Джонатан Келерман
Били Стрейт (6)

6.

Стю издърпа Петра настрани.

— Карт Рамзи. Ако е вярно.

— Изглеждаше убедена.

Той хвърли поглед към Сюзън Роуз, която мяташе триножника на задната седалка на колата си.

— Прилича ми на наркоманка, но определено изглеждаше убедена.

— Първата ми мисъл, след като видях тази касапница, беше, че жертвата е познавала убиеца.

Стю се намръщи.

— Веднага ще се обадя на Шолкопф да ни даде някакви насоки. Имаш ли представа къде живее Рамзи?

— Не. Мислех, че ти знаеш.

— Аз ли? Защо? О! — Усмивката му беше много тънка. — Не, никога не съм играл в неговия сериал. Ти гледала ли си го?

— Никога. Той играе полицейски инспектор, нали?

— По-скоро раздава лично правосъдие. Оправя нещата, които ченгетата не могат да разрешат.

— Много сладко.

— И за телевизия не става. Тръгна по националния ефир, но скоро след това падна, започнаха да го продуцират независими продуценти и успяха да го пласират на няколко места. Мисля, че Рамзи е изпълнителен продуцент на сериала. — Поклати глава. — Слава богу, че никога не са ме викали в него. Представяш ли си какъв майтап щеше да падне на мой гръб? — Той сви устни и когато се обърна към Петра, изглеждаше, сякаш всеки миг ще се изплюе.

— Какво му е толкова лошо на сериала? — попита тя.

Той я погледна в очите.

— Дървени диалози, слаби сюжетни линии, никакво развитие на героите, Рамзи не може да играе. Още? Пълни дупките в късните часове в събота вечер и сигурно станциите го купуват на безценица.

— Искаш да кажеш, че Рамзи не е чак толкова богат.

Стю подръпна тирантите си с пръст и погледна към тялото на Лиза Рамзи, което вече бе покрито.

— Пресата ще налети като лешояд на мърша, щом това е бившата на Рамзи. Докато говоря с Шолкопф, би ли отишла при госпожица Роуз да я помолиш да държи устата си затворена, докато не се произнесат и шефовете?

Преди Петра да може да отговори, той тръгна към колата. Един униформен замаха бясно от другия край на паркинга и двамата се затичаха натам.

— Намерих това тук. — Полицаят посочи една чанта до входната врата. — Не съм я докосвал.

Черна щраусова дамска чанта.

Един от техническите експерти, висок младеж на име Алън Лоу, си сложи ръкавици и я разгледа. Пудра, червило — също марка „Мак“. Стомахът на Петра се сви. Монети, пуснати вътре небрежно, черен щраусов портфейл. В него имаше кредитни карти, някои бяха издадени на името на Лиза Рамзи, други — на Лиза Боулингър. Шофьорска книжка, получена в Калифорния, със снимка на разкошна блондинка. Лиза Лий Рамзи. Според датата на раждане беше на двайсет и седем години. 1.65 м, 43 килограма. Съответстваше на размерите на трупа. Живееше на „Доуни Драйв“, Бевърли Хилс, в апартамент. Нямаше банкноти.

— Изпразнена и изхвърлена — каза Петра. — Грабеж или имитация на грабеж.

Стю не коментира, просто тръгна пак към колата, а Лоу започна да прибира съдържанието на чантата в найлонови пликчета. Петра се върна при тялото. Сюзън Роуз стоеше до краката на трупа и слагаше капачката върху обектива.

— Свърших — каза тя. — Искате ли да снимам нещо друго?

— Може би хълмовете отсреща — отвърна Петра. — Чакаме полицаите с кучетата. Зависи те какво ще намерят.

Сюзън сви рамене.

— Нали ще ми платите? — Бръкна под развлечения си пуловер, извади медальона си и започна да си играе с него.

Струни от китара на метална верижка. Отлична интуиция, детектив Конър!

— Свирите ли? — попита Петра.

Сюзън изглеждаше учудена.

— О, това ли? Не. Приятелят ми свири в една група.

— Каква музика?

— Алтернативна. Падате ли си по нея?

Петра се постара да сдържи усмивката си в прилични граници и поклати глава.

— Аз съм музикален инвалид.

Сюзън кимна.

— Аз пък мога да изтананикам нещо, но това е всичко.

— Вижте какво — каза Петра, — благодаря ви за идентификацията. Права бяхте.

— Разбира се, че бях права. Нищо особено, вие така или иначе щяхте скоро да разберете. — Фотографката понечи да си ходи.

— И още нещо, Сюзън. Самоличността й усложнява нещата. Ще ви бъдем благодарни, ако не разказвате никому за това, докато не съгласуваме как да го представим на пресата.

Сюзън продължаваше да си играе с медальона.

— Разбира си, но щом жертвата е от такъв ранг, всеки ще узнае още преди да го формулирате като „нелепо убийство“.

— Точно така. Нямаме много възможности. Детектив Бишъп сега говори с шефовете и се опитва да състави някакъв план. Ще трябва да информираме и Карт Рамзи. Да имаш някаква представа къде живее?

— Калабасас — каза Сюзън.

Петра се втренчи в нея.

Фотографката сви рамене.

— Знам го от онази светска програма. Нещо като „Животът на богатите и известните“. Показваха го как лежи във ваната за подводен масаж, пие шампанско, на игрището за голф. Тя беше в някакъв бански костюм на конкурс по красота, после я показаха след побоя с насинено око и сцепена устна. Нали разбирате — преди и след това.

— Кралица на красотата — каза Петра.

— Госпожица Голяма работа. Даваха я как свири на саксофон. Ето докъде я доведе талантът й. А, ето ги и кучетата.

 

 

Полицаите с кучетата, единият от които беше с немска овчарка, а другият с кафяв лабрадор, получиха указания от Стю и поеха по склона над паркинга.

Капитан Шолкопф имаше някаква среща в Центъра „Паркър“, но Стю успя да се свърже по радиостанцията. Когато Шолкопф разбра коя е жертвата, изсипа цял поток от ругатни и завърши с: „Да не се осерете“, което Стю й предаде в цензуриран вид. „Доуни Драйв“ беше административна бъркотия, защото минаваше през Лос Анджелис, Бевърли Хилс и Западен Холивуд. Щастливо съвпадение — апартаментът на Лиза беше на територията на полицейското управление на Лос Анджелис и униформените бяха освободени. В жилището имаше само една прислужница, която бе задържана. Тъй като нямаха представа какви други роднини има Лиза, следващата задача на Стю и Петра беше да открият бившия съпруг.

А сега гледаха как кучетата обикалят, душат и си проправят методично път към дърветата нагоре. Хълмът беше обрасъл с кедри, чинари и борове, а роненето на почвата под тях се предотвратяваше от скален рид. Той стигаше до средата на възвишението, на места по него имаше графити, но повечето камъни бяха загладени и блестящи от въздействието на атмосферните условия. Лабрадорът тичаше напред, но и двете кучета се движеха бързо и се бяха насочили към нещо определено.

Да не би горе да има нещо? — помисли си Петра. Нищо чудно, това беше паркът „Грифит“, сигурно е пропит от човешки миризми. Затова бе безполезно да търсят следи от гуми по паркинга. Асфалтът беше покрит с тънък черен слой каучук.

Скоро щяха да тръгнат към Калабасас. Територия на униформените. Това означаваше преместване с още едно деление по скалата на усложненията.

Карт Рамзи. Ама че име — трябва да е псевдоним. Сигурно истинското му беше нещо като Ърни Глъц, което никак не се връзваше с образа на господин Каменно лице.

Рядко гледаше телевизия, но беше наясно, че Рамзи се подвизава по екрана от години. Не беше успял да стане голяма звезда, но, изглежда, работите му вървяха доста стабилно.

Винаги го бе смятала за безличен. Дали беше способен на подобна бруталност? Може би при определени обстоятелства всички хора се ожесточават до такава степен?

Веднъж баща й каза, че е пълна заблуда, че само хората са способни на убийство. Шимпанзетата и другите примати също убиваха, понякога само за да доминират, понякога за самозащита. Дали кървавото убийство се дължи само на реактивно поведение, или е някакъв дълбок животински инстинкт, доведен до крайност?

Безсмислени размисли за запълване на времето. Тъпа гимнастика на мозъка, казваше брат й Брус. Не беше най-големият от момчетата в семейство Конър, но беше най-едър, най-силен и най-агресивен. Сега беше електронен инженер в НАСА във Флорида и смяташе, че всичко, което не може да се измери с уред, е черна магия.

Когато най-накрая си призна пред семейството, че е станала полицай, Дик, Ерик и Глен бяха като втрещени, само мърмореха някакви поздравления и я съветваха да внимава. А Брус каза: „Супер! Поизтрепи малко лоши и заради мен“.

Полицаят с овчарката излезе пред каменния рид и каза:

— Я вижте това.

 

 

Природата бе подредила скалите в издължен полукръг — като някаква пещера без задна стена. Камъните бяха високи и на местата, където се притискаха един в друг, се бяха появили пукнатини, които не се забелязваха отдолу, но през тях Петра ясно виждаше паркинга.

Идеално скривалище за наблюдение.

И някой наистина е наблюдавал оттам. И то скоро.

Подът на полукръга беше покрит с мек килим от листа. Петра не разбираше много от поддръжка на гори, но ясно разпозна отпечатъка на тяло върху шумата. Наблизо се търкаляше смачкана жълтеникава хартия, потъмняла до кафяво и прозрачна на местата, където бе пропита с мазнина.

Обвивка от храна. Наоколо имаше остатъци от нещо, което приличаше на телешка кайма.

Овчарката беше подушила парченцата маруля, които бяха леко спаружени и пръснати сред сухите листа на няколко сантиметра от хартията.

Петра помириса обвивката. Сос чили. Вечеря на крак от снощи?

След това кучето започна да лае силно към извивката на полукръга и Стю повика един от техническите експерти да провери мястото.

— Прилича на телесен секрет — каза водачът на овчарката. — Така реагира, когато помирише телесен секрет.

Алън Лоу пристигна. Петра забеляза, че ръцете му са нервни. След няколко минути полевите уреди показаха резултата:

— Урина. Пръсната по листата.

— Човешка?

— Човешка или маймунска — каза Лоу.

— Е — каза Стю, — освен ако някое шимпанзе не е избягало от Зоологическата градина и не си е купило вечеря, вероятно няма да сбъркам, ако предположа, че е Хомо Сапиенс.

Лоу се намръщи.

— Вероятно. Нещо друго?

— Някакви други секрети?

— Като кръв ли?

— Като каквото и да било, Алън.

Лоу трепна.

— Засега няма.

— Провери. Моля те.

Лоу продължи да взема проби, да сваля отпечатъци от пръсти и други следи. Сюзън Роуз бе повикана да снима скалите. Петра и без това ги беше скицирала, преди да се оттегли.

Въпреки усилията на експертите, следващата находка бе нейно дело.

Намери я на пет метра над скалите, където отиде да разгледа, защото нямаше какво да прави, а кучетата бяха продължили нататък.

Но бяха изпуснали нещо, полускрито от листата и боровите иглички. Под зелено-кафявия килим нещо пъстрееше.

Беше червено. Отначало си помисли, че е още кръв. Но после се наведе и го видя. Огледа се за Стю.

Той се беше върнал при колата и говореше по мобилния си телефон, онзи миниатюрния, който баща му, пенсионираният очен хирург, му бе подарил за Коледа. Петра махна към Лоу. Той порови, но не намери нищо около червения предмет. Сюзън го фотографира. Тръгнаха си, а Петра сложи ръкавиците си и го вдигна.

Книга. Дебела, тежка, с твърди корици, подвързана с червена изкуствена кожа. На гърба имаше номер от библиотека.

„Нашите президенти: Ходът на американската история“.

Отвори я. Обществена библиотека на Лос Анджелис, филиал Хилхърст, район Лос Фелиз.

Картонът й още беше в книжния джоб. Не беше се харчила много. За година имаше само седем печата, последният беше отпреди девет месеца.

Открадната? Бракувана? Знаеше, че библиотеката се отърваваше често от стари книги, защото в артистичния си период пълнеше полиците си с много ценни бракувани томове.

Разлисти страниците. Нямаше печат за брак, но това нищо не значеше.

Мозъкът на Петра започна да прожектира въображаеми диапозитиви. Дали някой бездомник, интересуващ се от американска история, не си беше намерил удобен естествен заслон, където можеше да си чете и да яде сандвичи, като от време на време поглежда към паркинга, колкото да стане свидетел на убийството?

По книгата нямаше мазни петна, значи вероятно не беше на човека, който си е похапвал зад скалите.

Или може би господин Крак-маг ядеше, без да се цапа?

Дори и книгата да беше негова, голяма работа! Нищо не доказваше, че е бил тук точно когато Лиза Рамзи е била заклана.

Освен факта, че урината е отскоро. Отпреди не повече от дванайсет часа, според Лоу, а д-р Ливит беше определил, че убийството е станало между полунощ и 4 сутринта.

Свидетел — или може би самият убиец? Горският човек, скрит зад скалите и чакащ идеалната жертва.

Сюзън Роуз беше направила логичното предположение, че Рамзи — човекът, който бие съпругата си, е най-вероятният заподозрян, но трябваше да се обмислят и други хипотези.

Но какво бе довело Лиза Боулингър-Рамзи в парка „Грифит“ посред нощ? И къде е колата й? Открадната? Може би наистина мотивът е бил грабеж?

А нима някой толкова жесток би имал нужда от мотив?

Престъпление на ненормален? Тогава защо парите са откраднати? Защо бижутата не са пипнати?

Нещо не се връзваше. Просто не можеше да си представи, че жена като Лиза би се разхождала сама в парка по това време — нагласена, накичена с бижута и с такава къса черна рокля.

Всичко говореше за среща с мъж. Излязла е, но после се е отклонила. Защо? С кого? Нещо тайно?

Купувала е наркотици? Имаше много по-лесни начини да си набавиш дрога в Лос Анджелис.

Среща с убиеца? Дали нарочно я е докарал тук?

Ако Лиза е излизала с мъж в града, може би някой ги е видял заедно.

Едно нещо бе сигурно: ако е имала среща, късметлията не е бил някой самотник, който чете стари книги от библиотеката, яде сандвичи и пикае зад скалите.

Престой в парка, липса на канализация под покрив — всичко говореше за бездомник.

Съвременният пещерен човек, който се настанява в леговището си зад скалите и го маркира?

Леговище, от което става незабелязан свидетел на убийство.

Или може би се е подмокрил от страх?

Като е видял какво става.

Гледал е зад скалите и е видял какво става.