Джонатан Келерман
Били Стрейт (35)

35.

Все още никой не отговаряше в офиса на Грег Балч. Петра реши да огледа мястото.

В шест вечерта подкара колата от участъка, пое по „Кахуенга“ от „Франклин“ и се заизкачва по хълма.

„Студио Сити“ беше в долината, на Петра винаги й се бе струвало нетипично за тази част от Лос Анджелис. На север от булевард „Вентура“ се простираше обичайната мрежа от алеи с анонимни жилищни блокове, но на юг имаше красиви хълмове, които стигаха чак до Мълхоланд, виещи се улички, къщи върху колони, оцелели по време на земетресението. Търговският хаос по „Вентура“ на места изглеждаше странен, имаше пусти алеи, но и много магазини за антики, звукозаписни студиа, японски ресторанти, джаз клубове, няколко бара за хомосексуалисти — определено беше по-живописно от останалата част от долината.

Но в седалището на „Плейърс Мениджмънт“ нямаше нищо авангардно. Компанията се помещаваше в мрачна двуетажна кутийка с цвят на мляко с кафе, навътре от улицата, с паркинг отпред. През асфалта бяха пробили плевели, канализацията беше износена, гипсовите ъгли бяха очукани. Х. Картър Рамзи не беше добър стопанин.

Черният лексус на Балч беше единствената кола на паркинга. Значи беше на работа, а не вдигаше телефона — нареждане от шефа да обезкуражи пресата? Надникна в колата. Беше празна.

Две фирми бяха взели под наем първия етаж на шоколадовата постройка с формата на куб, туристическа агенция под зеления флаг на Ливан, която рекламираше полети с отстъпка до Средния изток, и склад на едро за козметика. И двете бяха затворени.

Ръждясващите стъпала от дясната страна водеха към циментирана пътека, а трите сиво-жълти врати се нуждаеха от боядисване. В офис А се помещаваше „Изи Констракшън Инк“, в Б се бе разположило нещо, наречено „Ла Дарси, премахване на косми“, а отзад бе скатана „Плейърс Мениджмънт“. На западната стена нямаше прозорци. Потискащо.

Тя почука, никакъв отговор, пак почука и Балч отвори.

Носеше черно кадифено яке с цип и бели кантове и изглеждаше искрено изненадан, че я вижда. Странно. Рамзи трябва да му се е обадил. Може би и той беше актьор.

— Здрасти. — Балч протегна отпуснатата си ръка. — Влезте. Детектив Конърс, нали така?

— Конър.

Той я изчака да влезе. Офисът се състоеше от две ниски стаи, свързани с врата, която сега беше отворена. Задното помещение изглеждаше по-просторно и разхвърляно. Купчини книжа навсякъде по евтиния зелен килим, опаковки от храна за вкъщи. Предната стая беше мебелирана с боядисан с варак диван и прашно дъбово бюро, отрупано с още книжа. Крещящо нашарен фурнир, имитация на палисандрово дърво, облицоваше стените, покрити със снимки, повечето черно-бели, от тези, които можеш да видиш в обществените перални в града — широки ретуширани усмивки на звезди и отминали величия, спорни автографи.

Но всички те изобразяваха само една знаменитост. Рамзи като каубой, полицай, воин, римски центурион. Особено нелепа беше фотографията на младия Х. Карт, пременен като извънземен — надянал прилепнал по тялото костюм от изкуствена материя с преувеличени гръдни плочки, а от типичната за шейсетте тупирана прическа стърчаха гумени антени. Нямаше мустаци, широка-широка усмивка, тип „Дай ми роля“. Далечна прилика с Шон Конъри. Някога е бил красавец.

Цветна снимка високо на стената показваше Рамзи десетилетия по-късно, облечен в елегантно спортно сако, поло блуза, имаше безмилостно изражение и бе заел поза като в екшън с 9-милиметров пистолет в ръка. Дак Прайс: „Отмъстителят“. Трябва най-накрая да гледа проклетия сериал.

Канеше се да влезе в задния офис, когато забеляза нещо, което потвърди хипотезата й, че Балч играе роля. Ниско на стената, наполовина скрит от бюрото. Второстепенният герой в изложбата — и тя бе готова да се обзаложи, че това не е случайно.

Балч на двайсет и няколко. И той не е изглеждал зле тогава. Цели петнайсет килограма по-лек, изрусяла от слънцето коса, добре очертани мускули, като герой от някой плажен филм, който гледаше за забавление — като Таб Хънтър или Трой Донахю.

Но дори и като млад бизнес мениджърът имаше тъпа сервилна усмивка, която му пречеше да изглежда като звезда.

— Антики — каза Балч, звучеше притеснен. — Нали знаете, че човек остарява, когато престане да се разпознава на снимките.

— Значи и вие сте били актьор.

— Не точно. Трябва да сваля това. — Якето обгръщаше плътно търбуха му и бе провиснало отзад.

Сега можеше да го разгледа по-добре и тя видя, че в рядката му прилепнала коса се преплитаха руси и бели нишки. Под тях прозираше розовото му теме.

— Да ви донеса ли кафе? — И той посочи към задния офис, застана на вратата и й направи път да влезе.

— Не, благодаря. — Тя пристъпи вътре.

Най-накрая два прозореца, но покрити с плюшени пердета с цвят на стара вестникарска хартия. Нямаше естествено осветление, а единствената настолна лампа, която Балч бе запалил, не успяваше да пробие мрака.

Бъркотията беше грандиозна — книжа по пода, столове, струпани около друго евтино бюро, но по-голямо, в Г-образна форма. Счетоводни книги, наръчници по данъците, фирмени проспекти, формуляри. На късата страна на бюрото имаше бяла пластмасова кафемашина, напръскана с кафяво. Кутия от „Кентъки Фрайд Чикън“ в ъгъла, дъното на отворения капак беше изцапано с мазнина. Виждаше се панираното пиле.

Пълен мърляч. Може би затова Рамзи го държеше в евтин офис. Или може би затова си допадаха.

Всичките тези години, през които бе играл верния лакей. Дали не го бяха променили? Той все пак живееше в Ролинг Хилс Естейтс, скъп квартал. Значи Рамзи плащаше добре за лоялността.

Балч разчисти едно кресло за нея, хвърли книжата в ъгъла и седна зад бюрото със скръстени на корема ръце.

— Е, как върви? Разследването имам предвид.

— Върви. — Петра се усмихна. — Имате ли някаква информация, която би могла да ми помогне, господин Балч?

— Аз ли? Ще ми се да имах, все още не мога да повярвам. — Долната му челюст се премести вляво и вдясно. — Лиза беше… добро момиче. Малко буйна, но, общо взето, беше страхотен човек.

— Буйна?

— Вижте, знам, че сте разбрали, че Карт я е ударил, а и всичките тези неща по телевизията, но това се случи само веднъж. Не че искам да го извиня, не беше прав. Но и Лиза имаше един характер! Постоянно го нападаше.

Опитваше се да обвини жертвата, за да оневини шефа? Нима не осъзнаваше, че й дава мотив за гнева на началника си?

— Значи тя често ядосваше господин Рамзи?

Балч докосна устата си. Очите му се бяха смалили.

— Не казвам, че не се разбираха. Обичаха се. Казвам само, че Лиза понякога… по моя преценка… Забравете, откъде да знам аз, просто така си говоря.

— По ваша преценка тя бе способна да изкара някого извън нерви.

— Всеки може да изкара когото и да е друг извън нерви. Това няма нищо общо със случилото се. Явно става въпрос за някакъв маниак.

— По какво съдите за това, господин Балч?

— Ами по начина, по който е станало. Пълна лудост. — Ръката на Балч се вдигна към челото, потърка го, сякаш се опитваше да облекчи главоболие. — Карт е съкрушен.

— Откога се познавате с Карт?

— Израснахме заедно, в южната част на щат Ню Йорк, ходехме заедно на училище и в колежа в Сиракюз, играехме футбол — той беше полузащитник, дяволски добър. Мениджърите постоянно го преследваха, но скъса сухожилие в края на последния ни колежански сезон.

— А вие?

— Защитник.

Бранил е полузащитника.

— Значи отдавна се знаете.

Балч се усмихна.

— От векове. Отпреди да се родите.

— Заедно ли дойдохте в Холивуд?

— Да. След като завършихме. Една от последните ни авантюри, преди да се установим. А и за да повдигнем духа на Карт, той беше много разстроен, че се провали за Националната футболна лига. Баща му беше собственик на железарски магазин и искаше Карт да го поеме, а той обмисляше тази възможност.

— А вие?

— Аз ли? — Изненада се, че я интересува. — Имах диплома на икономист, няколко предложения от счетоводни фирми, възнамерявах по-нататък да стана експерт-счетоводител.

Петра огледа кочината, която той наричаше офис. Нали счетоводните офиси обикновено бяха подредени?

— И как стигнахте до актьорската професия?

Балч поглади светлото си теме.

— Стана много странно. Не беше точно както са открили Лана Търнър в „Шуабс“… Достатъчно ли сте възрастна, за да знаете за това?

— Разбира се — каза Петра. Знаеше го от баща си. Беше прекарал медения си месец в Калифорния. Кенет Конър обичаше Лос Анджелис, за него този град беше мечтата на антрополога. Да ме видиш сега, татко. Как се навирам сред посредствеността. Разследвам шоубизнеса.

— И двамата ли с Карт ви забелязаха?

Балч пак се усмихна.

— Не. Само Карт. Беше като на кино. Оставаха няколко дни до завръщането в Сиракюз, пиехме бира „Трейдър Викс“, в хотел „Хилтън“ в Бевърли Хилс, беше преди Мърв да стане собственик. Както и да е, някакъв човек идва при нас и казва: „Гледам ви двамата от известно време, вие сте привлекателни младежи. Бихте ли приели роли във филм?“. И ни дава визитката си. Решихме, че сигурно е някакъв мошеник или може би е обрат… Някой хомосексуалист, който си търси партньор. Но на следващата сутрин Карт изважда визитката и казва: „Хей, да му се обадим, за майтап. Така и така ще се връщаме вкъщи и ще започваме работа, защо да не се позабавляваме малко!“. Оказа се, че не ни е излъгал, работи в агенция за набиране на актьори. Явихме се на прослушването и двамата получихме роли — не че беше кой знае какво. Филмът дори не беше второкласен, по-скоро четвъртокласен. Уестърн. Пълно клише.

Балч размести книжата по бюрото си, но не успя да замаже хаоса.

— И така нещата следваха едно след друго и ние решихме да останем в Лос Анджелис, намерихме си работа в още няколко филма следващата година, независими продукции, едва изкарвахме за наема. После на мен спряха да ми се обаждат, но Карт започна да получава много предложения, все по-приемливи, после си нае агент и скоро печелеше добри пари, предимно от уестърни. Реших да се прибирам. Беше през зимата, наближаваше Коледа, спомням си, че си мислех как семейството ми вече е полудяло, че пропилях цяла година, и предчувствах как щяха да се държат с мен на вечерята на Бъдни вечер.

— Значи изгубихте вяра в Холивуд?

Балч се усмихна.

— Не беше заради вярата. Не бях квалифициран, нямах талант, за да успея: никога не получих роля с реплики, бях само статист, преминавах пред камерата — ей такива неща. Не можах да си намеря работа като счетоводител, а бях пропилял всичките си предложения на Изток, но се надявах, че все нещо ще изскочи. Тогава Карт ме помоли да остана, каза, че ще се забавляваме, ще продължим да чакаме, той все ще ми намери нещо. Така и стана. Намери ми работа като счетоводител в „Уорнър Брадърс“. — Разпери ръце и пак се усмихна. — И това е цялата вълнуваща история.

— Кога започнахте да управлявате бизнеса на Карт?

— Скоро след като започна да печели много пари. Беше се напатил от безскрупулни мениджъри, искаше човек, на когото да има доверие. Тогава работех в икономическия отдел на Ей Би Си, знаех някои неща за този бизнес.

— Управлявали ли сте нечий друг бизнес?

Балч премести тежестта си и изглади гънка на черното си кадифено яке.

— Правил съм някоя и друга услуга, помагал съм от време на време при сделки, но основно се занимавам с инвестициите на Карт.

— Значи нещата му вървят доста добре.

— Заслужил си го е.

Говореше като истински слуга.

— Значи вие движите договорите му?

— Има си адвокат по авторските права, но да, аз наглеждам всичко.

— Какво още правите за него?

— Данъчните отчети, следя всичко. Портфейлът ни е разнообразен — недвижими имоти, ценни книжа, обичайните неща. Управлявам недвижимото имущество, това е основната част от работата ми. Нещо друго?

— Не повече от това, което вече правите — каза Петра. — Подробности от личния живот.

— На Карт?

— Карт, Лиза, всичко.

Балч затвори очи, сякаш задачата изискваше огромна концентрация. После ги отвори. Ръцете му пак бяха скръстени на корема. Русият Буда.

— Историята на Карт и Лиза — каза той много внимателно — е много тъжна. Наистина си беше паднал по нея, чувстваше се неудобно заради това. Разликата във възрастта. Казвах му, че няма значение, че е в по-добра форма от половината мъже на неговите години. А и Лиза беше луда по него. Мислех, че връзката им беше най-хубавото нещо в живота и на двамата. — По подпухналото му лице премина болезнено изражение. — Наистина не знам какво стана. Бракът е сложно нещо. — Очите му се отвориха. — Два пъти съм бил женен. Кой може да каже какво кара хората да вземат решения?

Петра извади бележника си и Балч леко се сви, сякаш беше отвратен от тази процедура.

— Бихте ли могли да ми кажете как премина денят ви в неделя — пътуването до Тахо и времето след завръщането ви? Колкото може по-подробно.

— Как премина денят ли… разбира се. — Разказът му съвпадаше с този на Рамзи и на пилота Мариънфелдт дума по дума. В Тахо само делови срещи, безпроблемен полет към дома, двамата си легнали преди десет часа, събудили се, после фитнес, взели душ, закусили и играли голф.

Сънували сладки сънища, докато Лиза е убивана.

— Добре, благодаря… — каза Петра. — Между другото, просто съм любопитна, защо компанията ви се нарича „Плейърс^[1] Мениджмънт“?

— О, това ли? — Балч изпръхтя и се засмя. — Нали сме футболни запалянковци. Бяхме аматьори, търсехме нещо ефектно. А и бяхме неизвестни, затова не е споменато името на Карт. Аз го измислих.

Петра се зачуди дали това е цялата истина. В шоубизнеса играчите бяха тези, които държаха властта. Дали не бе мечтал някога за това?

— Значи вашата работа — каза тя — е да браните интересите на Карт. Какво направихте, след като Лиза разказа по телевизията онзи инцидент с домашното насилие?

— Какво можех да направя? Щетите вече бяха нанесени.

— Не я ли помолихте да не говори повече пред пресата?

— Исках, но Карт не ми даде, беше личен въпрос, а не бизнес. Аз не бях съгласен.

— Защо?

— В този град понякога не можеш да отделиш личните от бизнесделата. Но Карт така искаше и аз го послушах.

Като прелистваше страниците, Петра каза:

— Значи вие плащате всички сметки на Карт?

— Минават през мен, да.

— Включително и издръжката на Лиза.

— Да, това е добър пример колко възпитан човек е Карт. Бяха женени само малко повече от година. Минал съм два пъти през подобно нещо, много добре разбирах какво иска тя, но Карт каза да не се пазаря, да й дам каквото каже.

Намръщи се. Презрение? Или ревност?

— Значи е доста щедър — каза Петра.

— Точно така. — Той се изправи. — А сега, ако нямате нищо против, става късно…

— Разбира се — каза Петра, усмихна се и също стана.

Той пак й направи път пред вратата и когато мина близо до него, тя го подуши. Тежък плодов одеколон и пот.

Като излязоха в предната стая, тя каза:

— О, още нещо. Прислужницата на Карт — Естрела Флорес. Имате ли представа къде е отишла?

— Карт ми каза, че е напуснала без предупреждение. Какво ще кажете за лоялността й? Намерих му ново момиче.

— Чрез същата агенция?

— Да.

— Помните ли името й?

— На агенцията ли? Беше някъде в Бевърли Хилс — „Агенция Нанси Дауни“. — Разкопча ръкава на ризата си и погледна часовника си.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Балч.

Преди да напусне офиса, тя хвърли още един поглед към стената със снимките. Двама младежи позираха пред обектива. Играчи. На фона на фотографиите Балч наистина изглеждаше остарял.