Кейт Мос
Лабиринтът (46)

39.

Каркасон

Сряда, 6 юли 2005 година

Алис преплува двайсет дължини в басейна на хотела, после излезе да закуси на терасата. В девет и половина вече чакаше да отворят замъка Контал. Плати билета и получи диплянка за историята на замъка, написана на странен английски.

Вдясно от портата на две места при укрепленията имаше дървено скеле, със скеле бе опасан и върхът на кулата във вид на конска подкова, който сега приличаше на корабен марс.

Обзе я спокойствие, когато премина през страховитата, обкована с желязо дървена врата на Източната порта и влезе в Парадния двор. Той тънеше почти изцяло в сянка. Вече имаше доста посетители.

В празните рамки на вратите, по пукнатините в стените и сводовете имаше гнезда на гълъби. Проблеснал спомен — за грубо скована дървена стълба с напречни пръчки, прихванати с въже, и за лудешко катерене от етаж на етаж.

Алис вдигна поглед и се опита да разграничи в съзнанието си онова, което беше пред очите й, и физическото усещане по върховете на пръстите й.

Връхлетя я смазващото усещане за загуба. Скръбта стисна като с пестник сърцето й.

„Той лежеше тук. А тя го оплакваше.“

Алис сведе поглед. Двете изпъкнали месингови ивици върху земята отбелязваха мястото, където навремето е имало сграда. По земята се виждаха ред букви. Алис приклекна и прочете, че навремето тук се е намирал параклисът на замъка Контал, посветен на Богородица. Sant-Maria^[1].

Не се беше запазило нищо.

Алис поклати глава, беше подразнена от силата на чувствата си. Под повърхността светът, който бе съществувал под този необходен южен небосвод преди осем столетия, още беше жив. Алис бе обзета от силното усещане, че някой стои зад гърба й, сякаш вододелът между нейното настояще и нечие чуждо минало се беше стопил.

Тя затвори очи, за да прогони днешните цветове, очертания и звуци, после си представи хората, живели тук, и позволи те да й говорят.

Навремето е било хубаво. Червени свещи, трепкащи върху олтара, нацъфтял глог, ръце, преплетени в съпружески съюз.

Гласовете на другите посетители я върнаха към настоящето, миналото изчезна и тя продължи да обикаля. Влезе в замъка и видя, че отзад дървените галерии, сковани покрай укрепленията, са отворени. Дълбоко в стените имаше още малки квадратни дупки, каквито Алис беше забелязала и вчера. От диплянката разбра, че те вероятно са за напречните греди, крепили още етажи нагоре.

Алис погледна колко е часът и се зарадва, че до срещата има още време и може да посети музея. В помещенията от дванайсети и тринайсети век, единственото, което се бе запазило от първоначалните сгради, имаше сбирка от каменни олтари, стълбове, конзоли, шадравани и гробове от периода между римско време и петнайсети век.

Алис тръгна да разглежда, но всичко това не я вълнуваше особено. Мощните чувства, плиснали я в двора, бяха изчезнали, оставяйки само смътна тревога. Младата жена продължи по стрелките в залите, докато се озова в Кръглата зала, която всъщност беше правоъгълна.

Усети, че настръхва. Таванът беше сводест, по двете дълги стени още личеше батална сцена. От табелата Алис разбра, че стенописът бил поръчан в края на единайсети век от Бернар Атон Транкавел, който участвал в Първия кръстоносен поход и се сражавал с маврите в Испания. Сред приказните същества и птици, украсили фриза, имаше леопард, як, лебед, бик и някакво животно, което приличаше на камила.

Алис погледна възхитена лазурносиния таван, изсветлял и напукан, но все така красив. Върху стената вляво се сражаваха двама рицари, единият облечен в черно и хванал кръгъл щит — той беше обречен да падне, покосен от копието на другия. На отсрещната стена беше изобразена битка между сарацини и рицари християни. Стенописът бе по-добре съхранен. В средата двама chevaliers бяха влезли в бой, единият беше яхнал дорест кон, а другият, рицарят християнин — бял жребец. Без да се замисля, младата жена се пресегна да ги докосне. Уредничката зацъка и поклати глава.

Последното място, което Алис посети, преди да си тръгне от замъка, беше малка градина зад главния двор, Двора Миди. Градината беше занемарена, високите сводести прозорци отдавна се бяха превърнали в спомен. По празните колони и пукнатините в стените се виеха зелен бръшлян и други растения. Тук витаеше духът на помръкнало величие.

Докато се разхождаше бавно, Алис се преизпълни с чувство, но този път не скръб, а съжаление.

Когато излезе от двореца Контал, улиците на Града бяха още по-оживени.

До срещата с адвокатката имаше още време. Тръгна по площад „Сен Назер“, където се възправяше Базиликата. Вниманието й обаче беше привлечено от хотел „Сите“ с неговата фасада в стил fin-desiecle. Обрасъл с бръшлян, с порта от ковано желязо, сводести прозорци със стъклописи и наситеночервен навес с цвят на узрели череши, той нашепваше за пари.

Вратата се плъзна и се отвори и зад нея се видяха стените с ламперия и гоблени. Отвътре излезе висока скулеста жена с безупречно подстригана черна коса, прихваната над челото с тъмни очила със златни рамки. С гривната от масивно злато и колието на врата жената приличаше на египетска принцеса.

Алис беше сигурна, че я е виждала и преди. В някое списание или филм, или може би по телевизията?

Жената се качи в кола. Алис я гледа, докато се скри от поглед, после отиде до входа на базиликата и понечи да влезе.

Застина с ръка върху дръжката на вратата. Имаше чувството, че е попаднала в студен тунел.

„Не ставай за смях.“

Още веднъж се опита да си наложи да влезе, решена да не се поддава на такива ирационални чувства. Връхлетя я същият ужас, който беше изживяла и в „Сент Етиен“ в Тулуза.

Алис се извини на хората отзад, отдели се от опашката и се отпусна на каменния парапет в сянката при северната врата.

„Какво ми става, да го вземат мътните?“

Майка й и баща й я бяха научили да се моли. Когато порасна достатъчно, когато започна да се пита защо има зло по света и установи, че църквата не е в състояние да даде задоволителен отговор, Алис си наложи да спре с молитвите. Но още помнеше какво усещане за смисъл вдъхва понякога религията. Увереността, обещанието за спасение, което е някъде отвъд облаците, така и не я напуснаха докрай. Стига да имаше време, винаги влизаше в църквите. Там се чувстваше като у дома си. Те пробуждаха у нея чувство за история и за общо минало.

„Но не и тук.“

В тези римокатолически катедрали на Миди Алис долавяше не умиротворение, а заплаха. От тухлите сякаш като кръв се процеждаше вонята на зло. Младата жена вдигна поглед към ужасните каменни фигури на чудовища, които й се хилеха с изкривена уста от горе.

 

 

Алис бързо си тръгна от площада. Често се озърташе. Не можеше да се отърси от усещането, че някой върви по петите й.

Адвокатската кантора „Даниел Дьолагард“ се намираше на улица „Жорж Брасенс“. Алис беше подранила за срещата. Преди да влезе, поспря да прочете имената. Имаше само две женски и едното беше на Карън Фльори.

Качи се по сивите каменни стъпала. Представи се на жената зад лъснатата до блясък махагонова маса и тя я упъти към чакалнята.

Алис седна на черния кожен фотьойл до прозореца.

— Госпожица Танър? Аз съм Карън Фльори. Радвам се да се запознаем.

Алис стана. Жената беше симпатична, на около трийсет и пет години, в строг черен костюм и бяла блуза. Правата й руса коса беше подстригана съвсем късо. Носеше на врата си златно кръстче.

Адвокатката отвори на Алис вратата и попита:

— Започваме ли?

— Откога работите тук? — поинтересува се Алис, докато вървяха през плетеница от все по-занемарени коридори.

— Дойдохме да живеем тук преди около две години. Омъжена съм за французин. Мнозина англичани се преселват тук, всички имат нужда от адвокатска помощ и нещата се подредиха доста добре. — Карън я отведе в малък кабинет в задната част на сградата. — Чудесно е, че успяхте да дойдете лично — каза тя и покани с ръка Алис да седне. — Предполагах, че ще общуваме главно по телефона.

— Просто добро съвпадение. Тъкмо бях получила писмото ви, когато една приятелка ме покани да й дойда на гости, работи край Фоа. — Тя се позамисли. — Освен това, предвид размера и естеството на завещанието, ми се стори, че най-малкото, което мога да направя, е да се явя лично.

Карън се усмихна.

— Е, от моя гледна точка това улеснява нещата. — Тя притегли към себе си кафява папка. — Поне от телефонния ни разговор останах с впечатлението, че не знаете много за леля си.

— Всъщност изобщо не бях чувала за нея. Нямах представа, че татко има живи роднини, камо ли пък сестра. Все си мислех, че майка ми и баща ми са единствени деца. Поне по Коледа и на рождените дни не са идвали никакви лели и чичовци.

Карън си погледна бележките.

— Преди известно време сте загубили родителите си.

— Загинаха в автомобилна катастрофа, когато бях на осемнайсет години — потвърди Алис. — През май 1993. Точно преди да се явя на матура.

— Какъв ужас.

Алис кимна. Какво повече можеше да каже?

— Нямате ли братя и сестри?

— Родителите ми дълго са протакали с децата. Всъщност и двамата били прехвърлили четирийсетте, когато съм се родила.

Карън кимна.

— При тези обстоятелства смятам, че е най-добре просто да ви изложа всичко за имотите на леля ви, събрано в тази папка, и условията в завещанието. След като приключим, можете, ако искате, да отидете да видите къщата. Намира се в малък град на около час път с автомобил оттук, Салел д’Од.

— Чудесно.

— И така, това, с което разполагам тук — продължи адвокатката, като почука с пръст по папката, — са най-общи неща, имена, дати и така нататък. Сигурна съм, че след като посетите къщата, ще разберете по-добре от личните книжа и вещи що за човек е била леля ви. Щом видите къщата, ще решите как предпочитате — дали ние да я почистим, или да го направите вие. Докога сте тук?

— Имам билет за неделя, но мисля да поостана още. Нямам някакви неотложни дела.

Карън кимна и пак погледна бележките си.

— Ами да започнем тогава. Грейс-Алис Танър е сестра на баща ви от предишния брак на дядо ви. Родена е в Лондон през 1912 година и е най-малкото и единствено оцеляло от общо пет деца. Двете други момичета са умрели още съвсем невръстни, а двамата братя са загинали през Първата световна война. Майка й е починала през… — Карън замълча и прокара пръст надолу по страницата, докато не намери датата, която търсеше. — През 1928 година след дълго боледуване и семейството се е разпаднало. По онова време Грейс вече е била напуснала родния си дом, а баща й се е изнесъл от района и по-късно се е оженил отново. От този брак има само едно дете — баща ви, който се е родил след година. Доколкото мога да съдя от документите, от този миг нататък госпожица Танър почти или изобщо не е поддържала връзка с баща си, тоест с вашия дядо.

— Аз не знаех, но дали според вас баща ми е знаел, че има сестра?

— Нямам представа. Предполагам, че не е знаел.

— Но Грейс очевидно е знаела за него.

— Да, макар че не е ясно как и кога е научила. По-важното в случая е, че е знаела за вас. През 1993 година, след смъртта на майка ви и баща ви, е написала ново завещание, с което е оставила всичко на вас. Тогава вече е живеела във Франция.

Алис се смръщи.

— Не проумявам защо не се е свързала с мен, щом е знаела за съществуването ми и за катастрофата.

Карън сви рамене.

— Може би е смятала, че няма да искате да се виждате и да говорите с нея. Не знаем какво е причинило разрива в семейството и е възможно леля ви да е смятала, че баща ви ви е настроил срещу нея. В случаи като този това не е рядкост. Веднъж прекъснат ли се връзките, вече е трудно да се възстановят.

— Предполагам, че не вие сте съставили завещанието.

Карън се усмихна.

— Не, то е съставено много преди мен. Но аз разговарях с колегата, който го е правил. Сега вече е пенсионер, но помни леля ви. Била е много делова, никакво суетене, никакви чувства. Знаела е какво точно иска, а то е било да завещае всичко на вас.

— Значи не знаете защо изобщо е дошла да живее тук.

— Опасявам се, че не. — Тя се замисли. — От моя гледна точка нещата, общо взето, са ясни. Както вече казах, е най-добре да отидете в къщата и да поогледате. Така вероятно ще научите повече за леля си. Щом ще сте тук още няколко дни, бихме могли да се срещнем по-нататък през седмицата. Утре и в петък ще бъда в съда, но ако ви е удобно, ще се радвам да се видим в събота сутринта. — Тя се изправи и протегна ръка на Алис. — Предайте на секретарката какво сте решили.

— Докато съм тук, бих искала да отида и на гроба й.

— Разбира се. Ще проуча къде е. Ако не ме лъже паметта, обстоятелствата около погребението са били доста необичайни. — Докато излизаха, адвокатката поспря при секретарката. — Доминик, можеш ли да ми намериш номера на парцела на гробищата, където е погребана госпожа Танър? Гробищата на Града. Благодаря.

— Какво е било необичайното? — полюбопитства Алис.

— Госпожа Танър е погребана не в Салел д’Од, а тук, в Каркасон, на гробищата край градските стени, в семейния гроб на една приятелка. — Карън взе от секретарката разпечатката и набързо прегледа сведенията. — Точно така, сега се сетих. Жан Жиро, жена, която е родом оттук, макар да няма данни двете жени да са се познавали. Тук освен номера на парцела е и адресът на госпожа Жиро.

— Благодаря. Ще ви се обадя.

— Доминик ще ви изпрати — усмихна се адвокатката. — Съобщете ми какво сте решили.