Джонатан Келерман
Били Стрейт (82)

82.

Вчера д-р Делауер ми каза за мама. Стомахът ми пламна и исках да изтръгна системите и да го фрасна през лицето.

Той седеше там и изглеждаше тъжен. Какво право пък имаше той да изглежда тъжен?

Претърколих се и го загърбих. Изключено беше да го оставя да ме види как плача, но в мига, в който излезе от стаята, заплаках и продължих да плача през целия ден и цялата нощ. Освен когато някой влезеше в стаята ми и аз се правех на заспал.

Понякога, когато си мислеха, че спя, санитарите и сестрите ме обсъждаха.

Горкото дете.

Толкова е преживяло.

Кораво хлапе.

Не съм корав. Тук съм, защото какъв друг избор имам?

Като мисля за мама, ми се иска да съм мъртъв, но тогава си казвам: какво би помогнало това? Вероятно няма Бог, значи така или иначе повече няма да я видя.

През цялата първа нощ забивах нокти в дланите си, докато не потече кръв. Малко допълнителна физическа болка беше съвсем на място.

Дойде новият ден и аз все още не мога да повярвам, все ми се струва, че ще се появи на вратата. Ще й кажа, че съжалявам, задето избягах, ще й се извиня, ще се прегърнем — но тогава се сещам. Нея вече я няма. Това е. Никога вече няма да я видя. Никога! Толкова ми е тежко!

Плача дълго, после заспивам, събуждам се и пак плача.

Не съм плакал от час. Може би сълзите ми свършиха. Хей, докторе, сложи малко сълзи в системите.

Изплювам се на пода. Само ако можех да изхвърля от мозъка си всичко, както санитарите изхвърлят нечистотиите от подлогата ми! Да метна лошите мисли на боклука!

Когато оставам сам, мисля за нея. Нищо, че ме боли. Искам да ме боли.

Свикнал съм със самотата, тя никога не ми идва в повече. Понякога не мога да понасям шума и съчувствието на всички тези лекари, сестри и стажанти. Иска ми се да ги фрасна по веднъж.

Не и Сам. Той идва всяка сутрин, носи ми бонбони и списания, потупва ме по ръката и ми казва, че двамата си приличаме като две капки вода, защото сме твърди и оцеляваме. Че няма да позволи на никого да ме нарани, да не се тревожа, защото той имал връзки. Повтаря едно и също и понякога приказките му ме унасят. Мъча се да не заспивам, не искам да се почувства зле заради мен. Той единствен остана с мен, когато всички останали се бяха разбягали. Веднъж дойде с г-жа Клайнмън, но тя ме подразни, галеше ме по бузите, носеше ми храна, която не обичам, и се опитваше да ми я натъпче в устата. Държах се любезно с нея, но Сам може би разбра, защото повече не я доведе.

Петра ми носи книги. Тя е много хубава, не е омъжена, няма деца и мисля, че ме харесва, защото с мен може да се прави на майка. Или може би иска да си почине от детективската работа.

Тя го уби. Много е сериозна, не разказва вицове, не се опитва да ме развеселява, когато това не ми е приятно. Сериозна е даже когато се усмихва.

Дори да съм напълно изтощен, няма как да не съм любезен с нея.

Тя е горе-долу колкото мама. Защо й трябваше на мама да прибира онзи идиот Тъпака, да му позволява да съсипе живота й и да разбие семейството ни? Не можа ли да се научи да живее сама?

Според д-р Делауер вероятно е било нещастен случай, той я е блъснал и тя е паднала, но това няма да я съживи.

Все си мисля, че ако бях край нея, може би щях да успея да я спася.

Д-р Делауер ми говори за вината, че е нормално да изпитвам вина, но че с времето ще премине. Казва, че родителите са длъжни да се грижат за децата си, а не обратното. Твърди, че мама наистина ме е обичала, че е имала добри намерения, но нямала късмет. Обяснява ми също така, че случилото се с нея било ужасно и той нямало да се опитва да ми казва, че всичко е наред, защото не е.

Обаче бил сигурен, че мама би се гордяла с мен, ако знаела как съм се справил сам.

Може би.

Отначало си мислех, че е въздух под налягане, като го гледах как седи, без да говори много. Мислех си, че не му пука. Но сега ми се струва, че е загрижен. Идва всеки ден в шест следобед и остава два часа, понякога и повече и няма нищо против, ако не свършим много работа.

Преди да си тръгне, забеляза шахматната дъска, която ми донесе Сам, и ме попита дали не искам да поиграем. Добър е като Сам, но аз го бия в две от трите игри. „Добре, но следващия път се приготви да загубиш“ — каза ми. Засмя се и аз го попитах кой му плаща да си играе, а той отвърна, че полицията му плаща и да не се притеснявам, защото няма да остане на сухо, винаги се оправял.

Понякога ми разказва вицове. Някои от тях са смешни. Сестрите, изглежда, го харесват. Чух как една от тях попита друга дали е женен, а тя й отвърна, че не била сигурна, но май не бил.

С Петра ще са страхотна двойка.

Представям си ги двамата в хубава къща, с хубава кола, деца, куче. Или едно дете, на което да посвещават цялото си внимание.

Прекрасно щастливо семейство, което ходи на пикници и по ресторанти.

Може и да стане. Не знам. Не мога да спра да мисля за мама — когато вратата се отваря, в първия миг ми се струва, че е тя.

Но влиза Петра, облечена в червен костюм.

Това е необичайно, тя винаги носи черно. В ръката си държи чанта, която ми подава.

Вътре има книга.

Книгата за президентите. Не онази от библиотеката. Чисто нов том — чисти корици и шумолящи бели страници. Мирише на мастило. Цветовете на илюстрациите са много ярки. Страхотно!

— Благодаря — казвам. — Много ти благодаря.

Тя свива рамене.

— Приятно четене. Кой знае, Били, някой ден и ти може да попаднеш там.

— Да бе, как не! — Идеята е откачена. Но пък интересна.