Кейт Мос
Лабиринтът (79)

72.

Призори в сряда, шестнайсети март, се събраха в помещението при Голямата порта на Монсегюр.

Мъжете от гарнизона гледаха от бойниците как кръстоносците, изпратени да задържат Bons Hommes, изкачват горния край на каменистата пътека, още хлъзгава от скрежа.

Бертранд стоеше заедно със Сажо и Риксанд пред множеството. Беше много тихо. Необичайно тихо след дългите месеци неуморен обстрел.

Последният половин месец бе време на мир. За мнозина — краят на дните им. Отпразнуваха Великден. Съвършените бяха постили. Въпреки обещанието, че който се откаже от вярата си, ще бъде помилван, почти половината население на Цитаделата, включително Риксанд, бе избрало да получи последно причастие. Предпочитаха да умрат като Bon Chretiens, отколкото да живеят разгромени под френската корона. Осъдените да умрат заради вярата си бяха завещали личното си имущество на онези, които бяха осъдени да живеят без любимите си хора.

Бертранд огледа смълчаните лица и се замоли наум за майка си. Алаис беше избрала внимателно облеклото на Риксанд. Тъмнозелена рокля и червено наметало със сложна шарка от зелени квадрати и ромбове и жълти цветя, извезани по подгъва. Майка й й беше обяснила, че точно същата шарка е имало и върху наметалото, което тя е носила на венчавката си в capela „Света Мария“ в замъка Контал. Алаис беше сигурна, че въпреки изминалите години Ориан го помни.

За всеки случай беше изработила и чантичка от овча кожа, която Риксанд държеше до червеното наметало, съвсем същата като кожената кесия, където се пазеше всяка книга от Трикнижието за лабиринта. Напълниха я с ивици плат и пергамент, така че поне от разстояние заблудата да мине. Бертранд не разбираше докрай смисъла на тези приготовления, знаеше обаче, че са важни. Радваше се, че са й разрешили да помага.

Тя се пресегна и хвана Сажо за ръката.

Водачите на Катарската църква, епископ Бертран Марти и Реймон Егиле, сега вече и двамата старци, стояха смирено в тъмносините си сутани. Години наред бяха служили в Монсегюр, бяха проповядвали Словото и бяха носили утеха на credents в откъснатите селца в планините и равнините. Сега бяха готови да поведат своите хора към кладата.

— Mamà ще бъде добре — прошепна Бертранд в опит да успокои и себе си, и Сажо.

Усети на рамото си ръката на Риксанд.

— Жалко, че…

— Направила съм своя избор — промълви Риксанд. — Искам да умра за своята вяра.

— Ами ако заловят mamà? — прошепна Бертранд.

Риксанд я помилва по косата.

— Не можем да сторим нищо друго, освен да се молим.

Бертранд се просълзи, когато войниците стигнаха до тях. Риксанд протегна китки, за да ги пристегнат с веригите. Момчето поклати глава. Не бяха очаквали толкова много хора да изберат смъртта и не бяха донесли окови за всички.

Бертранд и Сажо загледаха мълком Риксанд и другите, които минаваха през Голямата порта и слизаха за последен път по стръмната, криволичеща планинска пътека. Червеното наметало на Алаис се открояваше на сивото небе, сред приглушените кафяви и зелени тонове.

Окованите запяха, пръв започна епископ Марти. Монсегюр беше паднал, но те не бяха разгромени. Бертранд избърса сълзите си с ръка. Беше обещала на майка си да бъде силна. Щеше да направи всичко, за да удържи на думата си.

Под ливадите по ниските склонове бяха наслагани трибуни за зрителите. Бяха пълни — новата аристокрация на Миди, френски владетели, помагачи, римокатолически нунции и инквизитори, поканени от майордома на Каркасон Юг де Арси. След близо трийсет годишна гражданска война всички бяха дошли да видят как се въздава „справедливост“.

Гилем се загърна с наметалото, за да не го познаят. Цял живот се беше сражавал срещу французите и лицето му беше познато. Той не можеше да си позволи да го заловят. Огледа се.

Ако сведенията бяха верни, някъде сред множеството беше и Ориан. След толкова време той се разгневяваше дори при мисълта за нея. Стисна юмруци — съжаляваше, че не може още сега да пристъпи към действие. Искаше му се да не чака и да не се крие, а просто да забие нож в сърцето й, както е трябвало да направи още преди трийсет години. Знаеше, че трябва да е търпелив.

Плъзна поглед по редовете, докато не съгледа лицето, което търсеше. Ориан седеше в средата на първия ред. У нея не беше останало нищо от благородничката южнячка. Дрехите й бяха скъпи — по-официални и натруфени, каквито носеха на Север. Наметалото й от синьо кадифе беше поръбено със сърма, беше с яка от хермелин, пак с хермелин беше обточена и качулката, зимните ръкавици бяха в същия цвят. Макар че и досега беше изумително красиво, лицето й бе станало слабо и бе обезобразено от озлоблението и огорчението.

Редом с Ориан стоеше млад мъж. Приличаха си и Гилем предположи, че е някой от синовете й. Беше чувал, че най-големият — Луи, се е присъединил към кръстоносците. Имаше кожата и черните къдрици на Ориан и орловия профил на баща си.

Чу се вик. Гилем се обърна и видя, че върволицата оковани са слезли в подножието на планината и сега ги подкарват към кладата. Те вървяха спокойно, с достойнство. Пееха. Като ангелски хор — помисли Гилем, забелязал какво неудобство се е изписало по лицата на зрителите от тези нежни звуци.

Майордомът на Каркасон стоеше рамо до рамо с архиепископа на Нарбон. По негов знак във въздуха беше вдигнат златен кръст и черните монаси и духовниците пристъпиха напред, за да заемат местата си на площадката.

Гилем видя зад тях редица войници, които държаха запалени факли. Те се мъчеха да отклонят пушека от трибуната — пламъците пукаха и плющяха на поривистия силен северняк.

Еретиците бяха викани един по един по име. Те излизаха напред и изкачваха стъпалата към кладата. Гилем се вцепени от ужас. Място не можеше да си намери, задето не е в състояние да стори нищо, за да спре екзекуциите. Знаеше, че дори и да бе довел достатъчно мъже, осъдените нямаше да пожелаят да се спасят. По-скоро по силата на обстоятелствата, отколкото от религиозни убеждения беше прекарал доста време заедно с Bons Hommes. Възхищаваше им се и ги уважаваше, макар да не твърдеше, че ги разбира.

Купчинките съчки и слама бяха залети с катран. Няколко от войниците се бяха качили горе и завързваха с вериги съвършените за стълбовете в средата.

Епископ Марти започна да се моли.

— Peyre saut, Dieu dels bons esprits.^[1]

Към него постепенно се присъединиха и други гласове. Нашепването ставаше все по-силно и по-силно, докато накрая се превърна в тътен. Зрителите по трибуните се спогледаха смутено и притеснено. Не бяха дошли да гледат точно това.

Архиепископът даде припряно знак и свещениците с развети от вятъра сутани запяха псалом, превърнал се в химн на Кръстоносния поход. Veni Spirite Sancti^[2], крещяха те, за да надвикат молитвите на катарите.

Епископът излезе напред и метна първата факла върху кладата. Войниците последваха примера му. Пламъците се загърчиха като змии из сламата, издуваха се и съскаха, диплеха се като тръстики в реката.

Гилем видя през пушека нещо, от което кръвта му се вледени. Извезано с цветя червено наметало, тъмнозелена рокля с цвят на мъх. Той си проправи път и излезе отпред.

Не можеше, не искаше да повярва на очите си.

Годините се заличиха и Гилем се видя такъв, какъвто е бил едно време — млад рицар, горд, самоуверен, коленичил в параклиса „Света Мария“. До него беше Алаис. Според някои венчавката по Рождество била на добро. Докато двамата се вричаха във вярност, по олтара имаше нацъфтял глог и трепкащи червени свещи.

Гилем отчаяно се опитваше да се доближи още малко. Огънят беше ненаситен. Над зрителите се носеше възсладката противна миризма на изгоряла човешка плът. Войниците се бяха отдръпнали. Дори духовниците се видяха принудени да отстъпят, за да се предпазят от непоносимата горещина.

Гилем се задушаваше, но не спря. Беше запушил уста с наметалото, за да не диша зловонния смрадлив пушек, и се опита да се доближи до площадката с кладата, но валмата дим бяха закрили всичко. Най-неочаквано от средата на огъня екна глас, ясен и точен.

— Ориан!

Дали беше на Алаис? Гилем не можеше да каже.

— Ориан!

Този път някой се провикна откъм трибуните. Гилем се завъртя кръгом и видя през пушека лицето на Ориан, обезобразено от гняв. Тя беше станала и ръкомахаше трескаво на войниците.

На Гилем му се прииска също да извика името на Алаис, но не можеше да рискува и да привлича вниманието към себе си. Беше дошъл да я спаси.

Трите месеца, които беше прекарал с Алаис, след като тя беше избягала от Инквизицията в Тулуза, бяха най-щастливите в живота му. Алаис беше отказала да остане за по-дълго и Гилем не бе успял да я разубеди. Но му беше обещала — и той й беше повярвал, — че някой ден, когато ужасите приключат, двамата отново ще бъдат заедно.

— Mon cor — прошепна той почти през стон.

Това обещание и споменът за дните заедно го бяха крепили през десетте дълги празни години. Като светлина в мрака.

Сърцето му щеше да се пръсне.

— Алаис!

До червеното наметало гореше бяло пакетче от овча кожа с размерите на книга. Ръцете, които го държаха, вече ги нямаше. Бяха се превърнали в кост, в съскаща мазнина и почерняла плът.

Гилем се свлече на колене, отчаянието го бе връхлетяло със страшна сила.