Беше посочено и името на преводачката: Ж. Жиро.

Алис обърна книгата и прочете представянето на автора отзад. Превод на Евангелието от Йоан на окситански, както и няколко книги за Древен Египет и удостоена с награда биография на Жан-Франсоа Шамполион — учения, който през деветнайсети век разгадава тайната на йероглифите.

В ума на Алис проблесна нещо. Библиотеката в Тулуза с картите, схемите и илюстрациите, мигащи пред очите й върху екрана. „Отново Египет.“

Върху първата корица на книгата на Бейар имаше снимка на порутен замък, забулен в морава мъгла и кацнал опасно навръх остра урва. От пощенските картички и пътеводителите Алис се сети, че това е Монсегюр.

Тя разлисти книгата. Страниците се отвориха сами някъде на две трети от тома, където беше пъхнато картонче. Алис започна да чете:

Укрепената цитадела Монсегюр е разположена на висок планински връх, на около час катерене от село Монсегюр. Замъкът често е скрит от облаци, а трите му страни са изсечени направо в склоновете на планината. Това е невероятна естествена крепост. Онова, което се е запазило, е достигнало до нас не от тринайсети век, а от окупационни войни, водени в по-ново време. Въпреки това духът на мястото винаги напомня на посетителите за трагичното му минало.

Нямат чет преданията, свързвани с Монсегюр. Според някои това е храм в прослава на Слънцето, според други оттук Вагнер е почерпил вдъхновение за Munsalvaesche, неговата защитена планина, или Планината на Граала от най-великата му творба „Парсифал“. Според трети именно тук е положен накрая Граалът. Изказва се предположението, че катарите са били пазители на Христовата чаша, както и на много други съкровища от Соломоновия храм в Йерусалим или може би на златото на вестготите и на други богатства от неназовани източници.

Смята се, че през януари 1244 година, малко преди окончателния разгром, баснословните богатства на катарите са били изнесени тайно от обсадената крепост, те обаче не са намерени и досега. Не са верни слуховете, че най-ценният предмет е бил изгубен.

Алис погледна бележката под линия в долния край на страницата. Но вместо бележка видя цитат от Евангелието от Йоан, Глава осма, стих трийсет и втори: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“.

Тя вдигна вежди. Не виждаше някаква особена връзка с текста.

Сложи книгата на Бейар при останалите, които смяташе да вземе, после отиде в другата стая.

Там имаше старовремска шевна машина „Сингер“, очебийно английска в тази френска къща с дебели стени. Навремето майка й имаше същата и шиеше на нея часове наред, а домът им се огласяше от успокоителното „трак-трак“ на иглата.

Алис прокара длан по прашната повърхност. Машината явно си работеше.

Обърна се към дъбовото писалище до прозореца с изглед към малък затворен двор отзад на къщата. Първите две чекмеджета бяха застлани с тапет, но бяха съвсем празни. За изненада на Алис третото беше заключено, макар ключът да си стоеше в ключалката.

Тя задърпа чекмеджето, като въртеше сребърното ключе, и накрая успя да го отвори. На дъното имаше кутия от обувки. Алис я извади и я сложи отгоре върху писалището.

Вътре всичко беше подредено много старателно. Имаше връзка снимки, прихванати с шнур. Отгоре беше сложено писмо. Беше адресирано с тънък почерк и черно мастило до „Г-жа Танър“. Клеймото беше от 16 март 2005 година, град Каркасон, отгоре беше ударен и червен печат „Препоръчано“. Отзад нямаше адрес, пак със същия четлив почерк беше написано само „Expéditeur Audric S. Baillard^[4]“.

Алис пъхна пръсти вътре и извади един-единствен лист дебела жълтеникава хартия. Нямаше дата, нямаше адрес или обяснение, със същия почерк беше написан само един стих:

Bona nuèit, bona nuèit…

Braves amies, pica mièja-nuèit

Cal finir velhada

Ejos la flassada.

В съзнанието на Алис като отдавна забравена песен се мярна смътен спомен. Думите, издълбани в горния край на стъпалата в пещерата. Тя беше готова да се закълне, че езикът е същият: подсъзнанието й бе направило връзката, която съзнанието й не можеше да открие.

Алис се облегна на леглото. Шестнайсети март, два дни преди смъртта на леля й. Дали самата тя бе сложила писмото в кутията, или то е било оставено там от някой друг? От самия Бейар?

Алис отмести стихотворението настрани и развърза шнура.

Имаше общо десет снимки, всичките черно-бели и подредени хронологично. Месецът, мястото и датата бяха написани с молив и с печатни букви отзад. На първата имаше фотографски портрет на вглъбено момченце в ученическа униформа и с пригладена коса, сресана на път. Алис погледна отзад. Със синьо мастило пишеше „ФРЕДЕРИК УИЛЯМ ТАНЪР, СЕПТЕМВРИ 1937 Г.“ Различен почерк.

Сърцето й заби като обезумяло. Същата снимка на баща й беше стояла и у тях над камината заедно със сватбената снимка на родителите й и с портрет на самата Алис на шест години, в набрана официална рокличка с буфан ръкави. Тя прокара пръсти по лицето на баща си. Ако не друго, фотографията доказваше, че Грейс е знаела за съществуването на малкото си братче, дори и двамата да не се бяха срещали изобщо.

Алис я остави и се прехвърли на следващата — смяташе да кара поред. Най-ранната снимка на леля й, която намери, беше учудващо нова, беше правена на летен празник през юли 1958 година.

Определено имаше някаква семейна прилика. И Грейс като Алис беше дребна, с нежни черти почти като на елф, макар че косата й беше права и побеляла и бе подстригана безпощадно късо.

Последната снимка също беше на Грейс — тук тя беше няколко години по-стара и стоеше с възрастен мъж. Алис сбърчи чело. Човекът й приличаше на някого. Двамата бяха застанали пред стара каменна стена. Стояха някак сковано, сякаш не се познаваха добре. От дрехите им личеше, че е късна пролет или лято. Грейс беше облечена в набрана в кръста лятна рокля с къс ръкав. Спътникът й беше висок и много слаб, в светъл летен костюм. Лицето му беше скрито от периферията на панамената шапка, но възрастта му личеше от набръчканите, покрити със старчески петна ръце.

Върху стената отзад се виждаше малко от табелата на френска улица. Алис се взря и успя да разчете „Улица Троа Дьогре“. Отзад с тънкия почерк на Бейар пишеше „AB e GT, junh 1993, Chartres“^[5].

Отново Шартр. Това явно бяха Грейс и Одрик Бейар. И то през 1993-а — годината, когато бяха загинали родителите на Алис.

След като остави и тази снимка, тя извади и последния предмет от кутията — малка стара книга. Черната кожа се беше напукала и бе прихваната с ръждясал метален цип, отпред със златни букви пишеше „СВЕЩЕНА БИБЛИЯ“.

След няколко опита Алис успя да я отвори. На пръв поглед книгата не се отличаваше от всички други издания на Библията в превода, одобрен от крал Джеймс. Чак когато беше разлистила три четвърти от страниците, Алис се натъкна на дупка, изрязана в тънката оризова хартия, за да се получи плитко правоъгълно скривалище с размери десетина на осем сантиметра.

Вътре имаше няколко плътно нагънати листа хартия, които Алис разтвори внимателно. Оттам изпадна светъл каменен диск колкото монета от едно евро. Беше плосък и много тънък, от камък. Изненадана, Алис го закрепи между пръстите си. Върху него бяха изсечени две букви. NS. Нечии инициали? Някаква парична единица?

Алис обърна диска от другата страна. Върху него беше изсечен лабиринтът, съвсем същият като рисунката на пръстена и на стената на пещерата.

Здравият разум й подсказваше, че би трябвало да има напълно приемливо обяснение за съвпадението, макар че сега не й хрумваше нищо. Тя погледна припряно листовете хартия, между които беше сложен дискът.

„Сега вече не можеш да спреш.“

Разтвори ги. Въздъхна от облекчение. Листовете съдържаха родословно дърво. На първия пишеше „ARBRE GÉNÉALOGIQUE“^[6]. Мастилото беше избеляло и на места не се четеше, но някои думи се открояваха. Повечето имена бяха написани с черно, едно обаче — на втория ред, „АЛАИС ПЕЛТИЕ-ДЮ МА (1193-)“, беше в червено. Алис не успя да разчете името до него, ала на долния ред и леко вдясно имаше друго име „САЖО ДЬО СЕРВИАН“, написано със зелено.

До двете имена имаше малка нежна рисунка в златно. Алис взе каменния диск и го сложи до символа върху страницата с лабиринта. Бяха еднакви.

Обръщаше един по един листовете, докато стигна до последния. Там откри името на Грейс, датата на смъртта й беше добавена с различно по цвят мастило. Под него, малко встрани, бяха родителите на Алис.

Накрая беше написано и нейното име. „АЛИС-ХЕЛЕНА (1974-)“, откроено с червено мастило. И до него символът с лабиринта.

Подпряла брадичка на коленете си, които беше обхванала с ръце, Алис загуби представа колко е седяла в притихналата изоставена стая. Накрая разбра. Миналото я теглеше към себе си. Независимо дали Алис го искаше, или не.