Кейт Мос
Лабиринтът (7)

IV

Връх Суларак

Планината Сабартес

За миг се възцарява тишина.

После мракът се разсейва. Алис вече не е в пещерата. Рее се в бял безтегловен свят, прозрачен, умиротворен и притихнал.

Тя е свободна. Тя е в безопасност.

Има чувството, че се плъзва и се отскубва от времето, сякаш пада от едно измерение в друго.

Сетне, сякаш е стъпила върху отвора под бесилка, Алис внезапно усеща, че пада, че се устремява надолу през разтвореното небе и се носи и носи към обраслия с дървета планински склон.

Мигът на удара така и не настъпва. Няма кости, които са се натрошили в графитеносивия кремък и скали. Вместо това, след като усеща под краката си твърда почва, Алис хуква, като се препъва по стръмния изровен планински път между двете редици високи дървета. Те са гъсти, издигат се над нея и тя не вижда какво има зад тях.

„Прекалено бързо.“

Мъчи се да се вкопчи в клоните, сякаш те ще я забавят, ще спрат главоломното й бягство към това незнайно място, но ръцете й минават през тях, като че ли Алис е призрак или дух. От шепите й се ронят ситни листенца. Тя не ги усеща, но от сока им върховете на пръстите й се оцветяват в зелено. Алис ги доближава до лицето си, за да вдъхне едва доловимата им кисела миризма. Но миризма няма.

В крака я пронизва остра болка, Алис обаче не може да спре, защото зад нея има нещо, което се приближава все повече. Пътеката под краката й е много стръмна. Тя чува как отдолу пукат сухи коренища и камъчета. Но няма никакви други звуци. Няма птици, които да пеят, гласове, които да викат, чува се само запъхтяното й дишане. Пътеката лъкатуши, застъпва се сама със себе си, запраща я ту в една, ту в друга посока, докато накрая Алис завива и съглежда тиха стена от пламъци, препречила пътя. Нагънат стълб от огън, бял, златен и червен, който се усуква и постоянно мени формата си.

Алис вдига инстинктивно ръце, за да предпази лицето си от яростната жега, макар че не я усеща. Вижда лица, хванати като в капан в танцуващите пламъци.

Опитва се да спре. Длъжна е да спре. Краката й кървят и са раздрани, дългата й пола е мокра и й пречи, ала нейният преследвач е вече по петите й и нещо, над което тя няма власт, я тласка към смъртоносната прегръдка на огъня.

Тя няма друг избор, освен да скочи, ако не иска да бъде изпепелена от пламъците. Точно като дим се извисява на спирала във въздуха и се понася високо над жълтото и оранжевото. Вятърът сякаш я вдига още по-нависоко.

Някой — жена — я вика по име, макар че го произнася странно.

Алаис.

Тя е в безопасност. Тя е свободна.

Сетне познатите студени пръсти, които се впиват в глезените й и я смъкват на земята. Не, не пръсти, а вериги. Чак сега Алис забелязва, че държи в ръката си нещо — книга, прихваната с кожени връзки. Осъзнава, че той иска точно нея. Те искат точно нея. Разгневени са, защото са загубили книгата.

Ако можеше да говори, Алис сигурно щеше да се разбере с тях. Ала главата й е изпразнена откъм думи и устата й е неспособна да изрече и звук. Започва да се дърпа и да рита, ала желязната хватка около краката й е много здрава. Разпищява се и нещо я повлича обратно към огъня.

Тя пак надава писък и усеща как гласът й се бори дълбоко вътре в нея, за да бъде чут. Този път звукът нахлува шеметно обратно. Алис чувства, че истинският свят се връща. Това не е познатият мраз в пещерата, а нещо различно, наситено и ярко. Вътре в него Алис различава беглите очертания на лице, красиво и неясно. Същият глас отново я вика по име.

Алаис.

Вика я за последен път. Това е гласът на приятелка. А не на човек, който иска да й причини зло. Алис се мъчи да отвори очи, понеже знае, че ако види, ще разбере. Но не успява. Не успява докрай.

Сънят започва да отстъпва и тя отново е свободна.

„Време е да се събудя. Трябва да се събудя.“

Сега в главата й звучи друг глас, различен от първия. Алис отново усеща ръцете и краката си, издраните колене, които смъдят, и кожата, охлузена там, където е падала. Усеща и че някой я е хванал грубо за раменете и я разтърсва, за да я върне към живот.

— Алис! Събуди се, Алис!