Кейт Мос
Лабиринтът (29)

22.

Тулуза

Вторник, 5 юли 2005 година

На летище „Бланяк“ в Тулуза човекът от охраната обърна повече внимание на краката на Мари-Сесил дьо л’Орадор, отколкото на паспортите на пътниците.

Всички я заглеждаха, докато вървеше през просторните помещения, боядисани в строго сиво, с бели плочки по пода. Симетричните й черни къдрици, червеният костюм и снежнобялата шемизета — всичко говореше за човек, който не би се редил по опашки и когото не бива да карате да чака.

На изхода я чакаше шофьор, който с тъмния си костюм веднага привличаше погледа сред тълпата отпускари по тениски и къси панталони. Докато вървяха към автомобила, Мари-Сесил се усмихна и го попита как е семейството му, макар че мислите й бяха другаде. Когато включи клетъчния си телефон, видя, че има съобщение от Уил, което изтри.

Автомобилът се движеше плавно в потока от коли по околовръстното шосе на Тулуза. Мари-Сесил си позволи да се поотпусне. Церемонията от предната вечер я беше въодушевила както никога дотогава. Въоръжена с мисълта, че пещерата вече е намерена, тя беше преобразена, преизпълнена от обреда и привлечена от властта, която беше наследила от дядо си. Когато беше вдигнала ръце и бе изрекла заклинанието, беше усетила как във вените й се влива чиста енергия.

Дори задачата да се запуши устата на Таверние, посветен, който се беше оказал ненадежден, бе изпълнена без затруднения. Нямаше място за безпокойство, стига да не се раздърдореше още някой, а Мари-Сесил беше сигурна, че сега вече никой няма да посмее. Тя не беше губила време и не му бе дала възможност да се защити. Поне според нея бяха предостатъчни и стенограмите на разговорите му с онзи журналист и други доказателства не бяха нужни.

Мари-Сесил отвори очи.

Някои неща в тази история все пак я тревожеха. Начинът, по който се беше разбрало, че Таверние е имал неблагоразумието да издаде тайната, това, че записките на журналиста бяха изненадващо последователни и сбити, а самият журналист беше изчезнал сякаш вдън земя.

Но ако имаше нещо, което наистина я притесняваше, то това беше съвпадението във времето. Нямаше причина откриването на пещерата под връх Суларак да се свързва с една екзекуция в Шартр, която вече е била насрочена, а следователно и изпълнена, но въпреки това в съзнанието на Мари-Сесил двете неща вървяха заедно.

Автомобилът намали. Мари-Сесил отвори очи и видя, че шофьорът е спрял, за да плати за магистралата. Тя почука по стъклото.

— Pour la péage^[1] — каза Мари-Сесил и подаде на мъжа банкнота от петдесет евро, навита на фунийка между пръстите й с безупречен маникюр.

Не искаше да оставя следи във вид на хартийки.

Трябваше да свърши нещо в Авиньоне, на трийсетина километра югоизточно от Тулуза. Оттам щеше да отиде в Каркасон. Срещата беше в девет часа. Колко щеше да остане в Каркасон, зависеше от мъжа, с когото щеше да се срещне.

Мари-Сесил кръстоса дългите си крака и се усмихна. Изгаряше от нетърпение да види дали славата на този човек наистина е оправдана.